Станах, измих си зъбите и си направих кафе. Седнах да го пия и си запалих цигара. Реших да си пусна музика, но докато прехвърлях хилядите песни, не си харесах нито една и затова просто не си пуснах музика. Вчерашния ден се беше случило нещо голямо. Ехото от него все още отекваше в душата ми, но махмурлукът не ми даваше възможност да мисля. Знаех, че снощи ми хрумна една убийствена идея за разказ, но се напих много и я забравих. А беше толкова яка... Мамка му, уиски с вода, отново ме победи.

Седнах пред белия лист на монитора ми и зачаках музата. Къде се бави тая крава? Реших да ù звънна. Набрах номера ù, но никой не вдигна. Звъннах пак. Същото. Помислих си, че може би се къпе, или яде, или сере, или спи, не знам, ще ù звънна после. Пуснах си Pink Floyd и зачаках нещо да се случи. Запалих си поредната цигара и звъннах пак на музата.

- Ало?

- Ало, миличка, аз съм.

Тя ми затвори. Какво, по дяволите, съм ù направил? През последните 4 години ме беше посещавала само няколко пъти и то за кратко. Да не би да съм я ядосал нещо? Музите са много крехки създания, лесно се обиждат и дълго се сърдят. Понякога даже решават никога повече да не се върнат. Тази мисъл ме ужаси. Исках да напиша поне едно свястно нещо, но не – тя ме праща по дяволите. Ще ù звънна пак.

Набрах номера ù.

- Ало?

- Ало! НЕ МИ ЗАТВАРЯЙ !

- Какво искаш?

- Ами... защо спря да ме посещаваш? Да не съм те обидил нещо?

- Майната ти.

Затвори ми. Pink Floyd продължаваха да бумтят през колоните, а аз седях и гледах празния лист. Той сякаш ми се смееше. Белотата му ме плашеше. Знам, че иска да го запълня с думи и мисли. Чувствах се сякаш съм го предал. „Тая скапана муза е виновна, заклевам се, искам да пиша по теб, но не мога! Съжалявам!”. Белият лист продължи да ме гледа, сякаш нищо не му бях казал. Стана ми тъжно за него. Вчерашният ден започна да изплува в съзнанието ми.

Спомних си някои подробности. Спомних си как си бях легнал следобеда, а след като се бях събудил, реших да ида да пия една бира. Там срещнах един приятел. Заговорихме се, а аз през това време започнах да драскам някаква поезия на едно листче от сметка. Беше яко тъпа. Нещо от тоя тип „Искам да живея на края на света; да пия сам бира през нощта; трева да пуша през деня„ – някакви такива глупости. След като го надрасках, го прочетох наум, смачках листа и го изхвърлих. Мечо ми каза, че иска да го прочете и ми се скара, че съм го хвърлил. Аз му казах, че не обичам поезията и че не ме бива в нея. Той ми каза, че всеки може да пише поезия, а аз се съгласих – наистина е така. Но стойностна поезия могат да пишат твърде малък брой хора, а аз не съм един от тях. Споделих му, че музата ми ме посещава твърде рядко и че сигурно ми се сърди за нещо. Той ми нареди веднага да ù звънна и да я докарам. Помислих си „Какво пък, струва си да опитам” и ù звъннах.

- Миличка, ела да те запозная с един приятел и да пием по едно. Отдавна не сме се виждали.

- Не знам, Жоро... Не ми се излиза много.

- Моля те, ще те черпя.

- Господи... добре, къде си?

- Ами... в центъра. Ела на Попа.

Не ми отговори и ми затвори. Върнах се вътре. Мечо ме попита какво е казала, аз му казах, че тя ще дойде на Попа. Той ми каза да пия на екс, чукнахме чашите и аз изсмуках всичката бира на екс. После той каза „Ставай, отиваме до нас”. Тръгнахме, а той по пътя ми каза, че ще се опита да ме сдобри с моята муза. Помислих си, че си струва да опитаме. Все пак, не исках да губя моята муза, защото всъщност я обичах почти като сестра. Отидохме до тях, той се качи, а аз останах да го изчакам на улицата. Докато го чаках, слушах The Doors и танцувах на тротоара. Хората ме гледаха като олигофрен, но не ми пукаше. Мечо слезе, показа ми бутилка уиски и каза „Виж, взех подарък на музата ти”. Реших, че ще ù хареса, тя обича подаръците, особено спиртните. Отидохме на Попа, за да вземем музата. Тя вече ни чакаше. Беше облечена в бяла дантелена рокля, с разпуснати руси коси. Беше много красива, но излъчваше някакво заплашително спокойствие и безразличие.

- Здрасти. – казах ù.

- Къде ще ходим? – отвърна ми тя в отговор.

- Ще видиш, изненада е. – каза Мечо и тръгнахме. Повървяхме 2-3 минути и изведнъж, точно на най-неочакваното място, той каза – Ето тук. Много е готин тоя бар.

Влязохме. Никога не бих предположил, че на това място има бар. От улицата изглеждаше по-скоро като затворен магазин, но обстановката беше страхотна. Малко хора, приглушена светлина, множество реклами на цигари, пури, бири, уискита и какво ли не по стените. Сервитьорката дойде и поръчахме по едно уиски, след като започнахме да си говорим. Говорихме и пихме доста време. По едно време часът стана 21:00 и музата ми се изправи и каза:

- Момчета, беше ми приятно, но трябва да тръгвам.

- Не, моля те, постой още час. Още само час, моля те. Не съм те виждал толкова отдавна... – замолих я.

- Не мога. Трябва да ходя да видя един младеж, той има нужда от мен.

- Какво?! Аз също имам нужда от теб! Моля те, постой още!

- Тръгвам си, чао.

- Скапана курва! – явно и алкохолът си беше казал думата. Зашлевих един шамар на музата, а тя падна и претърколи няколко стола. След това се изправи, приглади си роклята и ме погледна с изпепеляващ поглед. След секунда осъзнах какво съм направил. – Извинявай, извинявай, извинявай!

- Скапаняк. – каза тя и излезе през вратата.

Да... вчерашният ден беше доста странен. Чак сега всичко изплува в съзнанието ми. Обадих ù се пак.

- Ало, миличка, слушай ме, извинявай за вчера, бях пиян, съжалявам, никога повече няма да го направя. – изстрелях в слушалката.

- Абе, Жоро, що не ходиш да се обесиш някъде?

- Виж, просто... не ме беше виждала от много време, а вчера си тръгна толкова бързо... Много ме нарани. Защо не остана още малко с мен?

- Аз съм муза. Имам много работа. Не мога да ти отделя цялото време на света.

- Моля те, ела за мъничко да те видя. Моля те, искам да ти се извиня.

- Ох... не знам, много съм заета в момента.

- Моля те.

- Добре. Може и да дойда, но нищо не обещавам.

След това ми затвори телефона. Аз запалих още една цигара и зачаках.