От това, което и причини Ивайло, тя не почувства нищо друго, освен болка. След като всичко свърши, тя продължи да лежи около час и половина на студения под, сгушена на кълбо. Нямаше, нямаше кой да и помогне, кой да я утеши и да я прегърне. Анна погледна към часовника, който висеше от тавана. Той бе доста стар, голям и целият в прах, дори стъклото му бе счупено, но все още работеше. Стрелките му показваха 10: 20. Беше закъсняла, родителите и сигурно вече се притесняваха. Анна притисна силно корема си и се сви още повече. Сълзите се стичаха бавно по лицето и, в главата и се повтаряше само този момент и тя не можеше да се отърве от него. Запя си тихичко една песничка:
‘'Блести, блести звездичке,
кажи ми как те наричат.
Високо, високо е небето
Светиш...''
Не успя да продължи, сълзите и се спираха гърлото и и я задушаваха. За момент усети, че не може да диша. Опита се да се изправи, като се подпря на рафта с цветята. Едва-едва отделяше краката си от земята, защото изпитваше непоносима, неоп ...