„ Хайде! Къде е?” – тялото на Радостина трепереше от вълнение. Погледът ѝ се стрелкаше по редовете на листовете, които бяха залепени на „Стената на плача” пред сградата на Ректората. „Хайде, де! Не съм се справила чак толкова зле!„ – сама се успокояваше.
В този късен следобед, Слънцето блестеше ярко и дългите белоснежни колони, изписани с номера, имена и специалности се сливаха пред очите на момичето. Беше жадна, потна и напрегната, даже малко разочарована.
Майка ѝ беше лекар. Баща ѝ - инженер геолог, а нейният брат - софтуерен програмист. Дядо и беше военен офицер, а двамата ѝ братовчеди – авиоинженер и пилот. Като изтърсака и единствено момиче в цялата фамилия от Радостина се очакваше да запише специалност и да наследи поне едно професионално поприще, практикувано от нейните многобройни роднини. „ Какви хора само! – често си мислеше тя, когато се съберяха всички на едно място. - Единни и едновременно толкова различни, и всеки си е намерил любимо занимание, а мен ме „товарят” с „Канди ...