Глава двадесет и първа
За женското царство, за приятелите и враговете, за проблемите човешки с жените
В къщи имам жена, три дъщери, тъща и стар автомобил. Плюс заекващ съсед, който държи всяка вечер на вратата да ми изясни проблемите на световната и в частност родната политика. Така че съм далеч от ония, дето сами разговарят, а никой не им отговаря. Де така да мълчаха и моите амазонки! Жена ми, например, има ужасно лоша памет – всичко помни. Вече двадесет години ми натяква как при подписването казала: „Ах, любов моя /това съм аз в онзи момент/, сега ще бъдем заедно цял живот!”. Пък аз лекомислено съм отвърнал: „Ти пък – все най-лошото мислиш… ”.
Така е – болестта ми е в предните зъби, които не се затварят навреме. Онзи ден жена ми посочи някакво мокро петно пред банята и каза: „Трябва да купим нови чехли на мама, направо ходи боса”. Аз веднага рекох: „Как ще е майка ти – това е човешка следа”. И след това не ми говори, слава Богу, чак до вечерта. Но иначе ме обича – не може без мен. Вчера се връщам от работа и малката щерка казва: „Тате, мама поръча да не обуваш чехлите, а да се поразходиш бос. Защото изпусна една топлийка, та да я намериш”.
Е, стават и други произшествия. Оная вечер жена ми се отдаде на политика. Връщам се аз и поставям пред нея кандидатурата си. А тя ме изхвърли на стълбището като не минал четирипроцентовата бариера. Добре, че съседът подкрепи кандидатурата ми, иначе…А съм се олюлял, а съм се разлял.
С дъщерите нямам проблеми. Обяснявам им, поучавам ги, но си знам, че при децата звуковите вълни се разпространяват някак си много странно – кажеш им нещо, когато са на десет години, а те го разберат, когато станат на тридесет. Тая сутрин голямата се разрева, че и тоя й приятел я зарязал. А жена ми я успокоява:
- Не плачи, маминото, ще пораснеш, ще срещнеш своя единствен принц, Ето – аз срещнах своя принц в деня, когато се запознах с баща ти…
А онова говедце спря да хълца и запита:
- Като си имала принц - тогава защо си се омъжила за татко, а не за него?
Така си живеем в къщи… Защо ти го разказвам всичко това ли? Че кому да го разкажа? Ти толкова ме мразиш, че ако можеш в капка менте ще ме удавиш. А човек трябва да споделя проблемите си единствено с врага си, защото само той го слуша внимателно, докрай и с удоволствие.
Глава двадесет и втора
За модерните исторически забележителности и възпитанието на младото поколение
Ей така, лека-полека, стана привечер. Митето ми кимна, пък си взехме довиждане и тръгнахме. Работа имахме – да вземем внучето му от детската градина. Пък точно пред кафене-бара спрял автобус – от ония, дето ги пуснаха уж екскурзианти из красивия ни град да развеждат. Ама почти празен. Само някакви дечица седяха вътре. Далече беше детската градина, та не ни се ходеше пеша, качихме се в автобуса, примерно билетчета пенсионерски си взеххме. И се унесохме в словото на екскурзоводката, разкриваща тайните на непознатия ни нощен град:
- Добре дошли в столицата на милата ни родина, дечица. Днес ще ви разведа по най-забележителните исторически места в нея. Погледнете вляво… Не, не този камък до църквата – сигурно е изпаднал от камиона за някой строеж. А, и надпис има? Паметник някакъв… По-важното е да обърнете внимание на двете пресичащи се улички. Тук преди две години беше застрелян Моньо Момчев – Корнишона, главен дилър на организацията МИГ. Защото, деца, ей там – в прочутото заведение „Розово бюстие”, предната вечер беше гръмнат боса на ЙЕС, конкурентната организация. А това там… не, не този седнал чичко, той отдавна си седи тук и никой не го поглежда… Ей там, виждате плочата на сградата. Точно на този тротоар беше взривен от неизвестни Пешо Кодоша, водеща личност в столичния ъндърграунд преди година. Сега младите наркодилъри полагат цветя на плочата, преди да поемат късия и труден път по улиците около училищата.
