По- късно същия ден отидох на църква със Светлин и леля му. Той отиде да говори със свещеника, а аз останах със Зорница и я наблюдавах. В храмовете много хора се кръстят автоматично и мълвят заучени слова, но тя беше съвсем различна- молитвите ѝ бяха съкровени и изпълнени с любов и вяра. След като запалихме няколко свещи за здраве, тя остави една в памет на майка си, а когато се върна Светльо, му прошепна:

- Ти ще запалиш двете за родителите си.

     Той внимателно ги запали и ги постави една до друга, след което дълго гледа едната от тях. Замислих се дали ги свързва с пламъка на лулата си, или с огъня, който в момента го изгаряше, но можеше да освети пътя му напред. Леля му се наведе към него и прошепна:

- Как се чувстваш?

     Той продължи да се взира в свещта, като че ли не беше чул думите на Зорница, но след известно време промълви:

- Уморен съм.

     В тези две думи се криеше много болка, защото той бе изморен не просто от безсънните нощи и чувството на самота, което вече години го измъчваше... но и от самия себе си и от изборите, които правеше всеки ден с ясната мисъл, че дрогата е по- силна от него. Уплашен да поеме отговорността за живота си, Светлин беше посегнал към наркотиците, заради които всеки път губеше контрол над себе си. Но това усещане не го плашеше, когато беше под тяхното влияние и летеше нагоре, а когато го обземаше чувството, че ще умре.

- Светльо, чуй ме... – рече Зорница. - ... този душевен мир, към който се стремиш, е постижим тук и сега, просто трябва да повярваш. 

   В очите му отново видях онова малко дете, което иска да го прегърнат и да му обещаят, че всичко ще бъде наред. От друга страна, той знаеше, че трябва да се изправи срещу всичките си негативни емоции, защото вече не можеше да бяга от тях. Когато погледна отново към пламъка на свещта, която бе запалил в памет на майка си, сърцето ми трепна.

   Когато седнахме на пейката до гроба на Любов, Светлин промълви:

- Още не мога да свикна с мисълта, че я няма, въпреки че от години не сме в добри отношения. Не мога да си спомня кога за последно ме е прегърнала или ми се е усмихнала. Тя е била на дъното също като мен, но аз сякаш не го забелязвах. Сега обаче се сещам как се държеше и как ме гледаше при последната ни среща и като че ли нож ме прорязва. Сигурен съм, че и ти си усетила същото, когато си я видяла за последен път.

- Да, болеше ме, защото се чувствах безсилна.

- ... тя не вярваше, че имам силата да променя нещо. Мислеше си, че сам ще се погубя...

- Но не беше права. – прекъснах го. – Докато беше жива, за нея не беше твърде късно, но тя избра по- лесния път. А ти още можеш да се бориш!

- Знам. – той отправи поглед надалеч и се разкашля. Замислих се дали е заради марихуаната, или е просто някакъв импулс да изхвърли от себе си отровата, която го гореше отвътре... същата отрова, която бе отнела вярата и желанието за живот на майка му. След като успя да си поеме дъх, Светлин продължи:- През последните дни много мислих. Не искам да ме е срам да се погледна в огледалото, да не мога да спя нощем, да искам да съм някой друг... Сам си станах враг и сам се измъчвам всеки ден. Вземал съм какво ли не с различни хора, но никога преди не ми е правило впечатление какви бяха другите... А ако се загледаш, ще видиш колко окаяни са. Тръпки ме побиват, като се замисля как самият аз изглеждам отстрани, когато го правя. Ами ако наистина се погубя млад, ако отново се оставя нещо да ме завлече на дъното и не успея да изплувам нагоре? Не мога да живея така!

- Значи искаш да спреш наркотиците?

- Искам да нямам нужда от тях, за да се чувствам добре, и този свят, в който намирам смисъл и радост, да бъде истински. Но също така знам, че ще ми бъде много трудно и не мога да се справя сам. Имам нужда от помощ... той отново ме погледна. - ... трябва да отида в клиника.

     При следващото ни посещение при Алина Светлин ѝ разказа за плановете си и добави:

- Разбира се, една част от мен иска да продължа по същия начин. Страхувам се от това, в което ще се превърна заради абстинентната криза, а и от живота след това. От друга страна, шансът ми за нормален живот е от другата страна и не искам да си отида млад от някоя болест, която сам съм си докарал, или от свръхдоза... и да не липсвам на никого. Не искам да ме помнят като престъпник, който не е трепнал дори пред страданията на майка си. Направих неща, за които съжалявам, но нито мога да върна откраднатите пари на майка си, нито да ѝ се извиня. Не мога да се върна в онзи момент, в който се чувствах непоносимо сам и реших да започна да пуша трева, и да се спра. Сам избрах да мълча, сам издигнах тази стена между себе си и света, сам се завлякох надолу... но плащам висока цена за това и искам да изляза от този порочен кръг. А всъщност кога се чувствам истински жив- когато се дрогирам и политам нагоре... или когато се събуждам след някой кошмар или преминава поредната ми паническа атака и усещам как бие сърцето ми, как кислородът отново достига до всяка моя клетка?

   Когато си взехме довиждане с Алина, тя раздруса ръката на Светлин и му пожела късмет, а той отвърна:

- Благодаря, но не ми трябва късмет. Имам нужда от много воля и сила.

    Тя се усмихна:

- Така е, но няма нужда да ти ги пожелавам, ти ги носиш в себе си. Виждаш смисъл и има хора, които те подкрепят, а освен това дълбоко в себе си можеш да си много смел и целеустремен. Затова вярвам, че ще успееш.

   Той отвърна на усмивката ѝ и видях как в очите му огънят се разгаря.

    Проучих различни клиники за наркозависими и накрая се спряхме на една близо до София. Цената на лечението беше висока, но имаше добри професионалисти и бях сигурна, че там Светлин ще се чувства добре. Той пък реши, че ще даде апартамента си под наем, и обеща, че ще ми върне парите. Малко преди да отпътуваме за столицата, Зорница дойде на гости и донесе различни домашни ястия. Когато племенникът ѝ почти не докосна храната, тя попита:

- Не е ли вкусно?

- Напротив, много е хубаво, просто не ми е до ядене. Стомахът ми се е свил от нерви.

- Знам, но трябва да имаш сили. Може поне да опиташ сладкиша... опитах се да го направя като този на майка ти, но едва ли се е получило по същия начин. Трябваше да я попитам за рецептата.

      Когато Светльо си сипа едно парче и го опита, рече:

- Вкусен е, лельо. Не е същото, но няма значение, защото все още си спомням вкуса на нейните ястия. Трябваше по- често да ѝ казвам колко добра готвачка е.

- Нямаше нужда да ѝ го казваш. Тя знаеше, че го оценяваш.

      Той кимна тъжно и продължи да се храни.

      По- късно Зорница ни закара до гарата и когато прегърна племенника си, му каза:

- Ще ти пиша писма и ще говорим по телефона. Искам да ми разказваш как се чувстваш там, какъв напредък отбелязваш...

- Ще го правя, не се притеснявай.

      Щом седнахме на седалките си, Светлин облегна глава назад и затвори очи, а аз се загледах в дъжда навън.