Те дойдоха в края на първия учебен срок. Високи, стройни и с чудесни пропорции. Красавици! От далеч си личеше, че са от онези готини момичета, които винаги бяха душата на тайфата. За едни бяха „готини” за други - ”лоши”. Както и да ги погледнеш – просто момичета, но по-голямата част от класа, плюс останалите деца в малкото училище започнаха да ги приемат като еталон за себе си. Имаш ли прилики, ще се котираш по-лесно, нямаш ли, или не дай си Боже, направо си пълна противоположност с тях, приемаш, че си по-долу и от кръглата нула с няколко минуса…То, май и не съществуваше подобно число, та, за по-лесно, хората му казваха „ Едно нищо.”

      Едната от Еталонките, както вече тайно ги наричаха всички, беше блондинка до мозъка на костите си  и носеше благозвучното име Мира. Другата беше с дълга, права, гарваново черна коса и звънко се наричаше Нина. Много по-късно, разбира се, се разбра, че всъщност името на едната беше Станимира, а на другата Николинка. Е, така бяха по Акт за раждане, но всеки имаше право да се нарича така, както сам чувства, че му приляга. Освен красотата си, тези ми ти красавици имаха и острите, полу раздвоени  езици на усойниците, но и медени гласчета с определена интонация, особено при необходимост от изкрънкване на нещо. Да, личи си ми – не ми харесваха на мен, макар да бях техен съученик и съответно възможен „мъжки улов”. Не, че се интересуваха от кльощави хлапаци, като мен, но всичко, което точеше лиги по тях, си струваше няколко пърхания на дебело  наслоените им с чернило мигли.

       Та, защо не ми се понравиха на мен ли? Може би, защото имах моята Мим и не ми трябваше никоя друга. На всичкото отгоре двете Еталонки, бяха и повтарячки, преместени за наказание в последната година в нашия клас.Още с влизането си те набелязаха тези, които могат да въртят на пръстче и онези, с които ще са врагове. Големият им провал, в иначе винаги работещата за тях стратегия, беше моята Мим.  С нея вече трета година седяхме на един чин и…аз винаги забравях какво искам да кажа или напиша, когато видех шеговития блясък в нейните очи. Тя неспирно говореше, тракаше, като неуморна машинка, но беше като огнено щастие за мен. В пети клас още от първия учебен ден в новото училище, прегърбил рамене с тежката раница, тя беше човекът, който ме посрещна с най- искрящата усмивка. Имах чувството, че най-ярката звезда е паднала от небето и ме е ударила право в сърцето. Така  блестеше лицето и от искрената и доброжелателна усмивка и бях завинаги покосен.

            Лепнах се като гербова марка за нея. Е, не, че и с другите момчета се нямахме, но наистина бяхме почти винаги заедно и заради това класът ни обяви за двете неразделни „ М”. Тя беше Мария, а на мен всички викаха Митето.

        Само че си беше трудна работа да бъдеш най-добрият приятел на първата си любов. Направо си беше ежедневен сърдечен терор. Как да обясниш на Щуротията, за която мислиш постоянно, че ако се сбиеш до тоалетните с други момчета, то това е заради приказките им за нея.  Нарече ме „Надувко” и „ Тъпчо”. Ама ме и заболя! Да не говоря, че цяла седмица писахме в час с гръб към гръб, без да се поглеждаме. Ако опознаеш едно момиче толкова, колкото аз успях да опозная Моята Мим, то познаваш всяко нейно изражение и  всичко, което я наранява го разбираш и предусещаш, дори и тя да не ти го казва. Тогава някак се опитваш да си по-мил, също като лигаво бебе, ама така се опитваш да покажеш, колко те е грижа за случващото се в другият.

            Мим, обичаше да пише в една тетрадка. Винаги я криеше и дори да умирах от любопитство да надзърна, бях се заклел, че без тя да ми покаже сама, няма да прочета нищо. Страх ме беше пак да не се сърди и стриктно изпълнявах обещанието си. Животът ми си вървеше прекрасно, независимо от скритите ми любовни терзания, докато не се появиха тези  Еталонки. Разбира се, бяха неустоими „мадами” и набързо станаха тарторки, все пак бяха с две години по-големи от нас. Много скоро всеки под тяхна власт трябваше да си плаща таксата. Я да иде да им купи банички с кетчуп от лавката или пък да им даде липсващата сума, за кутия с цигари и кафе. Разбира се, и моята Мим не беше пропусната. Но бяха сгрешили иначе приветливата и натура и свободно поведение към другите с глупост и страхливост. Моето момиче не беше такава. Усмихната, шеговита и щура бе винаги, но аз май най-много ценях това, че беше страшно искрена, чак можеше да те обиди от такава точност на изказа и мислите си. И тя не го правеше нарочно, а просто си беше такава. Даже не го казваше с лоши чувства, а беше начин да изрази своето виждане за света и другите. Само че доста често уцелваше „ахелесовата пета” скрита дълбоко в останалите. А това на някои не им беше приятно и подхождаха с предубеждение към нея.