А това е бившето заведение „Жана на кол”. Бивше, защото тук случайно се засекли една нощ развеселените тайфи на Гого Пиранята и Митьо Пустинния. Цялата нощ ехото поглъщало на боя рева. Без да ги чуят нито полиция, нито прокуратура, нито дори сам кметът да разбере. И сега се разказват легенди, и сега се намират златни зъби и халки от ланци сред руините, и сега млади момичета, отивайки на нощна работа, проронват по някоя сълза за изгубените чантички, манта и огърлици.
Ето ни в борческия квартал Трепачите. Да, това е родното място на куп наши борчета, издигнали високо името на родината. В историята ще останат за вечни времена Къци Караконджула, паднал с три куршума в черепа на остров Майорка, на Янчо Джипа, не издържал неравната борба с тропическия сифилис от Камбоджа, на Венко Сланинката, станал неочаквано вечеря на карибските акули заради някакви си три тона изчезнал кокаин. Това е блокът, където тримата са живели до успешното си издигане в обществото… Какво? Аааа, това е остатъкът от къщата на Коцьо Карамбола, взривен заедно с трима свои бодигардове в асансьора на собствената му виличка. Да, не беше голяма – пет етажа, осем гаража, четири колони отпред.
Сега моля за минута мълчание. Това е прочутият ресторант „Трите крави”. Тук се е състояла историческата среща на наркобосовете през 2000 година, когато на Софийската конференция е постигнато споразумение за разделяне на зоните на влияние и търговия. Вярно, сетне пак се гърмяха, но поне престъпността у нас стана организирана и законна. Даааа, дечица, много има да се види в столицата. Хей там е мястото, където под влияние на качествен ирландски алкохол Ники Оперативния се заби със скорост 200 километра в час… Какъв университет? Оооо, такива у нас има много, пък и не ви трябва подобно нещо. Тръгнете ли по стъпките на героите на новото ни време – ще си купите и приемането, и диплома, и самия ВУЗ дори. Дерзайте, деца! Бъдещето е ваше. До някое време.
Глава двадесет и трета
За тупалкаджийството и психогимнастическото разтоварване
Както и да е – взехме детето, заведе го Митето у тях, аз пък се прибрах у дома. И седнах да хапна каквото господ дал и жената сготвила. Изведнъж тишината на комплекса беше накъсана от зловещи гърмежи. Единични, на откоси, в звучна канонада. В буреносната аларма се чуваха и крясъци:
- Социален президент, а? А какво направи за народа? Думи, само думи… Речи държиш, по света ходиш, по рамото те потупват, все „ура” чакаш…
За миг настъпи тишина, после пак загърмяха тежки звуци. И крясъци:
- Ами това премиерче? То жена не е оправяло, държавата ще оправи… Деца няма – за образование говори… Семейство не е ръководело – народа ще води…
И пак – гръм… Втори… Трети… Поредица:
- Финансовият бил специалист… Да оправя бакиите на мутри го бива, да махне ДДС-то от детски дрешки, храни, книги – не можело… Ами здравният?… Плащай или мри… Да не сме в Африка… Там поне слънце има и пясък – тук го приватизирахте, читава дюна незастроена не оставихте…
И пак – буууум, тряяяяс, праааас… Разтревожени глави занадничаха от прозореца. А Мара от третия етаж изви глава нагоре и рече:
- Спокойно! Пешо тупа килима. Извинете, значи…
- Ама как може така… Колко е часът, а… Защо не го тупа денем…
Мара изчака да заглъхнат гласовете, пък обясни :
- Тупа ги вечер, защото не може да се откаже да гледа новините. А след тях е направо бесен. Гледа ги как си правят седянки, мърмори, пък като стигнат до коктейлите и кьорсофрите – направо побеснява. Рипа и търси кого да усмърти. Та го карам да поизтупа килимите. Беса да поизлее. И ги тупа чудесно, прашинка не остава!
