Минаха няколко седмици. Изля се много дъжд. Съобщиха за наводнения. Пътищата станаха хлъзгави, катастрофите се увеличиха, автобусите закъсняваха; човешкият свят започна да нервничи.
Адвокатът си мислеше, че времето въздейства на хората не толкова с променливостта си, колкото със своята неизбежност. Просто нищо не можеш да направиш – ядосваш се, студено ти е, мокро е навсякъде, дрехите ти тежат, носиш чадър, обувките пропускат, а ти си безсилен. Съобразяваш се по принуда. Това положение е почти нетърпимо за някои. Затова се вбесяват. Когато влизаше в барчето, за да изпие вечната си чаша портокалов сок, вниматело наблюдаваше посетителите. Беше му интересно. Едни ругаеха, други бяха по-смирени, обикновени пияници, трети изглеждаха прекалено самоуверени, за да си признаят, че единственото нещо, което може да ги сгрее, е алкохолът. Сервитьорът получаваше редовно бакшиша си и беше старателен. Радваше се, че престижният му клиент винаги е сам – обичаше мъже с привлекателно мълчание, което носеха със себе си без да го натрапват, свити и спокойни едновременно, излъчващи сила и укротена емоция.
Затова изгледа с ревност и почти враждебно дамата с черното палто и тъжна физиономия, която влезе в бара и се огледа тревожно. Имаше трапчинки край устните си, които като че ли държеше да покаже на всички. Зърна го, лицето ѝ леко се проясни, но той се престори, че е зает. Няма да ѝ обръща внимание. Помнеше я – това беше жената, която повърна в тоалетната, както сам разбра по-късно. И остави любимия му клиент съвсем сам на масата.
Тя седна на свободната маса, свали шапката си, пооправи косата и се загледа през влажния прозорец. Ще почака. Може пък да дойде. Чувстваше се като натрапница. Обмисляше през последните дни точно какво да му каже и как да го направи. Не искаше да моли никого за нищо. Но притежаваше онази женска интуиция, с която е надарен нежният пол – интуицията, която ѝ подсказваше, че може да му се довери. Друго не искаше. Просто да бъде изслушана. Докрай. Нямаше как да сподели всичко със съпруга си, особено в неговото положение. След уволнението телефонът ѝ изведнъж спря да звъни. Просто всички я забравиха – като по команда. Не можеше да повярва, че тези неща се случват така рязко и внезапно: светът те изолира като в ракова клетка, настръхва срещу теб и започваш да се чувстваш като... престъпник.
„Дано не започнат да ти пращат призовки – каза ѝ възрастният и мил портиер на сградата на телевизията. Ще стане още по-лошо.“
Не, призовки нямаше. Нито разпити. Просто всички я забравиха. Тя беше компрометирана, излишна, заличена.
Адвокатът влезе бавно, не се огледа, запъти се към барплота. Келнерът дойде веднага при него.
– Обичайното ли?
Той кимна. Обичаше да идва тук. Много повече, отколкото в кантората. Вече почти не му се работеше там. Следеше дейността на колегите си, насърчаваше ги, понякога им пишеше дълги писма с указания, променяше текстовете на защитните пледоарии в track-changes, дори спореше с някои от тях по скайпа. Но толкова. Не му хрумваше дори да облече костюма, да стегне вратовръзката и да се качи в черната лимузина точно в осем и двайсет и пет, както правеше вече двайсет години.
Журналистката не сваляше погледа си от него. Стори ѝ се отслабнал. Много се зарадва, като видя, че не носи кимоно и не е подпетил онези ужасни бели обувки. Може пък да я е послушал? Думите ѝ не са минали покрай ушите му. Това я обнадежди. Стана, за да отиде при него и той я забеляза.
Свлече се пъргаво от високия стол на бара, усмихна се и бързо я доближи. Целуна ръката ѝ. Личеше му, че се радва да я види. Не го криеше.
Тя се изчерви. „Боже, какво ми става? Чувствам се като ученичка.“
– Постъпката ти е доста драстична – каза ѝ и седна до нея. – Разбирам, че не искаш да се виждаме, но чак да се махнеш от телевизията, за да не те гледам... не е ли прекалено?
