Дядо Ставри се събуди в схлупената си едноетажна къща в село Самоводене, която се намираше на улица ,,Иван Рилски №4’’. Свежите слънчеви лъчи си проправяха път през решетките на малкото прозорче на стаята му. Старецът недолюбваше момента, в който го изпепеляваха с огнените си езици.
         Мъжът побърза да си сложи очилата. Без тях светът придобиваше изопачен и прекалено изкривен образ. Нормалното зрение отдавна бе приятен спомен в съзнанието му.
         Дядо Ставри си пое глътки ароматен въздух, седейки върху матрака на скърцащото си легло. Главата му бе натежала и гореща, все едно в нея работеше невидимо парно, излъчващо топлина върху прашасалите му мисли. Изтласка я силно напред, за да затвърди съмненията си – страдаше от внезапно появило се главоболие.
         – Пришка на езика по́ не боли! – въздъхна той, анатемосвайки мислено всички болести, съществуващи по тази безкрайна земя.
         Кучето Шаро подскачаше енергично около своята малка дървена къщичка. Животното ту излайваше с все сили, ту замлъкваше, за да се съсредоточи в невидима точка в небесната шир. Утрините бяха най- активната част от дните му.
         Стопанинът му се намираше на гребена на противоположната вълна. Шестдесет и седем годишният пенсионер ровеше в шкафчето на домашната си аптечка, търсейки бялото кръгче с лечебните свойства, наречено ,,Аналгин’’.
         – Бива ли един хап да ня’ям! – мърмореше си под носа. Определено това не бе най- доброто начало на деня. 
         – Евала! Ей го хапа! – лечебното кръгче бе затиснато под купища книжа, повечето от които бяха лекарски рецепти.
         Старецът го извади от опаковката му и го глътна като щъркел. След това изпи чаша вода, за да пропъди горчивия вкус на болежките от сухото си гърло.
         Главоболието щеше да отмине...
         Господин Иванов (съжалявам, че не споменах фамилното му име в по- ранните етапи на повестованието) замени спалното си облекло с ежедневно, което представляваше бяла тениска и черен анцуг със сини кантове. Биреното му коремче се подаваше срамежливо напред. Гушата му бе увиснала и сбръчкана. От жизнения младеж, който навремето не се поколеба да опита късмета си в чужбина, не бе останал никакъв спомен.
         – Ся’ ши тря’я да купя хляб! – шкафчето, в което държеше най- важния продукт, бе празно. Вътре имаше сол, захар, чинии, вилици и лъжици – частични компоненти от кухненската машина.
         Човекът бръкна в портмонето си с треперещо сърце. Пенсията не му стигаше за нищо. Държавата остави съдбините на бившия тракторист в крехките ръце на сто и деветдесет лева, които чезнеха в бездънната паст на дебеловратата администрация.
         Спасителното левче издрънка във вързопа с ключове, спотайващ се в портмонето. Това бе най- успокоителният звук, който мъжът можеше да чуе. Има ли левче, ще има сит стомах. Ако няма, ще има стържещ глад.
         Старецът взе дървената си патеричка на излизане. Заключи входната врата на къщата си и закуцука към магазина, който бе на половин километър път разстояние.
         На ъгъла на улица ,,Иван Рилски №4’’ се засече с Марчо Циганина. Мургавелкото първоначално се стресна и когато се поокопити, издума:
         – Ооо, как си, дя’я Ставри?
         Гласът му звучеше отвратително. При всяка изречена дума изстрелваше плюнки, които насищаха въздуха като надигнали се прашинки след тупане на килим.
         – Добре съм! Кога ши ми прайш ремонт?! Чакаш тавана да падне ли, бе?! – пенсионерът така се ядоса, че като нищо можеше да удари Марчо. Но нормалният разум надделя...
         – Ши дойда, дядо! Ши дойда! Тез дни... Тез дни... – не бе нужен специален следовател, за да се стигне до умозаключението, че циганинът лъже. Пресметливото същество никога не изпълняваше обещанията си.
         – Добре, добре... Ще те чакам... – по- скоро щеше да се раздели с тавана си, отколкото да получи качествен ремонт от този индивид.
         – Ай, дядо! Със здраве... Жената ма чака! – най- лесният изход от трудна ситуация е бягството.
         – Със здраве...Със здраве, Марчо... – у Ставри не бе останала и капка надежда, че ще получи нещо от него. Понякога е по- добре да се примириш с реалността.
         Възрастният мъж продължи по пътя си. Зави към улица ,,Прохор Пшински’’, в края на която се намираше магазинчето на Надя Любезната. ,,Дано е отворено! Не ми се `оди чак до чаршията!’’, мълвеше си измореният от живота дълголетник.