Настъпи тишина, после жена ми, увиснала и тя от любопитство на балкона, рече:
- Абе, той и моят е такъв… Нервен! И като почне да ги обещава едни на министерските майки… Аз не мога да издържа, че имам опит, та те ли… Гошо, Гошо бе! Я навий килима и слез долу, както си загрял… Ама и аз ще сляза да ударя някоя бухалка! Че дойдоха известията за парното, тока и телефона …
Глава двадесет и четвърта
Тихи вечерни спомени за борческото време
Ей, като се сетя какво време беше! Направо не знаеш – жив ли си, или ангелче! Не, че сега е по-добре, ама поне сложихме решетки и на последните етажи и не щъкаме из улиците. Разменихме си местата с бандюгите – ние зяпаме небе на квадратчета, те са на свобода. И най-вече на слободия. А като се сетя как ме отучиха от вечерните разходки…
В тихата вечер се прибирах тихо в тихия град. Десетки проблеми пробождаха тихо тръпнещото ми сърце – вчера взетата заплата свърши, днешните заеми ще ги върна вдругиден, ако осигуря нови и… И нещо тихо промуши сакото ми и съкрати двадесетгодишния му живот.
Някой отзад тихо рече:
- На ти, гад, от Алигатора!
Аз тихичко обърнах очи и рухнах. Оня тихомълком ме обърна с крак:
-А – каза тихо той – ама ти не си Кучето???
- Не съм – рекох с лека въздишка – Казвам се Петров – и протегнах ръка за запознанство, тихичко треперейки.
- И сега какво? – почеса той врата си – Да ти се извиня ли искаш? Сам си си виновен – що носиш копринен костюм като Кучето?
- Извинете – прекъснах го тихо – това не е копринен костюм. Лъщи, щото се протри вече…
Оня измъкна мобилен и зашепна:
- Абе, шефе, аз друг съм наръгал…Шефе, ама ти ми беше обещал там нещо… ахъ… ахъ… ахъ…
После тихо го прибра и наведе:
- Значи така – като за пръв път ти прощаваме. Сега лежи тихичко тука и чакай линейка. И, като ти извадят ножа – донеси го в „ГАД”ООД, защото е истински „Солинген” и ми трябва.
И с тихи стъпки потъна в тихия град. А аз останах да чакам вой на сирена или тихия шепот на ангелски крила.
Глава двадесет и пета
Интродукция за невъзможни ВИП-ове в модерна хайлайф форма
от Женята Минчев, суперхиперсветски репортер
Тази сутрин за пореден път се проведе матинето на госпожа Мими от бараката зад блок 10. Пред великолепната кофа за боклук, пълна с пресни отпадъци от снощния коктейл в ресторант „Залез” и соарето в бар „Облак”, се събраха поканените, повечето от които бяха в типичните си елегантни облекла. Но някои си бяха позволили доста свободни тоалети. Например, господин Лазо бе във вечния си анцуг, сполучливо обогатен с няколко кръпки – виолетови на лактите, черни на коленете, зелена на гърба.
На разположение на присъстващите бяха щедрите дарове на съдбата – десетина едва нахапани пържоли, половин тенджерка постни сарми, няколко полупълни бутилки бира, половин шише почти оригинално уиски и така нататък.
Леката закуска, с преобладаващи зеленчукови гарнитури бе поднесена на припек до източната страна на блока. Сред гостите с особено излъчване и чар беше прекрасната госпожа Рада, придружена от господин Пепо, в чийто район са богатите кофи зад хотел „Рома-стар”.
Господин Мишо от бунището край квартал Мътнево беше придружен от госпожа Сиса – главна асимилаторка в района около автогарата.
Господин Асан и госпожа Айше – ръководители на просяшкия бизнес край църквата „Леле, Боже!”, бяха почтеното начало на един изпълнен с честно свързващи двата края люде списък.
Госпожа Пелагия – цялата в оригинално многоцветие и многопластово облекло, изпъкваше на този елегантен по замисъла си прием.
Облечен в марково облекло от специалния цех към даракчийницата, сред гостите блестеше господин Анани. Той покани всички присъстващи на предстоящата изложба на намерени в кофите летни бивши облекла.
Натрупването на облизващи се гладни многоцветни и безкрайно расови кучета и котки от непознатата на науката порода „Кръстоска на улична превъзходна и градски плейбой с примес на градинска любов”, които очакваха своя пай, обобщаваше видимия успех на празненството.
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
Калейдоскоп на живота...