– Щом аз не мога да те виждам, и ти няма.
Съгласи се. Така е честно.
– Тогава ти предлагам следното: ти ще се върнеш в телевизията, а аз – в кантората. Така съвсем никога няма да можем да се виждаме, защото твоето предаване е винаги по време, когато съм на работа. А аз съвсем рядко посещавам бара, когато ходя в офиса: значи и ти няма да ме срещаш.
Лицето ѝ изведнъж се промени, трапчинките образуваха падинки край устните и тя почти се разплака.
– Какво казах? Извинявай. Шегите ми понякога са неуместни.
Може би е изгубил чувството си за хумор. Не общуваше с много хора извън офиса. Беше се затворил в себе си и в книгите, написани от стари и отдавна умрели автори: там търсеше някакъв образ, лъч, светлина, зародиш. Нещо такова. Тези книги не бяха весели.
– Не, не си ти причината. Има нещо, което бих искала да споделя с теб. Имаш ли време да ме изслушаш? Ще опитам да бъда кратка.
– Разбира се! Това е най-малкото, което мога да направя.
Щракна с пръсти и келнерът дотича. „Да, моля ви се. Естествено. След малко ще донеса сламките. Другата част от поръчката я възприемам напълно. И с благодарност.“ Благодарността му се изразяваше в това, че няма да пият коняк. Собственикът на бара беше уволнил чистачката и не искаше отново да мие повръщано. Не че не го правеше всеки ден. Докато носеше кафетата и соковете, забеляза, че жената не спира да говори. Адвокатът мълчеше и я слушаше внимателно. Какво толкова намира в нея? Сервитьяорът се натъжи. Да, светът е несъответен.
– Знаеш ли – приключваше журналистката, – аз вероятно ще си намеря работа. Може би по-ниско платена или не точно в медия. Не е там проблемът. Свързваме вкъщи двата края някак. Все още. Мъжът ми е добър човек. Просто се чувствам ужасно. Нима може така? Да те наказват унизително, дори – презрително, заради това, че си вършиш работата? И какво съм направила толкова? Поднесох информацията такава, каквато е. Това са факти, по дяволите. Не можеш да ги промениш. Такава е действителността. Защо никой не иска да гледа фактите, като че ли са Горгона, от която трябва да се извръщаш?
Вдигна чашата с кафе и се опита да отпие. Всъщност кафето беше свършило. Второто.
– Фактите са сложно нещо – изрече бавно адвокатът.
– Какво искаш да кажеш?
– Действителността не е задължително такава, каквато я виждаме. Всеки я възприема по различен начин. Всъщност ние сами създаваме действителността. И ни се иска да е такава, каквато си въобразяваме, че сме я учредили.
– Съжалявам, не те разбирам напълно. Нима няма обективни факти? Безспорна реалност? Ако не е така, за какво може да се хване човек?
– В правото действителността се доказва. Тя не съществува или поне не можеш да се позовеш на нея, ако не бъде удостоверена с факти: колкото и безспорна да изглежда. А фактите, те са атомите на реалността. Всеки е устроен с различни атоми, поне отчасти. Затова и действителността се отразява у нас индивидуално. Не бива да виним хората за това, че възприемат очевидното по свой, уникален начин. Просто не искат то да е такова, каквото е. И толкова силно не го искат, че накрая започват да вярват в своята изопачена представа.
– Значи съм го закъсала напълно. Няма оправдание за мен. Изкривила съм действителността с моята откровеност. Това съм направила. И правилно са ме уволнили. А и – честно казано, като гледах записа на предаването и коментара си, наистина съм се изпуснала два пъти – дала съм своя оценка на фактите.
– Ето, виждаш ли – адвокатът беше строг и скучен, когато говореше професионално, – и ти си привнесла нещо към фактите, за да ги превърнеш във внушение. Това никога не води до добро.
Замълчаха. Тя обичаше да мълчи с този човек. Тишината винаги беше съдържателна. Не се налага непременно да използваш думи, когато искаш да кажеш нещо. Просто разменяш информация невербално. Или разсъждаваш върху вече изреченото. И върху неизреченото.
