ГЛЪТКА НЕЖНОСТ
Смрачаваше се. Валеше ситен дъжд. На спирката под един чадър стояха
две девойки и тихо разговаряха за нещо, изведнъж едната от тях – по-
дребничката с миловидно лице, се загледа в далечината с поглед, изразяващ изненада и умиление явно предизвикан от едно дребно и нещастно кутре, сгушило се върху пожълтял кашон, под кошче за смет, от ония кошчета, които са прикачени към ръждива тръба и се полюшват небрежно танцувайки с вятъра…
По улицата, която ги разделяше, с някаква мрачна решителност се
разминаваха пълни с хора забързани автомобили. Те не бяха удостоени с
вниманието на кутрето може би защото то сякаш гледаше към дребничкото момиче и погледът му някак преждевременно помъдрял, бе все така непреклонно проникващ с неговата искреност и чистота.
Навярно приемаше света, такъв какъвто е, а животът – неговия живот за
нещо, което не трябва да разбира, а просто да изживее – в търсене на
храна, игри и джавкане по птиците.
Какво си мислеше момичето? Не зная, но нощта беше спуснала своята
пелена върху изгряващото ù любопитство, заменяйки го с топъл устрем и
тя оставяйки приятелката си на спирката се приближи до настръхналото от
студ кутре и му заговори като на дете, милвайки го по главичката.
Не разбрах какво му каза, но то щастливо помаха с опашка, близвайки
нейните ръце и вероятно докосна сърцето ù с преливащите си от любов
очи.
Автобусът, който чакаха припряно потегли по неизменния си маршрут, а
приятелката ù ядосано се провикна, че са изпуснали автобуса заради нищо
и никакво си кученце, и дали защото беше студено или от друго от устата ù
започна да излиза пара, може би това беше парата на сковаващия
душевните сетива студ, лъхащ от градската сивота наоколо. Първото
момиче замислено се усмихна и съпроводи с поглед отдалечаващото се
кученце, повикано от майка му. После бавно се върна на спирката с
широко отворени, невиждащи, вглъбени в нищото очи и пророни с една
топла и нежна тъга към своята спътница:
- Да, изпуснахме го, сега доволна ли си?
А аз се замислих за порива, който те кара да изпуснеш автобуса, за тези
обикновени и кратки моменти, които не забелязваме в забързаното си
ежедневие. Те носят радост и са ни толкова нужни да разведрят, да
внесат светлина в тъмницата, в която са приковани душите ни; за
потребността да даряваш и приемаш обич и нежност безусловно – това
удивително и сякаш неземно проявление на живота…
© Иван Димитров Todos los derechos reservados