Изборът на традициите
„ Хайде! Къде е?” – тялото на Радостина трепереше от вълнение. Погледът ѝ се стрелкаше по редовете на листовете, които бяха залепени на „Стената на плача” пред сградата на Ректората. „Хайде, де! Не съм се справила чак толкова зле!„ – сама се успокояваше.
В този късен следобед, Слънцето блестеше ярко и дългите белоснежни колони, изписани с номера, имена и специалности се сливаха пред очите на момичето. Беше жадна, потна и напрегната, даже малко разочарована.
Майка ѝ беше лекар. Баща ѝ - инженер геолог, а нейният брат - софтуерен програмист. Дядо и беше военен офицер, а двамата ѝ братовчеди – авиоинженер и пилот. Като изтърсака и единствено момиче в цялата фамилия от Радостина се очакваше да запише специалност и да наследи поне едно професионално поприще, практикувано от нейните многобройни роднини. „ Какви хора само! – често си мислеше тя, когато се съберяха всички на едно място. - Единни и едновременно толкова различни, и всеки си е намерил любимо занимание, а мен ме „товарят” с „Кандидатствай това! Не - онова…”
На Радостина и се отдаваха много неща. Справяше се добре, но и сама осъзнаваше, че няма кой знае какви дарби и едва ли можеше да мине за голям талант. Като най-малка в семейството от нея винаги се очакваше повече и тя все беше засипвана от задължения. Често наглеждаше децата на братовчедите си, забавляваше приятелите на брат си или се грижеше за малките им братя и сестри. Не се оплакваше, защото и харесваше. Справяше се е лекота с децата, а и обожаваше да се занимава с това. Обичаше да дава кураж на приятелите, познатите и близките си. Изслушваше ги, успокояваше и така се чувстваше полезна. Самата Радостина не знаеше какво иска да учи. Постоянният натиск на всеки един от членовете на семейството да избере поне един от фамилните професионални пътища я разколебаваше и желанията и се разпиляваха, като зрънца от бобена шушулка.
Е, тя се постара! Изкара много добри оценки на матурите. Яви се на двата основни, плюс три допълнителни изпита, за да има възможност да избере повече специалности по-близки до тези на родителите, чичовците, лелите и братовчедите си… Списъкът на желанията и беше запълнил до край редовете на заявлението.
Най-после откри номера и името си. „Пак си приета!” – една нахална, но твърде тъжна мисъл просветна в главата ѝ. Втори университет за един ден и пак беше приета различна специалност – този път тази на майка ѝ. Не искаше да бъде лекар. Не търпеше да вижда болката на хората. Твърде чувствителна бе. В УАСГ я приеха геодезически науки. В Техническия – софтуер и програмиране. Искаше и се, поне в един ВУЗ да беше приета нещо различно. „Сега, как ще взема решение какво да запиша?” - мислеше си тя. Разберяха ли, щяха да се съберат на семеен съвет и да спорят. Нямаше желание за подобен род „семейно мъчение”.
Единствено баба Дочка не я притискаше и само и повтаряше: „Ти сама ще решиш. Чети вътре в душицата си! Каквото и се иска и каквото там пише – това ще е.” Само тая ѝ баба не беше завършила някое елитно училище или университет. През целия си живот беше работила като обикновена леличка в Детска градина. За Радостина, баба Дочка беше образец за подражание. Нито веднъж, откакто се помнеше младото момиче, не я беше виждала намръщена и сърдита. Може и да е била уморена след работа, но ведрата усмивка не слизаше от лицето на баба Дочка,а това сгряваше сърцето на нейната внучка.
Радостина се прибра. Отключи входната врата и като се стараеше да е възможно по-безшумна се вмъкна в къщата. Надяваше се, че никой от домашните ѝ няма да я усети, докато стигне до стаята си. Не искаше да я разпитват. И така си беше объркана и се чувстваше, като разногледа. Мисълта да запише, дори и една от специалностите, в които беше приета оставяше странно метално чувство в нейното младо сърце. Тя захвърли чантата си и се метна върху леглото. Затвори очи. Искаше да бъде сама с мислите и с неоткритите си желания. „Какво искам?” – се запита преди претовареният от мисли и бомбардиран от емоции мозък да и даде заслужената забрава на съня.
