Разбира се, приятелят му беше твърде подробен в наставленията си, но Тео го изслуша внимателно. В някакъв момент от обясненията дори беше взел старо тефтерче, захвърлено близо до шкафа и с един малък молив записваше последователността на действията, които трябваше да изпълни. Когато Влади приключи с обясненията, Тео просто и чистосърдечно му обеща:

        - Да, ако има проблем ще ти звънна пак.

       - Обещаваш ли? – Влади не беше глупак и предпочиташе да се подсигури с твърдата дума на приятеля си.

       - Обещавам. – кротко отвърна Теодор и чу шума от въздишката на облекчение в слушалката.

А сега, ушите му се наслаждаваха на мелодичните вопли, а сърцето му блъскаше като побеснял глиган, затворен в багажник. „ Няма време! Стига си зяпал и се захващай!”- крещеше мозъкът му, ала кръвта бушуваше из вените и караше слюнчената му жлеза да работи още по активно. Приближи се до дивана и се наведе. Тя дишаше тежко, тялото и трепереше, а устните и издаваха странни звуци, като от…Протегна ръката си и чак сега забеляза, че пръстите му треперят. „ Хайде, де, не се дръж като разбеснял се бик! Не е минало чак толкова много време от последните ти сексуални похождения, та сега така си се спекъл…”- помисли си той.

    - Това е просто една жена, Женчо! – тросна се сам на себе си, а гласът му прокънтя в стаята. Стенанията заглъхнаха и в несвяст жената скръсти ръце, да се предпази.

      - Спокойно. – гласът на Тео сега беше тих и грижовен. „ Ще се справиш! Малко възбуда няма да ти навреди, нито пък  незадоволяването и.” – си помисли на ум.

     И все пак кръвта бушуваше във вените му. Пръстите му несръчно разкопчаха късото яке. Обърна я, за да я съблече, а главата и клюмна на рамото му. Спря. Пое въздух и продължи, но с всяко ново копче възбудата му растеше. Остави я по камизола, от която препълнен се подаваше в карамелено бледо  опънатият сутиен.

      - Женски му щуротии! – измърмори си тихо, а на ум продължи: „Само ако знаехте колко сте по- желани без тия гръдни препаски!” Бързо изпъди страстните си мисли. Спря да я разсъблича. Изправи се и грабна тефтерчето. Трябваше му малко време, за да успокои бясно биещото си сърце. За разтваря шкафовете, сякаш не той, а някой друг беше ги подреждал. Изкара чаршаф. Огледа го, но не му хареса. Бръкна отново и измъкна друг. Видя му се че става за сваляне на температурата. Избута два кашона и извади бидончето с оцета. Довлече от банята леген, бутна вътре чаршафа и изсипа съдържанието на тубата. Накисна го добре. Извади аспирин и всичко, което имаше температурно понижаващо действие. Ръцете му работеха трескаво, но главата му олекваше пълна с мисли за страстни ласки, за целувки и за меки овални неща.

      - Стига де! Просто една млада жена, при това болна и имаща нужда от помощ. Спри се вече! – измърмори се. Не, не беше монах. Имаше ли възможност, винаги тренираше сексуалните си способности, макар че не беше и от тези, които не подбираха. Избираше си и винаги внимаваше да е с предпазни средства. Като дете от нежелана бременност, захвърлено просто поради факта, че е бил тежест на хората, които са го заченали, Теодор си беше обещал никога да не бъде толкова безотговорен, че да създаде човешко същество, което да има подобна на неговата съдба. Родителите му, осиновители, бяха добри хора и го обичаха, като роден син, но не можаха да му се радват дълго. Самотата и неприемането на останалите му близки го беше карала да се намразва не веднъж. Трудно се преодоляваше подобно отношение. То те белязваше, независимо от това, колко си подготвен. Теодор не знаеше корените си. Никога не беше питал и макар че преди време умиращата му майка беше споменала, че знае кой е баща му, той не пожела да чуе и види информацията. Отказа, а след нейната смърт  събра документите, върху които пишеше неговото име и ги изхвърли на огъня, заедно с други стари неща. Не му трябваше минало, което не беше негово настояще или никога нямаше да му стане бъдеще. Пък и защо му беше нещо, което само можеше да му тежи със самото объркване на чуждите животи при появата му. Ако е трябвало е щяло да стане, а щом не е, значи не е нужно нищо повече.

       Когато нареди всичко на масичката, близо до дивана, отново се пресегна да продължи да я съблича. Потръпна. Вълната го заля с горещината си от горе до долу и обратно и сякаш цялата кръв се  устреми към таза и стече надолу към краката му. Съжали, че не се беше обадил на Полицията и Бърза помощ. Може и да го разпитваха, но поне нямаше да се занимава сега и да изпитва такава странна възбуда на сетивата. Продължи разсъбличането. Смъкна превърналите се в странно влажна материя дънки.” Бели крачета и шарени чорапки!” – констатира мислено и едва не се разсмя от последвалите мисли. – „ Определено не си тръгнала на лов за сочни мъжки мръвки.”

