КОНСПЕКТ НА ЛЮБОВ ЗАД СПУСНАТИ ЩОРИ

         Веднъж срещнах в завода ужасен тип: зъл, отмъстителен, женкар, егоист, праволинеен ненормалник и самомнителен. Опознавах го постепенно и се чувствах така, сякаш някаква гадна болест бавно прогресираше в мен и ме караше да се смалявам, да отпадам, да се побърквам. После се оправих и си помислих, че за някого този човек вероятно е добър. Както за амбициозния лекар нелечимата болест е интересна и всъщност занимателна и по някакъв начин добра.

        Пролет, именно тя, го наричаше добър. Пренебрегввал я, обиждал я, не й обръщал внимание, изчезнал, когато забременяла, после й звъннал и я попитал „Какво стана?“, сякаш е чул отнякъде, че нероденото дете се е разболяло, накратко – Павел бил свестен човек. Умен, съсредоточен, обличал се с вкус, при това с дрехи, имал хубави маниери и понякога, но не твърде често, правел уместни комплименти, които се харесвали.

      - Аз ще бъда мъжът, който те е гледал най-много – казал й веднъж, за да скрие, че е мозъчно сляп. Тя го приела почти за любовно обяснение.

        По-късно, когато лежала със затворени очи в болницата, една жена с бяла престилка я милвала по главата и държала ръцете й, за да не мръдне, докато докторът направи аборта – тогава, миг преди ужасната болка да я разтърси, разбрала, че думите му не значат нищо. Приятно трептене на въздуха, пролетен вятър. Нищо повече.

       - Не се страхувай – казала й сестрата, но продължавала да държи здраво китките й. – Аз на твоите години имах две деца, но сега си мисля, че не е трябвало да бързам толкова.

         Усетила само, че нещо дълбоко я пронизва, болката изтрила всички мисли от съзнанието й, зад клепачите на затворените очи се появила бяла черта, подобна на фуния, от която бавно изтича животът. Когато се опомнила и леко се повдигнала от кревата, си казала, че сигурно всяка жена е имала такива усещания. Всъщност не всяка, а тази с аборт. Аборт по желание.

         Изпила чаша вода, унесла се, а в дрямката същищата са най-цветни. Гради дом, до нея е таткото на детето, тя не го вижда, само усеща присъствието му, лепи със слюнка всяка тухла, една по една, трудно е, прозорците да са на юг трябва, да влиза слънцето, нали дете ще имаме, то ще ни е слънцето, нямаме пари за хубава дограма, нищо, ще сложим по-евтина, пердета вместо щори, обаче трябва да е топло на бебето, сега ще измия всичко, да заблести, имам си кофа, парцал, боже, колко е чисто, спокойно е, хубаво, като се роди и като прогледне тук, ще види колко е... Мъртво. Убито.

           Стреснала се. Аборт по желание.

          Не пожелала да остане нито ден в болницата, виело й се свят, искала да повръща, всичко наоколо й било противно, движела се трудно, но взела такси и се прибрала в квартирата. Било декември, по улиците имало стар, почернял от въздуха сняг, пред зарзаватчийницата имало опашка, автомобилите ту бързали, ту спирали внезапно и шофьорите натискали клаксоните, подавали едрите си кухи глави през прозорците и псували.

          Пролет ставала от леглото понякога, поглеждала през процепа на щорите в квартирата, били дебели щори, които нарочно спускала през деня, да не вижда нищо, освен когато си мислела, че е съвсем мъртва. Искала само две неща: да удари шамар на лекаря, който дълго я опипвал преди да я обръсне, въпреки че нямало нищо за бръснене, и да се скрие от всички, за да се наплаче. Първото едва ли щяла да направи, но второто... Разбирала, че щорите няма да й помогнат, но все пак е добре, че ги има. Мислела си, че всеки човек трябва да притежава някакви свои вътрешни щори, които да го предпазват.  Да, тя сега ще намери своите щори, ще ги спусне, ще закрие със стари вестници, ако не с друго, дори и процепите между тях, за да стане съвсем мрачно и тихо. Като в гробница. Тогава ще бъде съвсем сама – само с Павел и със себе си. Спокойна и независима.

        Аз Павел го срещнах по-късно. Не знаех, че е същият този. Готин, зъл, самомнителен, щурав и печен. Човек с мнение, убиец на неродени деца и родени надежди, вероятно бъдещ политик или дори футболен съдия. Беше убедително необразован.

        Но в тези объркани месеци Пролет била толкова слаба, че не можела или не искала да се раздели с Павел; вече се била разделила с детето му. Направила го след две години, и то по негово желаниие. Искала да се самоубие, защото не можела без него, изпила двеста грама водка за смелост, изчакала го да се върне от работа и както става във филмите на Хичкок, отворила прозореца, погледнала го с просълзени очи и преметнала крак през парапета. Апартаментът бил на седмия етаж. Павел реагирал бързо, хвърлил на пода куфарчето, което носел, скочил и я хванал за ръката. Дръпнал я силно и я проснал на дивана. Шибнал й два шамара. Пролет ревнала. На другия ден, след като я молил цяла нощ да го освободи от присъствието си, казал й, че му досажда и че не може да я понася вече, тя се съгласила да си тръгне, но му обещала, че ще го убие. Така де, като не може да убие себе си, поне него... Трябвало да се свърши тая история някак.

         - Аз наистина ще го убия – каза ми тя, когато излизахме от един италиански ресторант за спагети. Спагетите бяха отвратителни, но нали са побългарени по италиански, в обединена Европа трябва да се ценим. Изглеждаше решителна. – Обещала съм му го.

