Съдийката беше в чудесно настроение. Беше жена на около шейсет, с накъдрена коса и грозновато, отпуснато лице. Влезе в залата, присъстващите станаха, тя зае мястото си, кимна на секретаря и на прокурорката и се загледа в обвиняемия.

     Той гледаше хаотично и примигваше, седнал на верев на дървената пейка, и стискаше куфарчето си силно и нервно.

     „Няма да говориш повече, отколкото е необходимо. Ако те предизвикат, дръж си езика зад зъбите!”, шушнеше му адвокатът до него.

     – Днес е Велики четвъртък. – Съдийката започна да говори тихо, весело и непретенциозно. – А утре – Разпети петък. Навън времето е чудесно. И това е единственото ми заседание за днес. Виждам, че в залата няма други лица освен призованите за делото. Значи можем да говорим спокойно и да проведем едно приятно заседание.

     Поотпусна малко дръжката на куфарчето. Олекна му от този спокоен глас. В крайна сметка каквато и да е вината му, ако обясни всичко, както е, ще има шанс за оправдателна присъда. Или поне разбиране. Не е малко.

     „Не я слушай – говореше в ухото му адвокатът. – Никое случайно дело не се гледа навръх Великден. Нарочно те призоваха точно днес, да ти скапят празника. Цяла София е празна. Хората вече се веселят. А ти си на подсъдимата скамейка. Не забравяй това. Тук всичко е нагласено, подмолно. Не се отпускай!”

     Секретарката – младо момиче, пишеше безшумно докладваното от съдийката. Номер на делото, дата, присъстващи.

     – Ще ви дам възможност да обясните случая подробно, без задръжки. Ще чуем всичко от вашата гледна точка. – Съдийката погледна прокурорката. Тя кимна в знак на съгласие.

     Застана на банката. Куфарчето беше между краката му. Дланите му се плъзгаха върху лакираната дървена облегалка; чувстваше се безпомощен. Погледна адвоката си и му стана още по-зле. Разбра обаче, че няма избор. Примири се: щом трябва, ще говори.

     – Откъде да започна? – попита. Трябваше му време, за да събере мислите си.

     – Както решите. Може от началото. Защо подписахте тази декларация?

     Тя беше бланкова. Дори не я прочете. Декларираше обстоятелства, които не му се бяха случвали – не беше съден, не беше обявяван в несъстоятелност, въпреки че личният фалит още не съществуваше в законите, не беше членувал в управителен или контролен орган на дружество... И така нататък.

     – Дадоха ми я за подпис – каза. – Декларацията. Подписах я без да се замисля. Това беше просто декларация. Не съм предполагал дори, че с нея може да подведа някого или да го поставя в заблуждение. Та аз съм подписвал стотици други такива декларации. Заемам ръководни длъжности вече двайсет години. Всеки ден подписвам десетки документи. Това за мен е рутинна работа. Винаги съм разчитал на експертите си, те преглеждат нещата преди мен.

     – А вие с какво се занимавате? През времето, докато другите ви вършат работата? – Учуди се на този въпрос. Съдийката му изглеждаше мила. Досега.

     – Възразявам! – рипна адвокатът.

     – Никой не ми върши работата, госпожо съдия. Не се налага. И не съм казал това. Но ще продължа, ако не възразявате. – Подчертано злобното отношение към него винаги го стимулираше; чувстваше сила от съприкосновението със завистта, с некомпетентността, с подлостта. Тази сила постепенно се надигаше у него. – Не съм заемал нито партийни, нито синекурни длъжности. Автор съм на четири книги в областта на финансовия анализ и на стотина статии, ако не и повече. Публикувам и в чужбина. Аз сам съм извоювал мястото си и въпреки че не съм намирал повод за гордост, сега ще ви кажа: да, аз съм подписал тази декларация, но не защото не съм знаел или не съм могъл да разбера съдържанието ѝ, а защото съм я намерил за достатъчно маловажна, за да ѝ отделям от времето си.

Това беше самата истина. Дори забрави за нея, тя беше част от документацията във входящата поща. Мина му през ума, че вероятно е нужна на юристите за регистърните производства, които непрекъснато течаха – в Агенцията по вписванията или по разни други агенции.

     – Но вие напълно умишлено сте декларирали неистина! – бавно, ала подчертано изрече прокурорката, докато барабанеше с пръсти върху папките пред нея. – Защо?

     – Имате странно чувство за хумор, госпожо прокурор – отговори обвиняемият. – Аз ви казвам, че изобщо не съм я прочел, а вие продължавате да твърдите – вече четири или пет години! – че е точно обратното.

     – Не само го твърдя. Аз го доказах. – Прокурорката се усмихна самодоволно.

     – Да, ето това не можах да постигна – погледна я обвиняемият. – Тази усмивка, която разкрива задоволството от успеха. Никога досега не съм бил доволен от себе си, въпреки че вероятно съм написал повече страници, отколкото вие сте прочела...

     – Как смеете! – червената мантия на държавната обвинителка се разлюля. – Ще ви дам под съд!