Теодор не намери портмоне или чанта. Само смартфон със загаснал екран от студа и мокър от влагата, смачкан пакет дъвки и пакетче носни кърпички.  Мокрите ръкавици бяха паднали в колата. Знаеше, че е време да свали и останалото.

       - Определено сатенът не е за зимата. – измърмори си полугласно той, докато бавно смъкваше бельото. „ И ако това не му е най-финото мъжко мъчение, здраве му кажи!” – присмя му се една мисъл в главата. После ръцете му замръзнаха. Тънки линии започваха от меката заобленост и се качваха нагоре по гърба. Заряза бикините до коленете и. Вдигна я към себе си, обърна я изцяло и рязко и бързо изхлузи камизолката, заедно със сутиена. Гледката, която се откри пред погледа му го смрази. Свистенето на гърдите му го уплаши. Главата му натежа от обърналата се кръв, която стремглаво се въздигна по вените му и зачерви от яд лицето му. Неравни и разнородни, следите покриваха почти целият гръб, а бялата кожа, сега леко бледорозова от затоплянето, изглеждаше още по порцеланова и приличаше на строшена и отново залепена несръчно красива ваза.

      - Ша го…- спря се. Затвори очи и отново ги отвори. И слепец би познал резките от кожен колан, а Теодор, определено не беше слепец. И все пак, така се беше смразил, че едва не я изпусна, когато тя се размърда.Беше в полусъзнание, но той ясно чу:

     - Не трожь меня!...Прошу…не бей…прошу тебя! *- мълвяха устните и.

Теодор привлече към себе си голото и тяло. Прислони го до гърдите си и постави нежно и внимателно влажното чело на рамото си. Несъзнателно отмести мокрият кичур тъмна коса от клепачите, а малката и ръка се плъзна и скри в широката му длан. Устните му несъзнателно промълвиха:

    - Не се страхувай! Не бих те наранил!

Костваше му страшно много усилия да свали температурата. Завиваше я с пропития от оцета чаршаф. Поставяше кърпа на челото и, мереше колко е спаднала температурата и отново повтаряше. Разтроши няколко аспирина в малко топла вода и успя да и даде да изпие поне една част. Слагаше дърва в печката. Беше захвърли ризата и останал само по тениска. Челото му се разделяше от дълбока бръчка. Очите му горяха гневно и притеснено, но ръцете му пипаха с нежност, равносилна на ефирно докосване.

Неусетно беше задрямал, седнал на дивана с малките и затоплени крачета в скута си, когато телефонът му звънна. Вдигна бързо.

    - Добро утро! – ясният и чист глас на приятеля му, сякаш вля нови сили в него.

    - Здравей, Владски! – измърмори му сънливо. Отсреща му отвърна тишината. – Влади?

    - Знаеш ли, че не си ме наричал така поне от 20 години? – отвърна му неговият  приятел.

    - Нямах представа. – отвърна му искрено Тео.

    - Е, вече знаеш, та… - окопити се другият, - Давай сега да разбера какво става?

Теодор кратко и ясно му каза, какво е направил от последното им чуване.

        - И? – попита Влади.

      - Мисля, че успях да я сваля до нормалното. Вече не е гореща, а нормално топла и спря да бълнува.

     - Все пак ще дойда, но след два. Сутринта имам визитации, така че допивам кафето си и тръгвам. Ако има проблем,  ми звънни и ще пратя линейка.

        - Добре. Влади… - несигурно започна Тео.

        - Да?

        - Когато дойдеш ще видиш нещо, което…

       - Тео, приятелю, когато пристигна при теб ще видя повече от едно нещо и колкото и да изгарям от желание да видя чудото, което те е накарало да ми звъннеш и отново да ме наречеш Владски, все пак трябва да тръгвам, за да стигна по-рано. Ще се видим и не мисли и прави глупости!

       - Все същият…- усмихна се Теодор, но отвърна с „ Доскоро” на приятеля си.

       - И сега? Какво ще се правим, Белоснежке? – риторично зададе въпроса си към спящата, увита като  в пашкул, жена. – Аз мисля да си направя едно силно кафе и да нахраня стържещият си корем, а ти си поспи и не издавай странни звуци, че…- после се изправи, погледна още веднъж към нея и мислено продължи: „ И да си взема един по-хладен душ, че да не взема пак да реша, че си обект на страстните ми „вълчи „ желания, непозната Червена шапчице!” -  и  с грейнало от  един далечен детски спомен лице, Тео се защура из малката кухничка.

Следва.

* - Не ме докосвай! Моля...не ме бий...моля те!