          След това спала с един алкохолик, запознали се на събиране, каквото и да значи това, харесала го, но се подозирала, че тръгва с него само защото се страхувала да не остане сама. Как няма да е сама, като си е измислила щорите? Самотата я подтиквала към щури неща, нали вече бе убила дете, сега искала да се самоубие, обаче това било съвсем лесно, така й се струвало, и щяло да попречи на убийството на Павел. „Как ще го убия, ако съм мъртва?“, питаше. Умно момиче. Разбира нещата от живота. Затова тръгнала с алкохолика, който в редките моменти между две бутилки бивал добър човек, лишен от спомени и от пари. Уговаряли дори датата на бъдещата си сватба, ала изпаренията на рома, любимото му питие, влизали прекалено добре в облака на спомените на Пролет за Павел. Всеки жевее с облака си, някои му викат аура, Пролет му казала, че не иска да го вижда повече, зарадвала се, че и тя може да казва такива неща на някого, който е достатъчно пиян, за да го приеме трезво; той се ядосал, отишъл при някакъв приятел, за да изпие мъката си.

         Такива работи ставали с Пролет, тя била жена в тревожния смисъл на думата, не знаела с какво да се занимава, освен с любов, защото искала да обича и да ражда любов, почувствала се облекчена от раздялата с човека-ром, когото беше възприела за любовник, но за първи път, някак внезапно, сякаш през същата тази бяла фуния, в нея нахлуло усещането, че се е изцапала, че е мръсница. Вече не я интересувало кой ще е следващият – просто трябвало да го има.

          Павел беше станал съвсем едър, дебел, съсухрен, обезверен и злобен човек. Бизнесът му не вървеше, ако наемникът може да се смята за бизнесмен, когато не му върви в хазарта. На нищо не приличаше. Не знам какви наркотици използваше, но беше бастисал отвсякъде. Скоро нямаше до го има съвсем. Иначе беше добър работник, нали ви казах, че го срещнах в завода, за малко да се спъна в него. Беше шлосер в първия цех; не знам как е станало, но в нощната смяна машината отрязала или разполовила показалеца на лявата му ръка, зашили го в болницата, но сега носеше един черен кожен калъф на пръста, а той беше винаги изправен, с вътрешна шина, като гумен фалос на гордостта. Беше смешно – дебел и отчаян наркоман с еректирал пенис на ръката. Нещастник.

            Срещнах я през май, денят беше слънчев, хубав. Беше облечена в червен пуловер, наметнала небрежно модерен червен шлифер без подплата; вятърът си играеше с него. Изглеждаше добре. Целуна ме по бузата, защото й казах, че съм написал две стихотворения за нея. Знаех, че ще ги изхвърли в най-близката кофа за боклук, затова не й ги подарих. Сам ги изхвърлих после. Човек трябва сам да си върши работата, докато може.

       - Няма нищо по-хубаво от мъж на тридесет, тридесет и пет години, спокоен, с леко побеляла коса... Ето тъй, отпред. – Тя ми показа точно къде трябва да побелява косата на мъж с такава възраст. Каза го тогава, когато носеше червения шлифер, а той се вееше възбудено и тя изглеждаше добре. Усетих, че трябва да я попитам:

       - Защо не му се обадиш?

       Вятърът, този стар разбойник, духна върху нея, зачерви я, цялата божур стана, каза:

       - Не, няма, не смея. Обичам го. – Страхуваше се от нещо. Трепереше леко. Исках да я прегърна, но не посмях.

       След няколко седмици срещнала братовчед някакъв на Павел, ти да видиш – дори и такива хора имали братовчеди, помолила го да я придружи, защото сама щяла да се чувства ужасно, и отишла в апартамента му. Този на седмия етаж, който е удобен за летеж отвисоко. Братовчедът побързал да се оттегли. Павел не казал нищо, избърсал устата си с кожата на своя показалец, гледал я втренчено, погледът му бил все така спокоен и силен, в него почти нищо не се било променило, освен отсъствието на зеници, носел същия халат. Предложил й да остане.

      - Защо? – попитала го.

      - Защото – отговорил й по италиански маниер. Павел не знаеше италиански език, но псуваше убедително на развален български, когато се биеше в цеха с хамалите за някакъв бас. „Перке-Перчо“ – оттам го беше научил.

      „Той знае италиански“, казала си тя и отново се изчервила.

       Когато започнал да я съблича, тя промълвила за оправдание:

       - Добре, но само за десет минути, защото бързам.

       Останала цялата нощ.

       На другия ден си тръгнала уморена и малко тъжна, защото Павел й изглеждал по-скоро самотен, отколкото горд и чаровен. Спомнила си за библейския образ на врага Савел, който по чудо се обърнал в християнската вяра, като приел името Павел. Савел-Павел. Пролет бе леко религиозна, това не я правеше лековерна, вярваше в Бога и в любовта. За нея това бе една вяра. По пътя си помислила, че ще е хубаво, ако и нейния Павел-Савел се обърне в християнската вяра. Тогава може би ще й повярва и ще стане по-добър с нея.

       - Не си ли спомни за щорите, когато отново отиде при него? – попитах я след време.

       Скоро щяха да го уволнят от завода, така се говореше, вече съвсем прекалявал с дрогата.

       - Ти нищо не разбираш... Щорите са завивка на любовта. – Каза го убедено, тихо, спокойно. Добави: - Любовта е зад тях, тя е вътре, някъде съвсем вътре... дълбоко.

       Тя имаше нужда от тия щори, за да обича зад тях истински, живо, на тъмно, със сетивата на дете в утроба.