Стоях на ръба на моста и допушвах фаса си. Бях решил, че това ще бъде последната цигара през живота ми, но не защото реших да откажа пушенето – боже, опази – а защото реших, че животът ми ще свърши, след като свърши и цигарата. Даже се чудех дали да не скоча заедно с нея. Нали, да я метна, да ù дам 2-3 метра преднина, а след това да се гмурна след нея. Поразмишлявах над този въпрос, а после реших, че е абсолютно все тая и че няма смисъл да хабя последните си мисли за една полуизгоряла цигара.
Попуших още малко, след което изхвърлих цигарата в бездната отдолу и прекрачих парапета. Още не бях готов. Погледнах надолу и се сетих колко всъщност ме е страх от високото. Ама вече е все тая, божке мили, страх от високото... Стана ми смешно. Затворих очи и вдишах от оловният смог на града. Прегърнах звуците от профучаващите коли, никога не спящи, дори и в този късен час, градът дишаше, движеше се, живееше странния си урбанистичен лайфстайл и хич не се и замисляше да се променя. Ама то не му и тр ...