Когато се върнах, поуспокоен и събрал сили, установих, че в бара на палубата цари весел, но хармоничен хаос. Катайците бяха навсякъде, странно бяха облечени тези хора. Мъжете имаха някакви шапчици с дантелки отстрани, като чайници. Непрекъснато се снимаха. Ядяха чипс и снакс и хвърляха на земята опаковките. Между масите протичваха деца и се лигавеха с остатъците от храната.

     Зърнах жена си в сепарето. Учудих се, че е сама със Сюзън, говореха си нещо и не забелязваха суматохата около себе си. Оставих ги и се запътих към бара.

     – Колега, как е мартинито? – попитах бармана. – Върви ли?

     – Още едно? – намигна ми.

     – Нито глътка повече! – ядосано се разпалих.

     – Странно, господине, тук повечето хора го харесват.

     – Така ли? – озъбих се. – Ще ти кажа нещо, господинчо, още преди да вляза в този леген, още на пристанището един моряк, а - май оня там, със синята кърпа – посочих към човека с бенката или брадавицата, който се щураше без причина наоколо, – той ми каза, че тук се прави секс и се пие уиски. Нищо друго.

     – Е, всеки има право на мнение.

     – Мартинито ви нищо не струва. От остатъчното гориво ли го произвеждате? Затова – помислих малко, но не се разколебах, – дай ми една бутилки джони. Ама ще го отвориш пред мен.

     Барманът изпълни поръчката, винтовата капачка изпука пред очите ми и когато се опита да ми налее в чашата, го спрях:

     – Нека да видя стъклото. Откъде да знам коя употреба е водата, с която миете съдовете.

     Огледах – нищо и никаква чаша, ниска, като за този вид питие. Нямах забележки относно чистотата, но все пак се съгласих доста предпазливо:

     – Добре, наливай.

     Отпих и продължих да гледам унило напосоки. По едно време дотърча някакъв мъж, нисък и с предпазна жилетка, застана в средата на вътрешната палуба, цялата оградена с прозорци и стъклени врати, и започна да облича и съблича връхното си облекло и пристягащите го препазни колани, после показа спасителния пояс и жестикулирайки, поясняваше как се слага и сваля всичко. По микрофона обясняваха действията му на английски език.

     – Това пък защо? – попитах машинално.

     Отговори ми морякът с брадавицата, не бях забелязал, че се е появил до мен.

     – Има вълнение. Такива са инструкциите. Нищо страшно всъщност.

     Прииска ми да изляза навън и да погледна морето. Отказах се по обясними причини. Сетих се обаче, че жена ми мрази големите вълни и като не видях бармана, попитах този до себе си:

     – Ти пак ли заместваш?

     – Налага се от време на време. Нали знаеш.

     – Не знам. Но щом е така, занеси една бутилка уиски на двете жени в сепарето. За моя сметка.

     – Слушам, мастър.

     Каза го, за да ме ядоса. Двете евро не бяха послужили за нищо.

     Приятно ми стана, че жена ми ме поздрави, Сюзън – също. Отпиха от питиета си, замезиха с фъстъци и продължиха да си говорят.

     Много ми се искаше да подслушам разговора им. Нямаше как. Не ме поканиха да седна до тях. Но все пак предположих за какво става дума.

     Още докато съм бил в тоалетната, Съзън е подвела Илиана, че страда от диспепсия или нещо такова. Че е самотно момиче, лишено от родителски грижи. И по този начин трябва да е уцелила десетката, защото Илиана е много състрадателна. Като нищо може да ѝ е дала сума, много по-голяма от тази, която връчих на моряка, за да ме нарича с безобидното Господин Никой. При мен не се получи, при Илиана вероятно е станало обратното. И така са се сближили.

     Всъщност разговорът течеше така:

     – Две години – обясняваше Сюзън. – Жа две години шпечелих доштатъшно. Шега вешче мога да се върна при мама. Тя ме шака на Шанторини.

     – И нито веднъж ли не се видяхте през това време?

     – Не. Тя не жнае, че работя тук. Много нешта не жнае жа мен.

     – Искаш да кажеш – учудва се Илиана, – че през цялото това време ти си идвала с ферибота до острова, където знаеш, че е майката ти, и никога не си слязла поне веднъж, за да се видите?

     – Тошчно така.

     – Това е...