Барът се беше препълнил. Ставаше обедно време, а с това алкохолните страсти се засилваха. Влизаха все повече мъже с вид на пустинници, изстрадали за капка течност. Поръчваха си още от вратата.
– Може ли да те поканя на обяд? Наблизо има приличен ресторант.
Не очакваше това. Имаше петнайсет лева – три по пет, в портмонето си. Стотинките в джоба нямаше да ѝ помогнат. Знаеше, че най-вероятно ще плати той, но се почувства неудобно.
– Не. Съжалявам. Трябва да вървя.
– Само това ли беше? Искаше просто да споделиш ли?
– Да, това беше всичко. Трябваше да го разкажа. Поолекна ми. Благодаря ти.
Замисли се: тя не може да няма приятелки. Ясно, съпругът ѝ е болен, тя трябва да му спестява това и онова, но едва ли е опряла точно до него, когато става дума за толкова важни и лични неща. Значи тя му има по-голямо доверие, отколкото той на нея. Съжали за поведението си и за нравоучителните съвети: позволи си да говори като вманиачен даскал, който държи да даде акъл дори когато не му го искат.
– И все пак мисля, че мога да ти помогна. Не се натрапвам, но имам някои възможности. Или способности.
– Имаш предвид да обжалваме уволнението ли? Не е ли изтекъл срокът?
– Не, нямах това предвид. Всъщност можем да обжалваме заповедта за уволнение, да. Срокът е двумесечен, а при теб нещата са се случили само преди седмици. Друго ми хрумна. – Замисли се и я погледна тъжно: – Ти няма да можеш да изтърпиш тези унижения отново, ако те върнат на работа, нали?
– Не, в никакъв случай! Може да съм слаба, но имам гордост.
Адвокатът се усмихна: това беше повече от очевидно.
– Няма да постигнеш нищо с обжалването на уволнението. Най-много да ти изплатят обезщетение....
„Колко е обезщетението? – запита се тя наум. – Ако е много, защо не? Имам нужда от пари.“
– ... за незаконното уволнение. После ще бъдеш принудена сама да напуснеш. Така се случва най-често. Не, друго ти е нужно за компенсация. Ти трябва да бъдеш помолена да се върнеш на работа.
– Аз? Аз ли? Помолена? Шегуваш се. Та те не могат да ме понасят. Знаят, че нямам гръб. Пък и защо ще ме молят? Там се е възцарило някакво сляпо послушание, всички рапортуват на изпълнителния директор, хората са с превито самочувствие, прекършени са. Всеки е готов да жертва и професионализма, и убежденията си, когато вкъщи го чакат любими, но гладни хора. Трябва да се оцелява някак.
Да, това му беше напълно познато и известно. Тъкмо то, но не само, го беше изолирало от живота в кантората, в съда, сред преписките, делата, съдебните зали и пренията. Усещането, че справедливостта се изплъзва между фактите, че преминава през пръстите на доказателствата и накрая се разпилява в решения, нямащи нищо общо със смисъла на правото: да убеждава и очовечава.
Разказа ѝ за плана си. Този път тя го слушаше внимателно. Наистина ли беше готов да направи всичко това за нея? Струваше ѝ се много амбициозно и скъпо. Та той щеше да ги съсипе тия самодоволни пуяци в телевизията! Говореше ѝ за някакви закони, за достъп до обществена информация, за европейски директиви и за правата на човека... Да, знаеше за много от нещата, които ѝ разказваше, но това беше страшно много работа. И продължителна при това. За разходите да не говорим.
– Но това ще отнеме вероятно цяла година на всичките ти юристи в кантората! – възкликна журналистката. – Толкова много проверки, сигнали, жалби. Пък и... сигурен ли си, че ще спечелиш?
– Не.
– Тогава?
– Тогава поне ще сме спокойни, че сме опитали. Нали знаеш – да правим каквото трябва, пък да става, каквото ще.
Този мъж ѝ действаше хипнотично. Нямаше какво да каже. Изведнъж усети, че има опора до себе си, сила, чрез която да се чувства достойна и защитена. Този път не издържа, повдигна се и го целуна. По устата. Без предизвестие.
