У тях цареше спокоен хаос, такъв, какъвто посетителят помнеше от детските си години при дядо и баба. И точно както в детските му години в двора имаше млад орех, който още не връзваше, зле поддържана градина с тараби, дървени греди за рязане, малко изоставен пясък – да има за всеки случай, – празен кокошарник и почерняла круша, изсъхнала и превита като бурен, но жива по незнайни причини.

     Евгени показа гордо:

     – Това е!

     На земята до напуканата стена на къщата стоеше щанга. В краищата ѝ бяха набучени две кръгли ръждясали жепейски железа и лагери, а между тях – добре издялкан, но крив дървен прът, заострен като колесниците в гладиаторските битки.

     – Има петдесет кила – уточни Евгени. – Ако вдигам това желязо по сто или двеста пъти на ден, ще стана световен шампион по щанги. По вдигане на тежести.

     Посетителят беше на неговата възраст, ученик в последен клас от средното училище на града.

     – Може ли да опитам? – попита.

     – Разбира се, давай!

     Вдигна я с огромно усилие. Щангата беше добре направена, но тежка и някак неуравновесена.

     – Има много да тренираш, преди да станеш световен шампион – каза. – Ще ти трябва треньор.

     – За това те извиках. Ще ми станеш ли треньор?

     – Не. Имам да уча. Пък и не съм на твоето ниво.

     Евгени се натъжи.

     – Ти пак помисли. Когато стана шампион, ще те търсят и други спортисти като мен. Ще станеш известен треньор. И богат при това. Момичетата ще те обожават.

     Посетителят беше пъпчив ученик с жилетка. Съжаляваше Евгени, защото той не беше напълно с всичкия си.

     – Трябва да тръгвам – изчегърта една от пъпките си. – Ще кандидатствам за висшист. И това е работа. Да зубря трябва. Ще ставам физик.

     – И аз ще кандидатствам в университет! – подрипна Евгени. – Психология!

     „Какво друго? – изхили се наум съученикът. – Май по-добре психиатрия. Луд човек.“

     – Успех! – рече.

     – В кандидатстването или в спорта? Или в любовта? Какъв успех ми пожелаваш?

     – И в трите. Особено в любовта.

     – Благодаря ти. Ти си ми приятел.

     Разделиха се.

    След някое време случаят ги срещна в центъра на градчето. Пъпчивият беше студент в първи или втори семестър, а Евгени пак го довлече в двора на къщата. Орехът беше пораснал, дворът – все така разграден, а пясъкът почти се беше слял с почвата, прояден от дъждовете и времето.

     – Къде е щангата, Евгени? – попита съученикът. – Да не си я скрил при златния медал от олимпийските игри?

     – Не – присви устни виновно домакинът. – Съвсем не. Продадох я. Така се наложи, приятелю. Беше хубава щанга. Но нищо. Сега пък вече имам кош.

     – Какъв кош?

     – За баскетбол. Виж!

     Показа нещо като метален обръч от бидон, който беше закован върху провисналия чардак на старата къща.

     – Тренирам всеки ден. Сигурно ще ме вземат в националния отбор по баскетбол. Скивай!

     Взе един объл камък, подскочи и уцели точно в средата на огромния обръч.

     – Браво на теб! Дано да си купиш топка някой ден. А какво стана с психологията в университета?

     – Всичко е наред! – Евгени показа зъбите си в усмивка, която разкриваше непонятна вина. – Приеха ме от първия път. Знаех си. Сега вече ще ми потръгне и в любовта. И мама така мисли.

     „Друг път! – пак си рече наум студентът. – Но нищо. Нека лъже. Той има нужда от това.“ Взе облия камък, прицели се и не успя да вкара в коша. „По дяволите!“

     ... Младият преподавател по физика в техникума на големия град имаше червени лишеи по лицето си – останали от ученическите години, когато все чоплеше младежките пъпки и те останаха като рани от шарка. До него съпругата му буташе количката и го кореше:

     – Какво си се заплеснал? Не виждаш ли, че имам нужда от помощ? Защо изобщо дойдохме в тоя скапан стар град? Носталгия ли те гони? Повече няма да се връщаме тук. Чу ли?

     Количката се беше заклещила между тротоара и огромна циментова кашпа без цветя и не можеше да помръдне. Детето вътре сумтеше.

