И тази година Великден дойде топъл и ясен и зашари по лицата на хората, като начервено яйце, едно такова неописуемо изражение на истинска вяра и упование за по-добро. Разпъпиха се цветчетата по овошките, поникнаха младите зелени стръкове,а момината сълза разпери красивите си листа и се разтвориха нейните дъхави, бели камбанки. Над земята лъхна на живец, като че ли Господ беше прокарал ръката си по нея и всичко онова, което през зимата беше приключило земният си път, сега отново оживяваше затоплено под дланта му.Налазиха живинките по възкръсналата земя, а птиците, затанцували с крила в небесният простор, с интерес следяха отгоре, върволиците пъплещи хора, защурали се като мравки, да сбират имане и пълнят домовете си.
„ Дошъл си е, а все още не се е вясвал да види Колю. Побратими бяха, заедно ходеха по седенки, пък…От десет лета го няма, а знае от хората, че не е добре приятеля му! ” – това си мислеше Стойка, докато пребърсваше масите да са чисти за хората, които щяха изпълнят Ханджийско ...