Глухите стъпки на Розалин сякаш ечаха в тишината. Запристъпва по стълбата, като се олюляваше. Целият ѝ свят се срина за един-единствен миг. Попадна в бездна.
     Всеки нерв от тялото ѝ затрептя от тревога.
    Умът ѝ отказваше да приеме, че Майк е направил това... лошо нещо. Колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше. Искаше ѝ9 се да отрече, да не е вярно… 

 Не може да е вярно...,но не беше сигурна в Майк.
     Гривната на Люси беше там, забутана в кутията на тавана, скрита от любопитни очи. Гривната беше доказателството…

   Майк, Майк... трябва да говорим, Майк... да чуя какво ще кажеш...!
    Розалин започна да си спомня как се смееха заедно с Люси и Майк, играеха  на карти, пиеха бира, забавляваха се. Тогава й просветна… Една привечер бяха пак заедно на верандата, бъбреха си за ежедневни неща и Розалин влезе в къщата да вземе още бира. Не се бави дълго и излизайки ги чу, че си говорят нещо съвсем шепнешком. Щом я видяха и двамата млъкнаха. Стана неловко, сконфузено. Спогледаха се така, все едно  че Розалин им се натрапва и досажда. Тогава тя не им обърна много внимание, но сега тази случка изплува от някъде …Дали е имало нещо между тях? 
   Розалин си блъскаше главата, но нямаше отговор. Не й се искаше да е така, но… имало е… - нещо й подсказа, че са имали връзка, някакъв вътрешен импулс й  просветна…шесто чувство...

   Предателството на Люси и Майк…

    Ама, че съм била глупачка, да не ги разбера…наивна и сляпа глупачка…Мамили са ме…
     Тези съмнения я разгневиха. Рамената й натежаха. Нервно закрачи напред- назад. Яростта започна да се надига у нея като бутилка газирана вода – да кипи и бушува. Да ревнува.
   Но защо ще завърши историята им така?Защо  Майк би я убил?
    Вече го изрече в ума си… Майк я е изнасилил и убил… убил.
        Потръпна пак във възцарилата се тишина. 
   Сега беше станало всичко различно… Преди минути, безгрижно гледаше дъгата, слънчевите лъчи си лудуваха след дъжда, тя си подсвиркваше и тананикаше, а сега истината я порази.
   Залъгвала съм се, че Майк ме е обичал. Не съм го познавала. Той е друг човек. 
          Живяла съм десет години с непознат…
      Бил е с Люси, смеели са се зад гърба ми, забавлявали са се, лудеели са, а после се е отървал от нея. Значи, Люси му е станала неудобна. Може да е искала от него да ме напусне, да го е заплашила…знае ли човек, защо… ѝ е посегнал...
   Нещо в гърдите я стягаше като попаднала в метални челюсти. Паниката й ескалира. Тя стигна до банята, наведе се и избълва всичко навън. Краката й още трепереха, когато падна на колене и зарида. 
    После седна на един стол и загледа унесено през прозореца. 

          Страх, ужас, ревност, лудост, отчаяние, неизбежност и какви ли не чувства я обзеха.          

      Господи, направо ще превъртя… Моля те, дай ми сила да се справя с това, ще стана всичко, което поискаш, Господи…Ще те почитам още повече, ще сторя някому добро, ще ходя всяка неделя на службата, ще бъда тиха и скромна, само ми дай сила и кураж… - зашепнаха устните й.
     Беше в капан. Жената на убиеца. Знаеше какво е редно да направи, да вдигне слушалката и да набере 911, но нямаше смелост да го стори. Щяха да пристигне полицията, да разпитват, тършуват и да отведат Майк. Виждаше го, как му слагат белезниците и го вкарват в колата със сирената. Ръцете й се изпотиха от напрежение.

   После се заредиха още злокобни кадри - съд, затвор и екзекуцията. За такива провинения в този щат практикуваха смъртното наказание.

  Розалин изпищя. Викът й раздра тишината. Заудря по масата силно. Удря, удря, докато не почувства болка.

  Продължаваха да се редят картини... на безизходица...
   На тях щеше да падне големият срам, че Майк е убиец. Щяха да ги заклеймят в града, децата да сочат с пръст Рони, щяха да я гледат с отвращение и  нея, всички приятели щяха да ги избягват, а Стивън нямаше да изкара химиотерапията, щеше да се съсипе от мъка и позор.
   Ако замълчеше…всичко щеше да е, както е изглеждало до сега… Семейството щеше да си бъде такова, каквито са нормалните семейства. Щяха да спят, да гледат телевизия, да се хранят, да ходят на почивки,  да дишат спокойно. Рон щеше да живее с майка си и баща си. Нямаше да е синът на убиеца…
  Дълго мисли Розалин. 
   Няколко пъти протегна ръка към телефона, но не набра номера.
 Не искаше да загуби живота си с изричането на една истина…Не можеше да го направи. Не събра смелост…
Беше подло, много лошо и подло, но беше страхливка…
 Отчаянието, че не може да предаде Майк я побъркваше… Но защо я е убил? Защо? 
  Но какво да прави с Майк? Да му каже ли, че знае… … Ако я заплаши да мълчи… Ако побеснее…
  Ами ако … не можеше да го изрече… ако той …също както и Люси…я убие...
  Не трябва да му казва… Ще го наблюдава. Ще е нащрек… Ако види промяна у Майкъл, ще го проследи. Не трябва да пострада никой повече.
     Беше още повече объркана. Истината и тайната, която узна я съсипаха…

      Страхуваше се за себе си, за Рон. Беше егоистично, но мислеше за семейството си повече, отколкото за обществото. 

      А каквото и да направи, за Люси беше вече необратимо късно… много късно...
    Разкъсвана на парчета, душата й се кървеше от ужас, но умът й беше взел решение. 

   Глътна едно хапче, за да я отпусне. После след миг колебание взе още едно. Трябва да спре да трепери. Да се успокои. Да се стегне. Да е  като предишната Розалин. Хубавата съпруга. Умната жена на Майк.

       Ахаа... трябва... За днес... спира да мисли. Стоп на грозните сцени, ще ги натика в най - отдалеченото кътче на главата си.

   Чу, че  Майк паркира колата в гаража, затова наплиска  лицето си с вода. Застана пред огледалото и се  вгледа. Очите й не издава нищо.

  Ще замълчи.

      Пусна бретона си над очите, пооправи се и започна да прави вечерята. 
    Пържолите зацвърчаха на тигана, а пюрето се вареше. Всичко изглеждаше така, как една грижовна съпруга приготвя вечеря за съпруга си.
             Но само Розалин знаеше с цената на какво... е възвърнала контрола си… и как започна нейния ад...

                 Продължава...