     – Извинявай, ей сега! – Той вдигна кашпата с всички сили и я отмести до дървото наблизо. Малко го схвана кръста и рязко се изправи, за да изпукат прешлените. Подпря се и закопча жилетката, която носеше от ученическите си години, за да се стопли под гърба. Дървото беше орехово. Спомни си кой знае защо за Евгени, замижа и... и изведнъж той се появи пред очите му, като че ли го извика от съзнанието си.

     – Не мога да повярвам! – каза след малко на жена си; трябваше му време да се опомни. – Това е Евгени! Ето го там, до сладкарницата! Съученик ми е. Познавам го.

     Евгени вървеше – висок, разрошен и унил, свел глава гузно и съсредоточен да разглежда формата на своето отражение от слънцето върху асфалта. Имаше вид на човек, който се чуди, че образува сянка и се радва на това. Оглеждаше се подозрително, но щастливо. Лактите на връхната му дреха се показваха изпод разпокъсана риза – чиста, но цялата овехтяла и с неравни краища.

     Жената поуспокои бебето и погледна съжалително.

     – Той е. И какво?

     – И ти ли го познаваш? Не знаех...

     – Всички го познавахме в града. Той беше луд за връзване. Обаче го приеха в университета. Психология. Чак да не повярваш. Майка му беше зле със здравето. Все се грижеше за нея. До края.

     Продължиха разходката покрай дувара на музея. Нямаше много хора.

     – Той ми беше съученик – повтори съпругът и нервно зачеша бузите си. – Понякога му ходех на гости. Мислех, че ме лъже. Но... понякога ми се струваше, че е нещо като приятел. Мой приятел. Беше свестен.

     – Всички мислехме, че лъже и че е луд – каза небрежно младата жена. – Градчето е малко, познаваме се всички. Най-вече аз го мислех за ненормален.

     – И защо?

     – Защото беше влюбен в мен. До уши. Непрекъснато ми го казваше, а аз се срамувах. Искаше да стане световен шампион, за да ме впечатли. Казах му, че никога няма да го приемат в университета, особено пък психология, обаче той изкара изпитите, за да ми докаже, че не съм права. Чух обаче, че прекъснал следването. Сега бил клошар. Или нещо такова. Останал сам. Кой ли пък ще го вземе него? Виж го само...

     Евгени почти тичаше в ъглите на сградите, за да се скрие от нещо или от някого. Крачолите на дългите му панталони го спъваха.

     – Искаш ли да изтичам, да го повикам? Щом се познавате, ще поговорим. Не бива така.

     – Той ни видя, няма смисъл – придърпа го жената. – Остави го. Видя ни и се отдалечи. Мисля, че не иска да вижда повече. Време е да се прибираме. Този човек има нужда от помощ.

      Автомобилът им беше наблизо. Предстоеше им път обратно до големия град, в който се бяха преместили да живеят. Мъжът сгъна набързо количката и я помести в багажника.

     Потеглиха бавно. Мълчаха. Майката бърбореше нещо на бебето и то гукаше. Не беше пролет, не беше и есен. Но слънцето слезе ниско и всичко стърчащо образуваше дълга диря по земята.

     Излязоха от центъра и поеха към околовръстния път.

     В огледалото за обратно виждане учителят по физика разпозна високата фигура на своя смахнат съученик, който ги гледаше иззад някакво дърво и сякаш леко махаше с ръка: „Сбогом, треньоре! Сбогом!“

     Наби спирачки.

     – Какво става? – изсумтя съпругата. – Карай по-внимателно!

     Той кимна. Погледна отново. Ръката се сля с дървото. Едва се виждаше.

     „Сбогом!“

     Прибраха се навреме, тъкмо мръкваше. Бебето заспа. Съпругата влезе в банята, а физикът включи интернета. Зарови се в паметта си и си спомни фамилията на Евгени. Търсачката на мрежата го уведоми незабавно: да, той наистина беше станал шампион – само преди четири години. Не световен, но републикански.

     „Студент по психология печели първо място в състезание по вдигане на тежести... Републикански рекорд!“

     „Като най-добър състезател в националния първенец в отборното състезание по баскетбол се очертава Евгени...“

     Виж ти! Лудият бе постигнал всичко, за което мечтаеше.

     Преди четири години. Когато той се ожени за момичето в банята.