Ставам от леглото и си вземам телефона от чантата, а на екрана светва часът: 3:10. Никога не съм стоял буден до толкова късно, но знам, че тази нощ няма да мога да заспя. Преглеждам имената в телефонния си указател- някои бивши съученици, които отдавна не съм чувал, близки и далечни роднини, учителките ми от уроците... Колкото и да е глупаво, се връщам на номера на дядо и го набирам. Представям си как старият му телефон вибрира на нощното шкафче в тъмния, празен апартамент. Предполагам, че трябва да му изтрия номера, защото вече няма смисъл да му звъня. Питам се дали да се обадя на Тишо, защото е единственият ми приятел с книжка и може да ме повози, но се отказвам. Ще ме напсува, задето му звъня посред нощ, а и няма да се съгласи да дойде. Все пак желанието да избягам и да оставя всичко зад себе си не ме напуска, става почти нетърпимо. Ами ако взема колата на нашите? Татко замина в поредната си командировка веднага след погребението на дядо, но мама е тук и може да се събуди и да разбере... А всъщност има ли значение? Имам нужда да отида някъде другаде, да си проясня ума. Все още не съм се явил на шофьорския изпит, защото ще навърша осемнайсет чак след няколко месеца, но мога да карам доста добре, така че нищо няма да стане, най- много майка ми да ме нахока на сутринта.

    Наметвам си яке и отивам на пръсти до хола. Мама не ми вика “ Огняне, отивай в леглото!”, значи е заспала. Взимам ключовете за пежото и внимателно излизам на тихата и мрачна улица, след което сядам в колата и се замислям накъде да тръгна. Няма конкретно място, където да искам да отида, затова  поемам в случайна посока, след което неусетно излизам от града.

    Това е поредната игра, която използвам, за да се успокоя. Ако съм ядосан на нещо, броенето на червените коли или казването на азбуката наобратно ми помага, а също и решаването на  задачи за матурите, но всъщност най- спокоен се чувствах с дядо Добри. Всеки следобед след училище отивах да го навестя и преставах да мисля дали мама отново ще пусне телевизора на вечеря и поредното глупаво предаване ще завземе вниманието ѝ, дали татко няма да е заминал по работа... просто се отпусках и знаех, че дядо беше моят пристан, най- близкият ми човек... но вече го няма. Пред очите ми отново е лицето му в момента, в който го намерих мъртъв. Изглеждаше като заспал на канапето, съвсем отпуснат и спокоен. Дълго го гледах, но накрая събрах сили да звънна на мама и да изрека страшната истина. 

    Пускам радиото, за да заглуша гласа в главата си, но не мога да потисна нито тъгата, нито набиращия сила гняв. Как може точно сега баща ми да си тръгне и да остави мен и мама сами? Така ми се иска да има с кого да поговоря, на кого да призная какво ме гнети отвътре. Дори на дядо не разказах за най- голямата си тайна, за тези черни мисли, свързани с родителите ми, за...

     Изведнъж усещам силен удар и политам нагоре. Студеният мрак ме обгръща и пред очите ми пада черна завеса.

    Някой крещи... повдигат ме и ме отнасят... облива ме светлина. Колко време е минало? За пореден път ме захлупва мрак и щом отново отварям очи, пред мен е дядо Добри. 

- Какво направи, Огняне, какво направи? – разтърсва ме той, а гласът му трепери и от гняв, и от страх.

Всичко се реди откъслечно пред очите ми- колата, ударът, светлината... 

- Къде съм? – питам уморено, а главата ми бучи. – Ти не може да си тук, почина още онзиден!

- Точно така. - казва той и ме прихваща, защото пред погледа ми всичко се люлее и едва не падам.- Вярваш ли ми? 

- Разбира се!

- Ние сме в отвъдното.

     Това е лудост, да има друг свят е извън всякаква логика, рай няма как да съществува! Все пак ме обзема странно облекчение, защото все още съм жив.

- Не си жив.

- Ти какво, да не ми четеш мислите?

- Нямам нужда от специални способности, за да разбера какво си мислиш в момента. И не си жив, разбираш ли? Трябва да се върнеш!

- Защо да го правя? Искам да съм тук с теб, а там няма за какво да живея.

Дядо ме притиска силно към себе си и шепне:

- Има за какво. Ами твоите мечти, предстоящото завършване?

- Вече нищо няма значение. Остави ги изпитите и университета, сега съм тук с теб!

- А за родителите си не помисли ли? Ти все още нямаш книжка, а и беше разстроен и разконцентриран, беше толкова лесно нещо такова да се случи...

- На тях не им пука за мен. На татко му трябва само да работи, а мама ме пита за уроците и контролните и нищо друго не я интересува...

- Погледни! – вика дядо и ме пуска. Политам ужасѐн надолу, но вятърът поглъща вика ми и не усещам удар със земята. Оглеждам се и виждам лекари в бели униформи, които сноват наоколо, а краката ми сами ме понасят напред и скоро се озовавам в някаква чакалня. Тук са много мои роднини, дори някои от далечни градове, и приятелите ми от училище. В ъгъла татко е прегърнал мама, двамата плачат и мълвят молитви. Тишо хваща един доктор за ръката и с треперещ глас пита:

- Вече може ли да влезем при него?

- Съжалявам, но в момента никой от вас не бива да влиза, вероятно ще ви пуснат след няколко часа.

     Никой не чува отчаяните ми викове, никой не усеща прегръдките ми. Обзема ме ужас, защото наистина не съм жив, аз съм просто сянка между двата свята. Изпълнен със страх, решавам да последвам лекаря и скоро се озовавам пред леглото на момче, към което са прикрепени системи. Никога не съм виждал по- зловеща картина от това тяло, намиращо се на прага на смъртта... а това съм всъщност аз. Боже мой, в кома ли съм? 

    Изведнъж чувам гласа на дядо:

- Ти принадлежиш тук, трябва да се върнеш.

- Ами ти? Не мога да те изгубя, не отново!

- Оги, моето място е тук, но ние сме свързани, не го забравяй! Ще мисля за теб и се надявам, че ще усещаш моята подкрепа. Засега това е достатъчно.

- Но какво е това място, където си? Раят ли е- такъв, какъвто си го представяме? Има ли Бог?

- Неслучайно това не се знае по земята. Не можеш да осъзнаеш нищо, това не е задача за доказване. Освен това, смъртта за теб сега няма значение, има само животът!

- Тогава ми отговори на друг въпрос. Тези мисли, че мразя родителите си, правят ли ме лош човек?

- Не, ти просто не насочваш енергията си в правилната посока и вярваш, че пред никого не можеш да разкриеш душата си, а точно това те измъчва. Трябва да приемеш този гняв и да го пуснеш навън, но не и рискувайки собствения си живот! А сега виждаш колко си ценен за майка си и баща си, затова тези черни мисли ще излетят. 

- Благодаря ти, дядо!

- И аз ти благодаря... за всичко.

      Щом отварям очи, родителите ми са до мен. Дали трябва да им разкажа за срещата си с дядо? Те ще кажат, че е било сън или халюцинация, предизвикана от упойката, но някак знам, че не беше така. Не мога да проумея причината за случилото се, но разпознавам лицата на лекарите и знам в какви дрехи са облечени близките ми, дошли да ме видят, защото така ги видях преди малко. Всичко беше истинско. 

- Как се чувстваш? – питат мама и татко в един глас.

- Жив.

      Усещам тупкането на сърцето си, а кислородът отново достига до цялото ми тяло... тук съм, Господи, тук съм!