– Това означава, че ще обядваме, нали? – попита я адвокатът.
– Разбира се! Умирам от глад.
Още докато паркираше в двойния гараж червената си кола, видя, че в кабинета му на втория етаж свети. Завари го отрупан с разни книжа. Нощната лампа хвърляше светлината си точно пред очите му; до него стоеше изпушената лула, дори не я беше почистил. В порцеланова чаша – съвсем в края на бюрото, изтикана от книгите, едва се държеше да не падне изстиналият ментов чай. Компютърът работеше, принтерът – също. Доста е поработил този следобед.
– Май се връщаш във форма, а? – съпругата му беше с нов тоалет. Висока, стройна и леко слабовата, тя поддържаше матов цвят на кожата си и изглеждаше екзотично, като нимфетка. – Ново дело?
– Да, нещо такова – отвърна разсеяно. – Ти как си?
– Напазарувах това-онова. Гладен ли си?
– Не, благодаря. Ще поработя до по-късно тази вечер.
Тя се преоблече, пусна телевизора в спалнята, след това слезе в трапезарията, включи и там телевизора, сипа си чаша вино. Може би сега трябва да го попита. Вече се е възстановил от последното кръводаряване.
Качи се в кабинета му и се опита да го впечатли със сух и укорен глас:
– От известно време искам да те питам нещо.
Вдигна глава.
– Давай.
– Ти защо престана да ходиш в кантората? Виждам, че работиш, но не посещаваш офиса. Станало ли е нещо?
– Не, нищо особено. Или поне нищо, което мога да обясня с думи. Вероятно съм предозирал живота. Почивам си. Чета книги.
– Това го виждам. – Побутна една дебела монография към центъра на писалището. – И още нещо. Това... това кръводаряване. Не си спомням да си давал кръв преди това.
– Преди кое?
– Защо даряваш кръв? – Не обичаше хапливите му увъртания. Умееше да ползва думите по необичаен за нея начин. Имало е случаи, когато в споровете им е преобръщал нещата така, че да се чувства виновна, задето е права. Беше добър адвокат и нелош съпруг. Но сега тя беше на ход.
– Това ли било? – Адвокатът погледна лулата си и забеляза, че не я почистил. Взе стъргалото, което стърчеше в моливника.
– Остави това! – тя грабна лулата от ръцете му и отново го погледна по същия начин: – Аз ще почистя лулата. Сега на въпроса! Директно, моля. Защо го правиш?
– Трудно е да го кажа накратко.
– Тогава го кажи надълго.
– Имам нужда да давам нещо от себе си. За другите. Без да получавам нищо в замяна.
– И си решил това нещо да е кръвта ти. Така ли? Не го ли правиш в кантората? Там не даваш ли от себе си достатъчно? Вие, юристите, помагате, професията ви минава за благородна. Не бива да се оплакваш тъкмо от това.
– Не се оплаквам. Просто усетих, че вече не допринасям в такава степен и с такъв ефект, както бих искал. Нещо ми се изплъзва. Трябва да помисля. Да потърся причината. И ако имам шанс – да я открия.
Това било значи. И тя си мислеше нещо такова. Поуспокои се. Нека да търси. Той е умен мъж. Който търси, намира.
– Ще почистя лулата. И ще ти донеса още чай.
Взе чашата и слезе в трапезарията. Мъжът ѝ беше странен, но свестен.
– Искаш ли мед в чая! – извика отдолу.
– Не. Благодаря. Само лимон.
Донесе напитката и го погали по прошарената коса. Искаше да се люби с него: усети, че излъчва някакъв хищнически нагон да хване плячка, да ловува. Харесваше го в такива мигове и си спомняше, че тогава беше особено страстен в леглото. Но май не беше сега моментът.
– Толкова ли е важно и неотложно това, което четеш? Изглеждаш превзет от него.
– Чета съдебна практика. Да, важно е. Имам нов случай.
– И пак ли ще го ръководиш от дома?
– Не, утре отивам в кантората. Връщам се на бойното поле.
Е, това е добра новина. Целуна го по бузата и слезе за погледа телевизия.
(Следва)
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados