Ставам от леглото и си вземам телефона от чантата, а на екрана светва часът: 3:10. Никога не съм стоял буден до толкова късно, но знам, че тази нощ няма да мога да заспя. Преглеждам имената в телефонния си указател- някои бивши съученици, които отдавна не съм чувал, близки и далечни роднини, учителките ми от уроците... Колкото и да е глупаво, се връщам на номера на дядо и го набирам. Представям си как старият му телефон вибрира на нощното шкафче в тъмния, празен апартамент. Предполагам, че трябва да му изтрия номера, защото вече няма смисъл да му звъня. Питам се дали да се обадя на Тишо, защото е единственият ми приятел с книжка и може да ме повози, но се отказвам. Ще ме напсува, задето му звъня посред нощ, а и няма да се съгласи да дойде. Все пак желанието да избягам и да оставя всичко зад себе си не ме напуска, става почти нетърпимо. Ами ако взема колата на нашите? Татко замина в поредната си командировка веднага след погребението на дядо, но мама е тук и може да се събуди и да разбе ...