И тази година Великден дойде топъл и ясен и зашари по лицата на хората, като начервено яйце, едно такова неописуемо изражение на истинска вяра и упование за по-добро. Разпъпиха се цветчетата по овошките, поникнаха младите зелени стръкове,а момината сълза разпери красивите си листа и се разтвориха нейните дъхави, бели камбанки. Над земята лъхна на живец, като че ли Господ беше прокарал ръката си по нея и всичко онова, което през зимата беше приключило земният си път, сега отново оживяваше затоплено под дланта му.Налазиха живинките по възкръсналата земя, а птиците, затанцували с крила в небесният простор, с интерес следяха отгоре, върволиците пъплещи хора, защурали се като мравки, да сбират имане и пълнят домовете си.
„ Дошъл си е, а все още не се е вясвал да види Колю. Побратими бяха, заедно ходеха по седенки, пък…От десет лета го няма, а знае от хората, че не е добре приятеля му! ” – това си мислеше Стойка, докато пребърсваше масите да са чисти за хората, които щяха изпълнят Ханджийското. Чакаше я много още да свърши, а и не даваше Колю да затвори, заради него и болестта, която го беше налегнала.
- Върви! Върви да отвориш широко портите, че хората идат. – казваше и той, всеки път, когато тя се засуетеше около него и натъжена от това, че няма подобрение, искаше да остане да го гледа. - Не ми трябва мене, кой да ме гледа, язи си имам един, що е отгоре, да ме следи. Тебе искам да виждам, булка, как припкаш край масите, нагиздена и с китка закичена, как правиш радост на хората и заглаждащ скърбите в сърцата им с тази твоя чиста усмивка, като че зора е изгряла.
Не му отказваше тя. Не спореше, защото знаеше, че у Колю имаше една такава сила, една такава човешка добрина, дето и в себе си тя не можеше да открие, но пък следваше неговата. И сега от сутринта бършеше, миеше, подреждаше. Мил и беше, мил и незаменим нейният мъж. Спомняше си, как той не пропускаше седянка, на която знаеше, че и тя ще бъде. Пък и мъкнеше аратлика си, Митьо – хубавецът на селото. Умната глава му викаха, а що моми по него въздишаха, ама…живот. И тя, в началото беше от тия, дето хубавите черни очи и гъстите къдрици омагьосаха, но после прогледна и видя Колю.
Не беше той красавец голям, все намусен ходеше и тъмното му смугло лице и така страшно изглеждаше, че момите не го харесваха. Стойка, обаче видя красотата му, докато един ден се връщаше от чешмата с пълни менци с вода. Чу тя дайрето да играе в дъбравата на близките храсталаци и за пръв път душата и литна, усетила нещо повече от земните чудеса. Златно сърце имаше нейният Колю, разбра го, още тогава и толкова време след това, знаеше, че не се е подлъгала. Друг стана той от как се ожениха, хората не можеха да му се начудят, все му белееха зъбите в усмивка – една такава, голяма и пълна с толкова радост, че заразяваше всичко що огрееше. Като виждаха Дайрето, така усмихнат и на хората сърцата им се отпускаха, па им се искаше да послушат игривите звуци на музиката и го молеха да потропа с пръсти върху инструмента си. А онзи, само това и чакаше, че като заиграеха пръстите му по кожата, като затупкаше и затропаше – иди, че недей заиграй!
„А, Митьо! Той не дойде и на сватбата.” – продължаваха да текат мислите на Стойка все в тази тъжна посока. Казваха, че заминал да учи, някак набързо. Щял даскал да става, че имало недостиг на учени хора в новата българска държава, която ей така, без никой да мисли, се бе появила на картата и открила на света един различен народ. Родителите на Митьо, колкото и имане да имаха, то не ги топлеше без единственото им дете, и години наред, някак като посърнали и болни бяха. Като сенки се превърнаха те за другите от селото, излизаха само, ако се налагаше, а за работата хващаха ратаи да им шетат. Миналата година изгасна душата на чичо Стоил и леля Ленка Тодоркина остана сама в двукатната къща, белосана, опулила големите си прозорци, по които цъфтяха милувките, що редеше на перваза стопанката. Тъжно и беше на Стойка за тях, а и за Колю страдаше. Знаеше, че има нещо, та приятеля му Митьо, така да замине, без да се сбогува или поне да изчака да вдигнат сватбата.Тя не питаше, усещаше, че не и е работата това, а и виждаше, че когато хората в ханчето, споменеха за Митьо, нейният мъж посърваше, сякаш не жив, а мъртъв беше другарят му.