     – Вие вече го направихте! Нито за миг не съм предполагал, че една сгрешена декларация може да стане повод да бъда обявен за общодържавно издирване, сякаш съм убил някого. Не успели призовкарите да ме намерят на адреса, съседите не знаели къде съм – и цяла България ме издирва! Бях на санаториум. Съжалявам. Защо не ми звъннахте на мобилния? Защо не попитахте жена ми преди да ме обявите за издирване? Всеки месец в продължение на четири години получавах призовки, бяха разпитвани мои роднини и близки, чух, че ме търсели и в мазетата на кооперацията, в която живея, бях компрометиран и авторитетът, с който се ползвах...

     – Добре, но по-кратичко, ако може. – Съдийката го гледаше строго. Не обичаше хора с авторитет.

     – Казахте, че може да говоря от началото и с детайли. Това правя. Нормално ли е да изискват от бившите ми работодатели моите длъжностни характеристики отпреди двайсет и пет години; да ги задължават да изготвят за мен служебни справки, включително дали съм спазвал трудовата дисциплина; да проучват местоработата на съпругата ми, да разпитват непълнолетния ми син къде се крия, да ме обръщат с хастара навън заради някаква си декларация...

     – Документ с невярно съдържание! – червената роба пак се надипли.

     – Една декларация, дори да е с невярно съдържание, си остава декларация. От нея не съм получил права, нито съм формирал задължения за други. Не съм увредил никого. Освен може би на онзи с белия майбах, който искаше да купи предприятието за стотинки...

     – Но сте поставил в заблуждение всички! – прекъсна го прокурорката; тя ставаше все по-раздразнителна.

     – Кои всички? По делото не беше разпитан нито един свидетел, който да удостовери, че е бил заблуден от оповестеното в декларацията; да посочи, че въз основа на тази невярна, както твърдите, информация той е направил или не е направил нещо. Какво тогава? Това е документ, който не е произвел никакъв правен ефект, за да може от него да произтекат неблагоприятни последици за когото и да било.

      – Лъжата си е лъжа. А когато е обективирана пред орган на власт, тя е квалифицирана лъжа.

     – Вижте, госпожо прокурор, аз няма да дискутирам с вас подробностите по делото. Прочетох обвинителния акт, знам в какво ме набедявате, не се признавам за виновен. Четири години бях между живота и смъртта, преструвах се, че не мисля за това проклето дело, защото винаги съм имал по-големи стремления, по-високи изисквания; мразя да се занимавам с глупости...

     Изкашля се и продължи:

     – Да, именно по-високи изисквания, госпожо прокурор, защото когато човек има ниски критерии към себе си, само тогава изглежда така доволен като вас. Трябва да се стремиш към високото, за да постигнеш поне ниското. Адвокатът ме посъветва да поискам решаване на делото в съда още в края на втората година тормоз; досъдебното производство не се очертаваше да приключи. Но аз възразих. Нека, казах му, да си свършат работата полицаите, следователите, прокурорите. Нека видим какво ще измислят. Нека си заслужат парите на този, който им е платил да скалъпят делото срещу мен. Защото наистина трябва да имаш богата фантазия или да си получил много пари, за да изкористиш обикновен факт в престъпление; да превърнеш липсата на престъпление в криминално обстоятелство, от което да съградиш цяло обвинение. Та вижте само! Делото се състои от цели четири тома – по едно за всяка година. Пет съдебно-технически експертизи, две графологически и не знам още какви процесуално-следствени действия... Сигурно сте потрошили поне сто хиляди лева държавна парà, за да ушиете от тази глупава декларация знаме на платената ви справедливост...

     Този път адвокатът беше този, който започна да се изпотява. Така не бива да се говори пред съд. Нито пред прокурор. А и секретарката на състава – красива блондинка, записваше всичко твърде грижливо и внимателно, протоколът щеше да стане дълъг и сам по себе си се превръщаше в потвърждение на доводите в обвинителния акт. Обвинението беше напълно недоказано от субективна страна. Но това възражение нямаше да издържи.

     Страстната седмица щеше да приключи след няколко дни. Истината нямаше да възтържествува този път. Но поне подсъдимият каза своята дума. Думата, която щеше да бъде използвана срещу него.

     – Не биваше така. Помолих те. – Адвокатът съзнаваше, че работата му става съвсем сложна. – Почакай малко да запаля една цигара.

     Бяха извън сградата на съда. Времето наистина беше хубаво. Продавачът на юридически книги събираше сергията и си тананикаше нещо.

     – Не ми пука вече. – Подсъдимият изглеждаше ужасно, ръцете му трепереха, куфарът дрънчеше. Мислеше си какво да съобщи вкъщи. Чакаха гости за Великден. – Нали съм подсъдим. Постигнаха своето. Имам и присъда. Това за сплашване ли беше или просто така: всички да знаят, че срещу системата не може да се бори никой?

     – Да вземем такси. Ще говорим вътре.

     Адвокатът угаси фаса, махна към жълтите таксита и тъкмо тогава видя...

     Белият майбах се придвижваше бавно край районния съд. Отзад седяха съдийката и прокурорката. Бяха без мантии.

     – Има ли смисъл да обжалваме присъдата? – попита подсъдимият адвоката си в таксито. Стискаше куфарчето, сякаш там беше цялото му съзнание.

     – Нека да помисля. – Адвокатът беше отчаян.

     – Абе вие луди ли сте? – засмя се шофьорът на таксито. – Какъв ви е проблемът? Великден иде! Да му мислят престъпниците!