Розалин гледаше към дъгата, която беше се появила след дъжда и щракаше кадър след кадър на телефона си. Цветовете бяха нежни и ефирни, като впечатляващ акварел,  нарисуван от незнаен художник.
     Дъгата се простираше като купол, започващ  от единия до другия край на гората.

      Тя премигна няколко пъти, за да запечата тази картина в главата си. Гледаше като замаяна, не беше виждала такава красива дъга.
    Юлското слънце светеше силно и обливаше ярко зелените  стъбла на дърветата, храстите и полски цветя. Цялата тази красота започваше от задния й двор. Само двайсетина метра имаше от оградата й  до  малката пътечка, която криволичеше  и я извеждаше в гъстата гора. После дърветата оредяваха и започваха остри скали, които се издигаха все по-нагоре и нагоре в планината.
    Сега планината синееше и се сливаше с небето. Нямаше нито едно облаче след краткия дъжд, който беше се излял като из ведро, вятърът беше утихнал и само слънчевите лъчи се процеждаха над короните на дърветата.
    Розалин изсвири с уста , а после се провикна:
-    Хайде, Ричи, прибираме се.
   Кучето излая  два – три пъти недоволно, но се стрелна бързо след нея и я изпревари по пътеката.

   Русата й коса беше завита високо на главата с фиби, но няколко немирни къдрици се бяха изплъзнали зад тила й. Стройните й крака с бронзов загар се подаваха под късата рокля, а на глезена й се полюшваше сребърна верижка. Розалин излъчваше чар и мъжете я фокусираха с жадни погледи из малкото градче щом я видеха, но тя не обръщаше внимание на никой. Защо ли и е друг, като имаше Майк и Рон? Хубав съпруг и свястно хлапе?
     Тя  обичаше да се разхожда из гората, но с придирчив мъж, син тийнейджър и болен свекър, нямаше много време да се шляе и да си губи времето. Но сега синът й  Рон, беше на летен лагер за три седмици, свекър й -  за химиотерапията в болницата, а  тя имаше на разположение няколко часа за себе си. 
      Розалин беше тридесет и една годишна, русолява, стегната жена, с кафеникави очи, добродушна и лъчезарна домакиня. Преди да се омъжи за Майкъл, работеше в едно фотостудио, но за кратко, защото забременя набързо и остана у дома. Беше рисковано с бебето, имаше здравословни проблеми и докторът й препоръча да лежи през цялото време. 
       После се роди Рон и животът й се завъртя около него. Така изтекоха десетина години, като пясък между пръстите й. Тя беше весела, обичаше да има гости у дома, събираха се с приятели всеки уикенд и си прекарваха добре.

    Тя се справяше добре с къщната работа, готвеше вкусни гозби, създаваше спокойствие и уют около себе си. Рози, анемонии и астри пъстрееха в градината й. Домът им беше винаги чист и подреден, ухаеше на лимонов  освежител, а на масата до вазата с цветя имаше фруктиера със свежи плодове или домашни бисквити. Баните и крановете искряха с блясък. Тя обичаше реда  не само за къщата им, но беше искрена и подредена в делата си. Харесваше и уважаваше откровеността у хората, а мразеше интригите и лъжата.

     Розалин обичаше съпруга си и сина си, а  свекъра си го уважаваше прекалено много, защото той я прие като своя дъщеря.
    Сега, когато му откриха рак, Розалин много се притесни, че Стив няма да оздравее и всеки ден ходеше в клиниката. Носеше му книги, списания и плодове, също и чайове от билки. Стив се държеше за сега и не падаше духом. Имаше й огромно доверие, дори й даде банковите си карти и кодовете за тях. Казваше й, че нищо не му трябва освен вниманието и подкрепата й.

      Майк горе-долу се живееше лесно, но напоследък нещо… нещата се закучиха. Той имаше бизнес в града, поправяше климатични инсталации, пълнеше с фреон и климатици на коли, изкарваше достатъчно, за да живеят хубаво. 
    Като се замисляше за Майк, нещо започваше да я боде из отвътре, като някое нахално камъче, влязло в обувката й. 
      Майк беше първата й любов, запознаха се  на един излет в планината, организирано от планинския клуб. Тя беше току- що завършила училище и нямаше никакви планове какво ще прави. Не й се учеше в колеж, беше умна, но мързелива. Не беше никак глупава, но нямаше амбиции за кариера. Беше отгледана от баба си, а тя не можеше да я държи изкъсо. Баща й беше загинал в едно срутване в мината, а майка й се поболя и почина след две години.
     Розалин тръгна с Майкъл, защото първо -  много хареса усмивката му, второ - той беше силен и красив младеж, трето- работеше при баща си и имаше винаги пари, за да я черпи в бара. Беше няколко години по-голям от нея, мургав, с тъмна коса и стегнати мускули.

Дааааа….Майк беше лъчезарен, но напоследък надигаше често бутилката.

   Тя преглътна със сухо гърло. Като жилещи оси из главата й се стрелкаха тревожни мисли...