По пладне слънцето препичаше жарко, сякаш да напомни, че идва краят на пролетта. Хората се бяха изпокрили по домовете си и само някоя заблудена коза или куче се мяркаха из селото, а по прашният път в далечината се зададе самотна талига. Човекът, който дърпаше поводите на двата дръгливи коня, впрегнати отпред, не будеше доверие. Видът му говореше, че е от тези люде, които си угаждат на душата, но дрехите му бяха омазнени и прашни, а по скритото от шапката лице щърчеше няколкодневна брада, сплъстила се от мръсотията и потта. Освен него в малката каручка имаше и няколко бохчи, вързани прилежно и покрити с черга. На празното място, останало от багажа се бе свила слаба и изгърбена фигура на забрадена жена.
- Ой,ой-й-й! – извика коларят и конете свърнаха към портата на странноприемницата като спряха на двора до навеса. – Има ли тука някой, бре? Че това хан ли е, що е ,че да няма хора по хармана!? – продължаваше да вика и негодува непознатият. Стойка се показа от вратата. Дълги години тя беше ханджийка, заедно с мъжа си и беше виждала и срещала всякакви хора. Познаваше тя издалеко тези дето трудно им се угаждаше и дето носеха в себе си лошото и противното за човека.
- Добре дошли. – спокойно и примирено се обади Колювата булка. Добър или лош, не връщаха никого от пътя. Хора бяха това – и жадни, и гладни и уморени.
- Хайде ,мари, к,во си се загиздила там! Човек да не може да те види! Идвай тука, че да видим какво ще ни дадеш за една пара! – замърмори грубо и обидно другоселецът към Стойка. – Проклета женоря сте вие! Не ви ли следи човек, ще хукнете по другите, а и работа за пет пари не правите. Нищо от вас не става! Нищо!Само хленчите и ядете. Едни лайна струвате. Тор сте вие, проклета, мръсна тор!
И като нареждаше все в този дух, слезе от каруцата, върза поводите на конете и като взе една пръчка сбута силно жената в каруцата:
- Хайде, мари, вдигай се! Какво си се опнала да ми лежиш тука.Пари ще харча по тебе, а тя урсуз!
Стойка тъкмо вадеше чаши да подреди маса под навеса, че не и се искаше да вкарва този в къщата, защото от грубите му думи и държане, Колю щеше да се притесни. Ама, като чу какви ги говори чуждият, пък и видя как като куче ступа човека в каруцата в женската и праведна душа избуя една такава горчилка и злъч, че чак се задави от силата на вкуса в устата си. Остави тя чашите на масата, заметна потната си сплетена коса на гърба и като тури ръце на кръста рече:
- Тука не давам така да се прави! Не може по този начин!Човек не се бие, а и душа носи всичко живо на този свят! – смръщила вежди занарежда Стойка.
- Сус ма( Млъкни.-от турски.)!Гледай я ти чапкънката (развратница,уличница) ще да се обажда без да я питат! – и като се повърна към нея с тоягата в ръка, мъжът замахна та да удари.
Пръчката изплющя в прашният въздух, но не стигна до Стойка. Нечия тъмна и силна ръка бе хванала края и стискаше здраво. Докато чужденецът се опомни, беше вече останал с празна ръка, а срещу него, изправил се като канара, стоеше як черноок мъж, чието лице предвещаваше буря по- лоша и от лятна градушка.
Следва продължение...
© И.К. Todos los derechos reservados