Сънуваше. Ароматът на прецъфтял люляк изпълни ноздрите ѝ. Ветрецът разроши сплетените на плитка коси, а топлите лъчи на слънцето погалиха шеговито страните ѝ. Сладкопойните птичи песни и еднообразното жужене на пчелите, прогониха напрежението и някаква чудна ленивост обхвана младото ѝ тяло. Чувстваше се лека и някак свободна от самата себе си. Отвори очи. Пред погледа ѝ се разкри чудна картина. Зад гъстият плет, обгърнал неравното четвъртито място се издигаше двуетажна къща с широка стреха, обкичена от началото до края с разцъфтели мушката. През отворените широко порти влизаха и излизаха хора, облечени в цветни носии. Някои кимаха с глава за поздрав и отминаваха. Други с усмивка притичваха покрай нея, подминаваха я, после спираха и бързо ѝ подвикваха, сякаш закъсняваха за някъде:
– Добър ти ден, Радке! Райко ли чакаш? Ще да дойде! На всички ни раздават китапите, не може и на него да не дадат. Първенец е!
„ Райко!” – замисли се Радостина. – „ Кой беше Райко?” Но тя стоеше там, срещу разтворените порти и чакаше. Чакаше и наблюдаваше.
– Вземах го ма, Милке! Вземах го, пустият му китап! И на писмо, и на четмо ме научиха! Ще мога и в черквата да припявам! – радваше се един възнисък, трътлест мъж с големи засукани мустаци.
– Ох, Вълчо! – развълнува се високата и кокалеста жена до него, държаща в едната си ръка малък ревящ вързоп. – Ще се замогнем и ние като сега си учен!
Радостина виждаше всичко това с чужди очи. Знаеше, че не бяха нейните, но тя беше зад тях. Очи, като прозорци, разкриващи чудна картина от лентата на някой стар филм. Филм, в който да си учен и образован, беше равносилно на това да си по-щастлив и да живееш по-добре.
Тя дълго чака. Мълчаливо слушаше радостните приказки на хората. Най-после от портите излезе черноок мъж. Ръцете му бяха прибрани в пояса, а главата, обрамчена от ситни тъмни къдрици, беше наведена наедно с провисналите му рамене, като че ли тежки грижи го душиха.
– Райко?! – непознатият глас излезе от гърлото на Радостина. Мъжът вдигна глава и две черни, като въглен очи се впиха в нея. Гласът тъжно, но някак примирено продължи, – Не си го вземал.
– Не съм. – отвърна Райко, – Даскалицата рече, че можело още веднъж да се пробвам, но чак на есен. А до тогава, ще ли да ме чакаш, Радке? И ще ли ми пристанеш?
На Радостина и стана горещо и сякаш огън изпепели младата ѝ душа и обагри с пурпур миловидното лице. Тя не разбираше какво се случва, но усещаше, че е нещо важно.
– Лош си с мене, Райко! Лош! – разсърди му се изведнъж. – Аз и сега ще те взема и кажеш ли, още тая нощ ще ти пристана, стига ти да ме искаш!
Превитите рамене на Райко се изпънаха, главата му се вдигна и усмивка озари красивите му черти. Той измуши едната си ръка от пояса и пред очите и разтвори кафяв лист, изписан ръкописно.
– Ех, откога чакам аз тия ти слова, либе! – изригна щастието на Райко с думите му. После я вдигна и завъртя, смеейки се.
– Вземал си го! – хълцукаше Радостина.
– Че ще го взема я! Нали съм първенец! След венчавката, като спечелим още някоя пара и тебе ще запиша тука, че и ти да знаеш писмо и четмо! Хайде сега, да те водя у дома, че да милуваш на стара майчица ръка, да си хортувате и разбирате с добро. – и горещата мъжка длан обхвана малката женска ръка. Двамата тръгнаха надолу по пътя, а Радостина не можеше да откъсне поглед от веселите пламъчета в черните очи на Райко.
Силен звън я накара да отвори очи. Телефонът звънеше и вибрираше от съобщения. Съученици и приятели се жалваха или хвалеха кой къде е приет. Нещо бодна сърцето на Радостина. Тя изключи телефона и отново се отпусна върху леглото. Навън се беше здрачило, а някъде отдалече приглушено се чуваха гласовете на родителите ѝ. Реши, че няма да вечеря. Не искаше разпити и разправии. Спомни си за съня и за неговата чудатост. „Кои ли бяха тези?” – си помисли, но отговорът почти веднага изникна в ума ѝ. Припомни си, че баба Дочка и беше разказвала за своите баба и дядо – Радка и Райко. Били родени в Родопите. И двамата - неграмотни до големи, но се научили на писмо и четмо. По-късно станали учители в училището, в което завършили. И докато мислите на Радостина блуждаеха в още сънливият ѝ мозък я осени една чудна идея.
На другата сутрин тя стана рано и излезе. Бързаше за университета.