     – Това е безшърдечно. Нали?

    – Да, мисля, че това е думата.

     – Вшъшност, винаги съм ишкала. Но не биваше.

     – Прости ми въпроса, но така или иначе си говорим... Може ли да попитам защо? – Илиана понякога проявява женско любопитство тъкмо заради потребността си да състрадава, един дявол знае защо. Хората, които не я познават, биха си помислили друго. Любопитството по-често е звузначно.

     – Ти ши добър шовек, Илиана, шигурна шъм. Ш мойта работа веше мога да разлишавам нешата. И хората. Например оня, виждаш ли го?

     Посочи с поглед моряка, който тъкмо по това време се беше лепнал за мен да ми обяснява смисъла на жестикулациите на ниския разсилен, дето показваше многократно как се слага и сваля спасителния пояс. Приличаше на мажоретка с него. Ама грозна можоретка.

     – Да, виждам го. Какво за него?

     – Редовен клиент ми е. Проклетник. Има ши жена и дете, а не ги пошештава. Майната му. Жнаеш ли колко шъм шпечелила от него? Много. И от бармана, и от другите. Китайците ша най-неблагодарните клиенти. Штиснати ша. Пък и – смее се, – имат малки пишки. Не ше това има жнашение. Ама е шмешно като ги ражмахват. Шушулки.

     Илиана си мисли, че това разголено красиво момиче изобщо не е толкова глупаво, колкото изглежда, щом така умело успява да отклони отговора на въпроса защо не се е обаждала на майка си. Но не беше така. Сюзън сама се връща към темата:

     – Мама не жнае, че шъм проштитутка. Когато тате ни напушна, тя намери някакви връжки и жамина жа Шанторини. Ишкаше да шпечели пари, жа да ми ошигури добро ображование. Луда работа. Аш не обишчам да уча. Никога няма да бъда добре ображована. Мама не жнае и това. Чувштва се гужна, че тате ни изоштави. Тя била виновна. Така кажваше. Не беше така. А пък аш се радвам. Той беше проклет шовек. И жнаеш ли – не обишчаше да пие. Ужашен тип. Алокохолът оправдава поякога лошотията. Той нямаше оправдание. Баба кажваше за такива хора, че ша мръшни в червата.

     Точно по това време морякът със синьото шалче донася бутилката с уиски, която поръчах, намига на Сюзън, докато оставя подноса с фъстъците, тя го поглежда презрително и с радост отпива глътка от питието. Забелязва, че Илиана ме поздравява с жест на удоволствие, държейки пълната си чаша в ръка, и съобщава на жена ми:

     – Вие ште штранна двойка. Правите впешатление. Първоначално ши мишлех, че ти си тършиш мъж, а мъжа ти – любовница.

     Илиана пак се смее. Разговорът ѝ е интересен.

     – Може пък и така да е.

     – Не е така. Лиши си. Вие не можете един беж друг. Швободни ште и това ви държи вържани един жа друг. Хубаво е така. Така е много хубаво.

     Сюзън изведнъж се натъжава. Състрадателността на Илиана веднага замества любопитството ѝ и тя отронва:

     – Не си доволна от живота си, Сюзън. Нали?

     Тук се появява първото кратко мълчание между двете жени. Сюзън не бърза с отговора, Илиана уважава безмълвието. Наблюдават как се отдалечава разсилния, смешно облекчен и донякъде удовлетворен, че е изпълнил досадното си задължение – сега всички на ферибота знаят как да се удавят информирано в случай че возилото потъне. Чак сега Илиана се досеща, че този тъкмо това е обяснявал досега, слагайки върху заоблените си форми спасителен пояс, и се хваща как с периферния си слух е чула по микрофона на говорителя, че има силно вълнение. Вижда, че масите се клатят и боклуците под тях се люлеят като че ли има някакво въздушно течение вътре на затворената палуба. Настръхва.

     – Няма штрашно – изрича Сюзън, като забелязва притеснението ѝ. – През мешеч май това ше шлучва шесто. Корабът е голям, пък и тук има много оштрови и рифове. Те не пожволяват големите вълни да ше жавихрят. Бурите ша нишки и краткотрайни. Така съм шувала – и повдига вежди. Илиана съобразява, че морякът със синото шалче е клиент на събеседницата ѝ и няма как да не ѝ е обяснявал едно друго, докато са вършели основното.

