От това, което и причини Ивайло, тя не почувства нищо друго, освен болка. След като всичко свърши, тя продължи да лежи около час и половина на студения под, сгушена на кълбо. Нямаше, нямаше кой да и помогне, кой да я утеши и да я прегърне. Анна погледна към часовника, който висеше от тавана. Той бе доста стар, голям и целият в прах, дори стъклото му бе счупено, но все още работеше. Стрелките му показваха 10: 20. Беше закъсняла, родителите и сигурно вече се притесняваха. Анна притисна силно корема си и се сви още повече. Сълзите се стичаха бавно по лицето и, в главата и се повтаряше само този момент и тя не можеше да се отърве от него. Запя си тихичко една песничка:

‘'Блести, блести звездичке,

кажи ми как те наричат.

Високо, високо е небето

Светиш...''

Не успя да продължи, сълзите и се спираха гърлото и и я задушаваха. За момент усети, че не може да диша. Опита се да се изправи, като се подпря на рафта с цветята. Едва-едва отделяше краката си от земята, защото изпитваше непоносима, неописуема болка. По пътя си тя се спираше до всяко дърво, до всяка пейка, за да си почине. През целия път до дома си не спря да плаче, имаше чувството, че животът и е омърсен, че няма смисъл да живее повече, а и тя не искаше. Прибра се вкъщи и легна на студения под в кухнята. Дори не светна и лампите, предпочиташе да бъде тъмно, също както в самата нея. Вкъщи нямаше никого, а и по-добре, сега спокойно можеше да си поплаче. След около  10 минути Анна започна да усеща как тялото и постепенно започва да изстива, погледна към ръцете си и видя, че те треперят. Опита се да се успокои, но не можа. Постепенно тя цялата започна да трепери. Момичето стана от студения под и отиде до рисунката си, махна кърпата, с която бе покрила платното и взе четката. Потопи я в черната боя и само с едно движение на ръката и слънцето изчезна от картината. Направи същото действие втори, после трети път. Платното стана наистина мрачно. Взе по-малката четка и я потопи отново в черната боя.Този път четката се доближи до лицето на момичето, нарисувано на картината. Изведнъж от очите и потекоха сълзи, но черно, призрачно черни сълзи. Анна пусна четката на земята. Сега тя не усещаше тялото си, не чувстваше нито физическата, нито душевната болка. Представи си онази красива градина с цветята. Имаше много теменужки, ами да, все пак тя бяха любимите и. Видя и двете момиченца, които си играеха с едно малко котенце. На лицето на Анна се появи усмивка:

- Колко красиво! - каза тя и затвори очи.

          На другата сутрин слънцето не се показа на хоризонта. Валеше силен и студен дъжд, придружен от светкавици и проглушителни гръмотевици. Сякаш времето скърбеше за смъртта на едно момиче.

                                                                                 КРАЙ