         Когато пристигна до постройката, въздъхна тежко. Отворените врати го успокоиха. ,,Един дерт по- малко!’’, рече си наум.
         – Влизай, дядо! Влизай! – бодро го подкани петнадесетгодишната внучка на продавачката. Симпатичното момиче му помогна да изкачи петте стълбички, отвеждащи всеки клиент до желаната дестинация.
         – Благодаря ти, чедо! – сърцето му туптеше под напора на куп положителни чувства. ,,БЪЛГАРИЯ НЕ Е ИЗГУБЕНА, ЩОМ ИМА ТАКИВА ДЕЦА!’’.
         – Бабооо! Бабооо! – пискливото гласче на госпожицата зазвуча наоколо като песен. Две птички полетяха, повлияни от звуковата вълна.
         – Идааа! Идааа! – боботенето на Надя респектира дядото. Шестдесетгодишната жена отключи вратата и покани клиента си.
         – Влизай, Ставри! Как си днес? – показа възпитание и доброжелателство.
         – Добре съм, Наде! При теб как е? Върви ли търговията?
         – Ту върви, ту не върви... Живи и здрави да сме, за другото ще се трудим. – погледът и́ се напълни със сериозност. – Какво ще желаеш?
         – Един хляб – без него нищо не е сладко на масата, половинка сирене, от евтиното, и един шпеков салам. – това му бе достатъчно да задоволи хранителните си нужди за деня.
         Вързаната коса на магазинерката се полюшна приятно, разнасяйки ухание на смесица от сапун и шампоан – явно скоро бе почиствала физическото си тяло.
         – Заповядай! Хляба го плащаш, а другото го записвам, нали? – извади тетрадката си, готова да принесе поредния борч в износените и́ страници.
         – Да, запиши ме... – очите на Ставри се наляха с дребни сълзи. Кой би се чувствал приятно в подобна ситуация? – Ето, левчето... – монетата тупна тежко на масата.
         Коравите ръце на продавачката подадоха пълната с продукти торба на клиента, който я пое с видимо затруднение.
         – Да пратя ли Елена да ти помогне? – Надя усети, че ще му бъде трудно да я носи до вкъщи.
         – Не! Няма нужда. – човекът отхвърли предложението и закрета по петте стълби. – Довиждане! Хубав ден! – раздели се подобаващо с момичето и баба му.
         – Тук възрастните са много мили! – възкликна Елена, чиито очи сияеха като перлички в тъмен тунел.
         – Мили са, бабе... Мили са... – Любезната изпрати с поглед смаляващия се силует на своя съселянин по улица ,,Прохор Пшински’’.
         Клетникът държеше чантичката в лявата си ръка, а бастуна – в дясната. От двете му страни плачеха развалини – полусрутени къщи, изоставени помещения и ниски огради, които можеха да бъдат прескочени без проблем.
         – Къщата на Иван обрасла! Петровата и тя! – измъченият мъж тъгуваше при вида на рухналото минало, настояще и бъдеще.
         На връщане, отново на същия ъгъл на улица ,,Иван Рилски №4’’, се срещна с малкия Наско, който караше колелцето си. Райкиното чедо го забеляза и се приближи до него, след което попита с любознателен тон:
         – Здравей! Как се казваш?
         – Здравей, Насе! Ставри се казвам...
         – Ставриии... Ставриии... – малкото момче се завъртя в кръг, изричайки няколко пъти това име. Сякаш усещаше прилив на необуздана енергия. – А къде отиваш?

         – Прибирам се вкъщи. Къде другаде да отида? Старите хора са така, моето момче. Носят родното място в душата си. То им е всичко... – в благите думи на грохналия старец нямаше капка фалш.
         – На теб ти е хубаво вкъщи! – възкликна Наско.
         – Да. Хубаво ми е...
         Хлапето настъпи по- силно педалите на колелото си и се понесе смело напред като войник на кон. Бившият тракторист се усмихна и закуцука безславно по осеяния с дупки път.
         Уморен от ходенето, открехна входната вратичка с последни сили. Затвори я след себе си, влезе в къщичката и седна на диванчето, което изскърца, поемайки тежестта на тялото му. Отдъхна си и прибра продуктите на местата им.
         Побелелият мъж закуса набързо и се загледа в телевизионните предавания, които му предоставяше плазменият телевизор – подаръкът от децата му. Историческите разкази на професор Божидар Димитров го привличаха открай време.
         – Ех, внучетата да бяха сега тук... – носталгията го прегърна. Миро и Ния му липсваха много. Вечно заетите им родители като че ли бяха забравили, че един прегърбен папер ги очаква всеки уикенд.
