Стоях на ръба на моста и допушвах фаса си. Бях решил, че това ще бъде последната цигара през живота ми, но не защото реших да откажа пушенето – боже, опази – а защото реших, че животът ми ще свърши, след като свърши и цигарата. Даже се чудех дали да не скоча заедно с нея. Нали, да я метна, да ù дам 2-3 метра преднина, а след това да се гмурна след нея. Поразмишлявах над този въпрос, а после реших, че е абсолютно все тая и че няма смисъл да хабя последните си мисли за една полуизгоряла цигара.

Попуших още малко, след което изхвърлих цигарата в бездната отдолу и прекрачих парапета. Още не бях готов. Погледнах надолу и се сетих колко всъщност ме е страх от високото. Ама вече е все тая, божке мили, страх от високото... Стана ми смешно. Затворих очи и вдишах от оловният смог на града. Прегърнах звуците от профучаващите коли, никога не спящи, дори и в този късен час, градът дишаше, движеше се, живееше странния си урбанистичен лайфстайл и хич не се и замисляше да се променя. Ама то не му и трябва, като се замислиш, какво би бил градът без влудяващите скорости, с които се развиват ситуациите в него? Повечето хора се оплакват от града, не го харесват, даже откровено го ненавиждат. На тях им дай природа, горички, полянки, поточета и птички и разни такива работи. Аз обичам града. Не, че не обичам и да съм навън сред природата, но нямам нищо против градския начин на живот. Обичам скоростите му. Обичам лудостите му. Обичам и всичко до болка познато в него, баналностите на ежедневието, разпиляното олово по тротоарите, което вдишваме с пълна сила. Градът е моето убежище, моята голяма бърлога, чийто улици кръстосвам в търсене на вдъхновение и мигове. Градът е моята екосистема, моят личен биотоп.

Небето беше богато обсипано със звезди в онази нощ, когато стоях на парапета на моста. Луната светеше безмилостно, топлият вятър проникваше навсякъде, сякаш до самите кости, самата душа. Носеше странни аромати на парфюми, храна, отчаяние и болка. Чух изстрел някъде в далечината и се зачудих дали някой нещастник не си е намерил края тази вечер. Може би убит за жълти стотинки, може би разчистване на сметки, може да се е самоубил, може някой полицай да е застрелял престъпник или пък... Или пък не, а? Какво изобщо се терзаех с такива мисли, нали бях на път да скоча? Абе нещо не ми се скачаше много, макар да изпитвах силна апатия. Дали ще се събудя утре или не, не ми пукаше. Исках само да не боли. Реших, че прелитането на десетина метра и тупването точно насред оживения булевард няма да е особено болезнено. Най-вероятно всичко щеше да свърши, преди изобщо да успея да осъзная, че изпитвам болка. Запалих си още една цигара. Изпуших я и се качих на моста. Поех дълбоко дъх и се подготвих за преминаването ми от другата страна на барикадата. Край, ето го и него. Вече бях готов, остана само мозъкът ми да подаде нервен импулс към мускулите на краката ми. Да задейства механизма на самоунищожение, който щеше да ме измъкне от тая дупка. Десният ми крак застана над нищото, когато чух някой да казва:

- Ей, защо не изядеш една пържола?

- Една пържола ли?

- Ами да. 

- Каква пържола? - попитах наистина изненадан. Всъщност около мен нямаше никого. Обаче някой искаше да хапна една пържола.

- Ами свинска пържола. Нали се сещаш, с варени картофи за гарнитура.

Вярно, имаше един ресторант наблизо.

- Абе тука съм малко зает, да му се не види!

- Ехей, по-спокойно. Хапни една пържола да се кротнеш малко.

- Майната ти, бе! Ще хапна пържола, ама ще го направя, защото наистина съм гладен! А не за да удовлетворя твоето тъпо желание да ям пържоли.

Не ми отговори. Вдигнах рамене и отидох да ям пържола. Ще скачам някой друг ден.