Вечерта на въпросите на семейството си, тя само отговори :
– Приета съм всичко, което съм писала, но записах това, което прочетох в душата си.
Нито молби, нито увещания можеха да я накарат да каже повече. Само баба Дочка се усмихваше разбиращо.
След два месеца цялата фамилия разбра, че е записала „Педагогика” и е чакала второ класиране за свободни места, отказвайки се от всички останали специалности, в които беше приета.
© И.К. Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря,Смуути! Поласкана съм, че ми следиш писанията. Идеи бол от мен, и доста неща имам за написване,но напоследък графикът ми малко се измени, но ще се напасна и пак ще драсна, апропо, радвам хората
-
Основен извод: Дете без баба и дядо си е кръгъл сирак Едно е да слушаш душата си, но няма ли кой да те подкрепи, понякога си остава глас в пустиня тая душа... Много харесвам спокойния ти и лек изказ, който казва много Поздрав!
-
Благодаря ви мили сърцати момичета!
Дочев,Елка, бъдете благословени и дълго да ни радвате с изпълнените ви с чувство думи! -
Умее да слуша сърцето си, Радостина.Прекрасно е, че има кой да я подкрепя! Много хубав разказ, Лия!
-
Хубаво разказваш, Лиа! Така трябва да се избира, което ти е присърце! Поздравления!
-
Човеколюбието, според мен, Гавраил, най- вече се възпитава. Животът ми го показва и утвърждава все още, че човек е изграден от изборите и действията си, а не от наследствеността. Разбира се, съм благодарна,че си намерил време за скромната ми история. Жив и здрав да си!
-
Поздравление и от мен.Човеколюбието се наследява но и възпитава.
Поздравление! -
Благодаря,Росилина. Разказът, всъщност стана това, което е точно от съня, защото той беше първото, което се роди и оттам, изскочи Радостина. За мен, всеки е продължение от нещо. Винаги съм възприемала народът ни, като троскот в характерните ни възприятия. Упорито растение е - жилаво стебло, нежни листа, малки,но силни корени. А родовата ни принадлежност за мен е като глухарче - вятърът може и да ни издуха надалеч,но винаги ще помним от кое семенце сме произлезли.
Старши, г-н Коновски, удоволствието е мое. Благодаря!
Кате, аз често не възприемам посланията си за ясни, но може и да съм се справила този път. Благодаря ти,че си прочела с внимание и чувство! -
Здравей, Лиа! Твоите послания са винаги ясни и мъдри. В разказа ти баба Дочка изразява твоите мисли. Хубав разказ.
-
Хареса ми...
-
Чудесен разказ! Много ми хареса съновидението! Това наистина идва от душата. Имах подобно видение и е разтърсващо! Поздравления!
-
Господин Станев, благодаря Ви за вниманието към скромният ми разказ и към поетичните ми опити! Оценявам го и следя.
Пепи, ще се повторя, но съм на принципа, не ти ли идва от сърцето и да рисува душата, по- добре, не го прави. А при мен с грешки или без, , абсолютно винаги, трябва да идва отвътре, иначе не си правя труда. Благодаря ти че прочете и коментира!
Мариана, благодаря! Да, сърцето знае най-добре.
Емо, ако нещо го правим, за да си спечелим благодарности, не си е струвало нито мисълта, нито усилията. А човек е щастлив, когато е себе си, все пак. Благодаря ти! Много харесвам, точните ти разсъждения.
Дон Бъч, приеми моите възхищения от твоята проза. Не всеки, може да изгради такива редове и благодаря за вниманието ти.
Красе,Силве, както винаги ме стоплят думите ви. Благодаря за любими, приятели! И честит празник! -
Прочетох с удоволствие, Лия.
-
Няма грешни решения, когато е от "душицата - Каквото и се иска и каквото там пише” Дай Боже всекиму да чува този глас. Поздравления, Лиа!
-
Чудесен разказ за свободата на личния избор. И, да, точно си е - "кръвта вода не става". Поздравления, Илияна!
-
Неблагодарна професия е избрала героинята ти, Лия.😊 Но важното е човек да бъде щастлив с това което върши, всеки си знае най-добре какво го влече като професия, какво най-добре може да прави, и къде ще е най-полезен, а не амбициозни родители да решават вместо него. Поздрави!
-
Умението ти с езика и думите да пренасяш четящия в мястото и времето, при Радка и Райко, и да вплиташ сюжетните линии, Адмирации! Прекрасен разказ!
-
"Кръвта вода не става!"
Гените които носи Радостина (желанието да се отдаде на човеколюбието, наследствена черта от баба Дочка!),е път към щастието!
Много ми хареса!
Поздравления, Илияна!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