         Ставри изключи телевизора. Не му се гледаше нищо. На сърцето му стояха тези две имена – Миро и Ния. Любопитните им очички, веселите им гласчета, малките им краченца – тези образи и откъслечни картини го притиснаха със здрава ръка към невидима стена. Ежедневието му бе толкова сухо, самотно и тъжно...
         Денят преваля. Падна тиха лятна нощ. По жиците на високите бетонни стълбове бяха накацали изморени от полет птички. Листата на дърветата извършваха елегантния си танц под акомпанимента на галантния бриз.
         Самотникът лежеше на дървеното легло, заслушан в ефирната песен на щурците. Картофената каша, която изяде на вечеря, клокочеше в стомаха му. Пенсионерът си мислеше за много неща. За веселите и тъжните моменти, които му се бяха случвали. За изгубените шансове. За трепетите. За копнежите.
         – Дран-н-н-н!!! – звучна какофония го извади от хармонията. Мускулите му се свиха болезнено. ,,Отново ли тея котараци правят проблеми...’’, мислено ги изпсува и се изправи, за да провери какво се случва.
         Излезе от къщата и се приближи предпазливо до саята. Препетените му галоши стържеха по каменистата пътечка. Ноздрите му долавяха миризма на предстояща беда.
         В откритото помещение нямаше нито животно, нито човек. Дебелите бъчви вече бяха заспали. Шаро съзерцаваше в красивото небе с изплезен език и ококорени очи. Като че ли бе изпаднал в хипнотичен транс.
         – Всичко е наред! – въздъхна старикът, обърна се и закрета по пътечката.
         Прилеп прелитна над него и се изгуби в далечината. Въздухът се разцепи на две от истеричния му крясък.
         – Дя’я Ставри, дя’я Ставри! – мигът се разтегли. В далечината отекна вой на улично псе.
         – Мар... – възрастният мъж не успя да довърши. Кокалчетата на дясната ръка на Мургавелкото потънаха в закръгленото му коремче. Последва юмручна канонада.
         Един удар запрати здравите зъби на клетника в меката пръст на градината. На мястото им зейнаха кървави дупки. Друг удар се отпечата върху скулите на беззащитната жертва, която се свлече на земята като отсечено дърво.
         Безпощадният нападател сипеше яростни ритници, които предизвикваха викове на ужас. От носа на пенсионера бликна кръв. Очите му се напълниха със сълзи. Панталонът му се подмокри.
         – На ти ремонт, дя’я Ставри! На ти ремонт! – Марчо го риташе до последен стон. Когато разбра, че вече не е между живите, нареди на придружаващите го двама мъже да ограбят къщата му и да бягат надалеч.
         Така и направиха. Взеха останалите му монети, обърнаха всичко с главата надолу и изчезнаха в дебрите на нощта.
         Но старецът не бе мъртъв! Дишаше на пресекулки. Пред очите му тичаха и се смееха малки деца – момче и момиче. Слънцето ги галеше нежно, а птичките пееха над тях.
         – Мирооо! Нияяя! – изтръгна от гърдите си по- силен, последен стон и отпусна мъртвешки очи. Към небето полетя титаничен вой на всички самотни кучета, бродещи в околността. Нощта сложи край на това драматично представление, спускайки черната си завеса.
         Сутринта съседът на дядо Ставри – Михаил, попадна на окървавения му труп. На местопрестъплението бързо се струпа ужасено множество. Жените ридаеха, а мъжете се заканваха да отмъстят за това злодеяние. Но нищо нямаше да върне симпатичната личност на мъжа от улица ,,Иван Рилски’’.
         Жителите на Самоводене погребаха своя съселянин и приятел в старото, осеяно с трънаци гробище. Някои не издържаха и припаднаха – сред тях бе Надя Любезната. Други изплакаха море от сълзи. Трябва да си машина, за да продължиш да живееш спокойно след подобна случка.
         В къщата на Ставри Иванов всичко залиня.
         По шкафчетата се натрупа прах. Плазменият телевизор бе откраднат от представители на ,,малцинството’’ – персони, за които законите представляваха просто буква върху хартия.
         Петуниите, маковете и лалетата оклюмаха. Градината бе някак бледа, опечалена и тъжна, обрасла в треви.
         Шаро вече не лаеше...
         Това е животът. Днес дишаш свеж въздух, а утре може да си просто един приятен спомен. Създаваш красиви неща, но една прашинка може да ги унищожи. Като се замисля, стигам до извода, че смисълът на всеки момент се крие в ударите на сърцето... И в нашите дела... Нашите дела...