     – Вярвам ти – кима искрено съпругата ми; тя има нужда да вярва на успокоението. Пък е не съзира причина да е обратното.

     – Не бива – възразява тъжно момичето с голия гръб и с тежкия грим. – Ти дори не жнаеш коя шъм. Бих ишкала да ше предштавя пред теб ш иштинското ши име. Не жнам дали е умешно. Нуждая ше от това – по шъщия начин, както ти ишкаше преди малко да шуеш, че няма штрашно да потънем ш кораба. Понякога вшеки има нужда от някаква шъпричаштношт. Нали? Най-шетне и аж ше чувштвам по-спокойно. Да говоря за шебе ши желая. Беж шрам. Шигурно жащото вжех решение. – И като стана полека от дивана, каза почти официално:

     – Кажвам ше Швешлава.

     Илиана на свой ред повдига вежди. Името Сюжън звучеше по-добре.

     – Швешлава ли се казваш?

     – Не, Шветошлава.

     Двете дами отново се здрависват и сядат на местата си.

     – Светослава, значи. – Илиана вече знае, че момичето отсреща повече от нея се нуждае от този разговор. Затова я оставя да говори.

     – Шъбрах достатъшно паришки да ши купим прошторно двуштайно жилишче. Не в Шофия, но в голям град. Ш мама. Аж реших да оштавя тожи жанаят. Не бива повеше. Штрахувам ше, че швиквам и вече не жная коя шъм и къде шъм. Ишкам да имам шемейство. Като вашето шемейштво. Например. Аж ви наблюдавах. Видях как Владимир те ижмъкна от лодката. Беше шмешно. Хубаво беше.

     Тук обаче Илиана не издържа:

     – Ти нищо не знаеш за моето семейство. Ние с Владимир, мъжа ми, често се караме. Понякога не си говорим с дни. Много рядко излизаме на вечеря или с приятели. Това е първата ни екскурзия от девет-десет години насам. Не сме особено добре с парите, пък и...

     – Има ли друго? – усмихва се тъжно Светослава и я прекъсва, за да даде знак, че това, което чува, я прави още по-нещастна.

     – Ами има, но... знам ли. Децата пораснаха и вече имаме нужда от друг вид близост помежду си. Нов път един към друг. Нещо от тоя род. Опитваме се да се намерим отново. За да бъдем заедно. Евентуално.

     –- Именно – очите на Светослава проблясват и тя се съгласява: – Да, именно. Вие ште един жа друг. И така ше бъде вешно. Жавинаги. А и имате – гласът ѝ изтънява и изведнъж някаква дълго стаявана мъка бликва от очите ѝ. Гримът потича. Тя не обръща внимание и уточнява: – Имате деца! Детшица. Това е прекрашно. А аж вече не съм шигурна, че ше мога...

     Тук втори пристъп на плач прекъсва изречението ѝ и тя закрива лицето си с длани. Леки гърчове в стомаха ѝ разкриват диспепсията или друго. След малко отваря леко пръстчетата си без да сваля ръцете и пита тихо и плашливо:

     – Аши – нали така те нариша Владимир, мъжа ти? – Без да изчаква отговора, уточнява въпроса си: – Аши, ражтекъл ли ше е много гримът ми?

     Илиана решава, че не е редно да я заблуждава. Потвърждава:

     – Да, съжалявам.

     – Много ли?

     – Да.

     – Жнаеш ли, Аши, зашто ши шлагам толкова много грим?

     – Предполагам – вдига рамене жена ми. – Само мога да предполагам, че работата ти го изисква.

     – И да, и не. Напошледък го слагам, жа да не плача. Не е жа вярване, нали? Вше ми ше реве нешчо. А като шъм ш грим, жная, че не бива. Ште потече. Ште штана грожна. И не плача. Жатова не плача. Шамо жатова.

     Това прозвучава много тъжно на съпругата ми и тя за миг пожелава да прегърне момичето, но се отказва, защото то съобщава:

     – Ште отида до тоалетната да ше почиштя. Налага ше.

     Скача пъргаво от сепарето и продължавайки да крие с длан лицето си, се затичва към тоалетната. Ситни са стъпките, дълга е роклята, привдига я със свободната ръка, за да побърза да се махне. А корабът люшка формите ѝ повече, отколкото е нужно.

     (Следва)