      Точно и поради тесногръдието на другите малко знаеха, че Мим никога не разполагаше с много пари и джобните и за седмицата, бяха колкото джобните за едни ден на всеки от нас. Тя, разбира се, успяваше да прикрие това от доста очи, но от моите не успя да скрие. Все пак я следвах, като сянка. Много бързо след запознанството ни в пети клас, разбрах, че тя не си купуваше закуска, не защото не беше гладна, а защото нямаше пари и често, даваше двете си намазани филии на някое коте или куче, завъртяло се около училищната ограда. Разбрах, че се срамува да ги яде пред всички нас, които с охота си купувахме банички, богато полети с кетчуп и шоколадчета. Може би най-трудно и беше с шоколадите. Мария обичаше шоколад. В началото събирах моите джобни. Даже и купих баничка, а тя каза, че не е гладна или, че не и се яде. Спрях, защото разбрах, че така я обиждам. Но, когато имаше повод и някой почерпеше за рожден ден с желание взимаше шоколадов бонбон и благодареше с най-ярката си усмивка. В такива моменти, чак мен ме заболяваше вътре в гърдите. Много по-късно осъзнах, че може би съм изпитвал ревност от това, че се усмихва и на другите, но това си беше тя.

        Та, Еталонките започнаха да тормозят, Мим. Два пъти скъсаха единствената и раница. На вторият път, Мария дойде на училище с найлонова торбичка и повече не я смени. Мира и Нина се дразнеха от спокойствието, с което Мим ги оставяше да и изсипват учебниците и тетрадките да търсят скрити пари в тях. След щателната проверка тя си събираше нещата и сядаше мълчаливо до мен. Но, опитаха ли се да я дърпат и да я проверяват, наставаше суматоха, защото тогава Мим ставаше като буря и всеки опит онези да я претършуват, приключваше с неуспех. Да спреш Мария, беше все едно да преместиш бетонна стена от мястото и. Няма да ви казвам как ми се искаше да смъкна перата на двете кокошки( Еталонките, де), само че моята приятелка и това ми беше забранила, а забраната отново беше подпечатала с моето обещание.

            Случи се  един ден да оставим чантите си на междучасието и да излезем в двора. През това време Мира и Нина, бяха претърсили Мим и открили тетрадката. Докато ни е нямало бяха изпокъсали половината листове и раздали по коридорите, за да четат другите. Когато Мария разбра, стана въртоп. Двете Еталонки, не успяваха да се откопчат от здравата хватка на моето момиче.Така ги беше копнала за дългите коси и ги разкарваше из коридора, че чак мен ме заболя скалпа, докато гледах. Учителите едва откопчиха трите, но Мим се сдоби с останалата част от тетрадката си. Стана така, че ги викнаха при директора. Мария се отърва със забележка, но другите две и така си бяха с единият крак извън училището и се разбра, че ще ги изключат.

Доскорошната свита на Еталонките се зарадваха зад гърба им и театрално злобееха, но Мим, сякаш се натъжи.

          - Стига бе! Заради тях те наказаха! – възмутих  се.- Та те ти са врагове, виж какво направиха!

          - Мите! – погледнаха ме сиво-сините и очи. – И те са като нас. И като мен. Момичета, като момичета. Външната показност не винаги е еталон за щастие. Понякога просто се поддаваме на злобата, като вид защитна реакция срещу несправедливостите на живота.

            - Ама какви ги плямпаш, бе! Та те ти са врагове! – продължавах да се ядосвам. Като вземе да ти философства някое момиче и главата чак те заболява.

              - Какви врагове, бе! Не ти схваща кратуната, ама нали си момче. Остави!

Така и не разбрах тогавашните и думи. Но, моята Мим „запретна ръкави” и за учудване на всички, събра стотици подписи в подкрепа на това, на двете Еталонки да се даде още един шанс. Даже при директора ходи. Лудо момиче, бе! Ама ги спаси и може и да не се промениха изцяло, но към моята Мим, и Мира и Нина, промениха отношението. След този случай, до завършването ни, аз все подкачах приятелката си, като я наричах „ Моето момиче „ Да защитиш врага”, а тя се смееше с пълно гърло и просто някак си ми прощаваше за тази шега. От цялата история намазах поне да ми прочете едно от нейните стихотворения в тайната тетрадка. Така го беше написала, и така ми го прочете, че чак забравих да дишам. Не знаех какво да кажа, а главата ми се беше изпразнила от всичкият шум, който по принцип цареше там, като подреден хаос. И докато се осъзная,че да кажа нещо, тя отсече:

          - И защо ли ти го прочетох! Аз така или иначе, повече няма да пиша тези глупости, за да ми се смеят и разнасят. И на теб не ти харесва, ама аз и какво очаквах? Награда ли да ми дадат, че пиша някакви си стихчета за света и живота!

Момичета! Само ако знаеха колко ни е трудно да се изразяваме като тях и, че всеки от нас, който поне малко се е научи на това изкуство се е трепел дълго време, за да го овладее.

                                                                              ***

          Така е, като си пийнеш едно-две на 20 – годишнината от завършването на основното. Сещаш се за всички онези нещица, които са били и които си пропуснал да „огледаш” отстрани в невръстната си младост. Сещаш се и за нея…Онази, несбъднатата любов, която през цялото време те е наричала просто „приятел”. Е, поне това влагаше Мария в нейното вечно „ Мите!”. Тя беше единствената, която го казваше с такава богата интонация от странни извивки на звука, че докато мине мигът да изкаже името ми се раздробявах на най-малките си частички и след това, отново ставах цял и препълнен с нещо, което и до днес не мога да определя.

Следва.