   Всичко започна от оттгава, когато старият се разболя. Заведоха го в клиниката. Но диагнозата не беше добра.
      Работата падна на плещите на Майк. Започна да пийва. Първо по чаша скоч, после  повече... След като я преполовеше бутилката, ставаше сприхав и лош. Започваше да плещи глупости, дразнеше Розалин и Рон, тя отпращаше Рон в неговата стая и излизаше  в градината, за да си поплаче. 
   Розалин трябваше да поговори сериозно с Майк.

  Ще се промени, не може да не я обича, а също и Рон...

   Знаеше, че е притеснен за баща си, че изпитва голям стрес на работата, капризни клиенти, но…това трябваше да спре. Веднъж му скри бутилката. Потръпна при този спомен…После два дни ходи с насинено око.
   Още не знаеше как да подхване разговора, защото той  бързо кипваше и започваше да я обижда и крещи…
   Къде отиде любовта – питаше се тя, но все още не откриваше отговор.

    Влязоха с кучето през задната врата на къщата и Розалин побърза да отвори фризера. Извади няколко пържоли, за да се отпуснат за вечеря, после почна да рови из шкафа, за да извади кутията от която правеше картофеното пюре.
     Телефонът й извъня. Беше свекър й. 
      Какво ли иска ...пак? Стив  ставаше  вече досаден.
-    Да , Стив. Кажи -  отговори Розалин, като с едната ръка затваряше шкафа, а с другата държеше телефона си.
-    Можеш ли Рози, да ми донесеш кутията с шах. Трябва да е на тавана някъде. Тук се разприказвахме с един приятел, който умее да играе шах и бих искал да убием няколко часа на ден…
-    Добре, ще се кача да го търся.
-    Кога ще го донесеш, Рози?
-    Ще ти се обадя после, Стив.
   Затвори телефона и си мърмореше под носа. Хич не й се искаше да се качва на прашасалия таван и да ровичка из кашони и боклуци, но какво да прави, стария нямаше да я остави на мира. 
  Омръзнал ми е, като малко капризно дете е…- продължаваше да се нервира тя, но все пак тръгна по стълбите към тавана.
   Светна лампата, защото на тавана беше тъмно, нямаше прозорци. 
От горе се спускаха паяжини. Беше много противно. Тя заоглежда стаята, като прекрачваше неумело. Имаше куп картонени кутии  и кашони, детската тротинетка на Рон килната настрани, въдиците на Майк стърчаха в единия ъгъл, старата им микровълнова печка…
    Трябва да накарам  Майк да разчистим тези боклуци.
Розалин помести няколко кашона, надникна в тях, но нямаше и помен от шаха. Миришеше на спарен въздух, а от наслоения прахоляк се закашля.

            Толкова гадна работа е, да се ровя из тези мръсотии…
     Настроението й се скапваше с всяка измината минута и искаше да напусне сгъчкания таван, но трябваше да намери шаха. 
   Отвори един стар шкаф и се загледа в рафтовете. Нямаше нищо, само стари чаши и бутилки. После се спъна в един кашон, оставен зад старата пералня. Вдигна се облак прах право в лицето й. Розалин изхриптя от погнуса. Отвори го. Вътре беше кутията с шах. Издърпа я, но под нея видя кутия за шапки. Луксозна кутия за шапки.

      Ехааа...кутия за шапки...на свекървата ли...?

     Никога не беше виждала такава вещ, така че протегна ръка и я отвори. Изгаряше от любопитство.
         Тогава я видя...

         Розалин  видя гривната, как небрежно лежи на дъното на кутията. Отвори широко очи от изумление...

        Гледаше онемяла...

        Гривната на Люси. Нямаше спор, гривната имаше плочка с монограма й….L...

     Люси  беше съседката им, която изчезна преди месец. Издирваха я, докато не я намериха изнасилена и удавена зад едни храсти в реката. Беше се заплела в коренищата на върбите. Люси беше красиво двайсетгодишно момиче, живееше през няколко къщи и често идваше при Розалин да пият кафе и да клюкарстват.

   Когато Люси изчезна, цялото градче потръпна от изненада, а когато я откриха беше ужасно…Нищо не беше останало от красавицата... Розалин много тъжа за приятелката си. Беше като злокобен сън. Дни наред беше мрачна...
      Какво прави гривната на Люси тук? 
       Вледеняващ страх я обзе. Запълзя по лицето й като отровен паяк, после тръгна надолу по врата, стигна до стомаха й. Не можеше да мисли…не можеше да повярва, че ... Майк имаше пръст в тази работа…
     Майк…Господи, Майк…не може да е истина...
   Паниката се надигна у нея …Започна да трепери от ужас… Лицето й стана бяло като платно, коленете й се подгънаха…Сърцето й задумка, като парен чук в слепоочията й…
  Виждаше стъклените студени очи на Люси, изподраното й тяло…
    Розалин изпищя. И не спря да пищи дълго…
    Но никой не я чу.

       Продължава…………..