Крадецът на сънища

През пердета от пранета наднича крадецът на сънища. Душата му е бяла и светла. Очите му са затворени, но той никога не спи, защото е зает да броди в съня на минувачите. Ръцете му са леки като сламки, а краката му са две фиданки, здраво вкоренени в земята. Може би това е единственият начин да се задържи на нея. Ако не бяха те, може би щеше да се рее из облаците, като мислите му. Единственият му досег с действителността беше в умението да стъпва здраво на земята и когато падаше, дори от върха на най-голямата си мечта, той пак умееше да се изправя и задържа на краката си.

Като проходило дете, което няма търпение да опознае света около себе си.

Сега очите му не трепваха..

Тежките клепачи бяха леко почервенели, но в тях се усещаше все още искрица живот.

Къде ли беше крадецът? Какво ли сънуваше сега?..

  Цветя и прясно зелена трева, аромат на гора и слънце. Мислите му препускаха в необятния океан на слънчева радост, където всяко цвете имаше име и го поздравяваше с откъсната въздишка. Да, дълбока и женствена като стон на момиче, тръпнещо и очакващо прилива му на нежност. Но сега това беше само в главата му...

Снегът покриваше посинелите  му ръце. Зимата нямаше никаква представа от топлината в съня му. Тя не се страхуваше, не страдаше от никакви угризения, че ще погуби един тлеещ човешки живот. До ръката на крадеца имаше една празна спринцовка, може би този младеж си беше откраднал за последен път миг на щастие...

Илюзия, заблуда... Тялото му потръпваше в конвулсивен протест, в него все още живееше споменът от топлата ласка на любимата, от майчината гръд и топлината на земята, която сега така студена  искаше да го прибере.

  Магията се повтори, сега на поляната от жълти макове имаше още някой. Две топли очи го гледаха тъжно, те пронизваха съзнанието му и студът отново пролазваше по слабото му тяло..

  Ухание на сапун. Влага, прането е още  мокро и по земята се стичат струйки вода. Майчини сълзи може би

-         Да ти помогна ли, мамо? - пита едно шестгодишно дете майка си.

-         Не, миличък, много си малък, не може да стигнеш простора...

-         А когато порасна, мамо?

Детето отново се загледа в локвичката под белите чаршафи... Сега в отражението си видя младо и силно момче с ясен поглед и смели мечти. Готово да завземе света. Огледа се, прането го нямаше, майка му също. На врата му тежеше една черна жалейка. Погледна в локвичката от спомени в краката си. Сега бе кървава.

Нови трепети, за миг отвори очи и се опита да стане, но не усети краката си. Бяха замръзнали. Тези слаби и жилави крачета, които не веднъж го спасяваха от врага със пъргавостта си - сега бяха сковани и непотребни.

В училище той се заяждаше с момчетата, а после бягаше ли, бягаше. Никой не можеше да го настигне. В прогимназията беше пробягал и четири километра на един летен лагер, за да каже на едно момиче, че го обича. Много беше тичането в живота му, но като че ли всичко, което се случваше с него, бе продиктувано от нещо вътрешно неуловимо и страшно.

 Опитите му да бяга не бяха успешни навсякъде. От действителността можеше да се избяга с няколко дози, но от себе си той не успяваше. Всяка сутрин се будеше с болки по цялото тяло и отвратително чувство на вина, че бе предал близките си, себе си, та дори и любовта си. Този път бе избягал много надалеч и не можеше да се върне... Издъхна.