НИКОДИМ

В този ресторант никой не влизаше. На вратата нямаше надпис, висеше само остаряла табела с работното време. От единайсет до двайсет и четири часа. Доста са работели хората.

Заведението беше доста голямо. Имаше много маси под обширен дървен навес. Изобщо дървото беше на почит – дограмата, сачака, трегерите под покрива и вътре, над огромната камина, подпорните талпи на оградата, чивиите: всичко беше от дърво. А дървото – едно такова, напукано, здраво, олющено от времето, иде ти да приседнеш до него на разговорка, белким научиш нещо повече за живота от него.

- Това беше най-посещаваното заведение в комплекса – каза Никодим. – Чужденците го обожаваха. Задължително беше да го посетят, когато идваха в курорта, като че ли в програмата им влизаше. Тълпяха се отвън, бутаха се, кинозвезди ли очакваха вътре да видя, кой знае. А то само нашенска музика, жива, знаеш ли какви пари изкарваха музикантите, повече от келнерите, ама за всички имаше, никой не се оплакваше...

- И защо го затвориха? – попита мъжът до него. Беше по-млад и имаше мустаци, които стояха като зарзават на лицето му.

Никодим замълча. Не знаеше как да отговори.

- Не са го затворили.

Мустака се усмихна.

- Как да не са го затворили? То се вижда, че отдавна не работи. Май месец е, а прозорците прашни, пусто е вътре, никой не чисти, според мен от години не работи.

- Че не работи, е вярно. Но не е затворено.

Мустака се захили малко пресилено. Май го хвана яд на Никодим – тоя подиграва ли се или си е просто глупав?

- Значи така, а? Имаш заведение в центъра на курорта, цели тълпи чужденци идват тук да ядат и да пият, вино се лее като Ниагара съща, парите – шума са, където стъпиш, по тях вървиш, а пък не работи. И на всичкото отгоре не е затворено. Съвсем логично, нали?

Никодим мълчеше.

- Хайде да вървим – каза.

Те вървяха по алеята към морето. Беше пролет, слънчево, първите курортисти вече опъваха пешкирите по парапетите на хотелите. Някъде се чуваше руска музика, кънтеше яко, после спираше и пак тръгваше. Обедно време, време е за първото пиянство.

- И защо ми разказа всичко това? Ти май това си го измисли, а? – упорстваше Мустака. – Откога не си идвал тук, а? От времената на динозаврите, нали? Тогава вероятно се е пълнело това заведение. То сега вече никой не използва дървена дограма, да не говорим за тия арки и подпори – тях никой не ги произвежда повече от десет години. Мене питай, аз къща съм строил.

- Ще закъснеем за конференцията – забърза се Никодим. - Ще се изложим.

- Никой няма да забележи, че отсъстваме. Голяма работа. Дай да изпием по една бира.

Слънцето припичаше леко, беше меко и нежно, горещниците бяха още далече, слава богу, ядваше се, но все пак си е море, на човек му се прищява я сафрид, я цаца, тя с миризмата на въздуха иде, а бива ли рибка без бира.

- Ще ни наклепат на началниците. Дошли сме чак от Габрово, може да ни броят колко сме в залата. Страх ме е

Бяха дошли на някакво национално съвещание. Имаше представители на фирми от бранша в цялата страна. Довечера щеше да има банкет. А утре си тръгваха.

- Малко е рано за бира, ама щом си рекъл. – Никодим се съгласи. Стар вече беше да слуша младоците как, защо и докъде е напреднала науката. Ще се изказват професори, които са по-млади от него, асистенти на годините на внука му комай. Но се беше научил да пренебрегва възрастта, когато става дума за работата. И младите имат право на мнение, на наука, на знания. Понякога ги чуваше да приказват умно, рядко мъдро, но знания имаха, да. Никодим обичаше младите хора. Обичта му не беше взаимна.

Мустака се зарадва.

- Така те искам! Хайде, ще потърсим някое заведение по-близо до плажа.

- Защо до плажа? По това време той е затворен.

- Ами да гледаме морето, бе човек! Защо друго. Пък покрай морето може и някоя русалка да видим.

- И в хотела трябва да има русалки. Който търси, намира.

- О, довечера ще направя пълно проучване, бъди сигурен! – Мустака беше от хората, които обичаха работата не заради друго, а защото създава условия за секс. Само това му беше в главата. Беше много въодушевен от конференцията: - Още снощи, докато вечеряхма на тая тъпа шведска маса, забелязах една... Като смокиня, зелена, нежна, крехка, сигурен съм, че и без тая зелена рокличка ще е вкусна. Няма как да е иначе, нали е смокиня, от тия жени става най-хубавото сладко...

Никодим се засмя. На младини и той обичаше, харесваше жените. След всичките тези години не беше виждал нищо по-хубаво от тях, природата знаеше своето. Но не се беше сетил, по дяволите, че може да си свари сладко с някоя. А то, сладкото, почти от всеки плод става: няма как да не можеш да сравниш жената с плод – който ти хрумне!, - нали всички са вкусни. Така е то.

- Браво, Мустак! – потупа го по рамото. – Ще излезе от тебе поет! Сладко от смокини, а! Добре го измисли.

- Айде, айде, кой знае ти колко стари буркани криеш в мазето. А и сигурно още пълниш някой и друг, нали така? Не може да е иначе. Ти си сварил барем сто буркана със сладко – от дюли, от вишни, череши, ягоди... Па и от мушмули може!

- Стига, стига! Ще ми излезе име! – Никодим се развесели.

Влязоха в една кръчма до плажа. От високото надолу покрай заведението течеше малък улей мръсна вода, минаваше през асфалта и се вливаше в пясъка.

- Шефе, това да не е канализацията тука? – попита сервитьора Мустака. – Каква е тая вода, тече и се излива на плажа?

- А, нищо не е, просто по-нагоре мият улиците, поливат, затова... – смутолеви момчето. То лъжеше.

- Хубаво, казвай сега каква риба имате? Ама прясна!

Поръчаха. Бирата първа дойде, после каята. И малко барбунче им спържиха.

По едно време в кръчмата влезе едър, намръщен човек. Огледа се, видя, че само две маси са заети, намръщи се още повече и тромаво тръгна към служебния вход. Погледна внимателно Никодим, примижа, после бавно извърна погледа си. Нещо беше ядосан. Никодим също го загледа, изражението му стана строго, делово, напрегнато. Едрият затръшна вратата и отвътре се чу гласа му – тежък като него, бавен, дрезгав и заплашителен.  

- Това сигурно е съдържателят! – изрече весело Мустака. Настроението му беше отлично. – Сега ще сгълчи персонала, после ще пийне, ще хапне и ще легне да спи. Всички са един дол дренки! Баровци! Луди пари изкарват сигурно...

- Не е баш така, ама карай.

- Ти откъде знаеш? Май доста тайни криеш тука, а? – фрасна го по челото със средния пръст, подпрян от палеца за пружина, сякаш се целеше със стъклено топче.

Вкисна се Никодим, замълча. Мустака говореше, времето беше чудесно, всичко уж си беше на мястото, а той рече:

- Аз ще си ходя. Не ми се стои повече тука.

- Е, глупости, закъде си се забързал? В хотела ли ще ходиш? На конференцията? Ти луд ли си!

- Няма да ходя в хотела. Ще се поразходя малко.

Мустака вдигна рамене, не му се спореше. Ще мине на друго, тая бира нещо взе да му мирише лошо, май от канала я точеха. Може би малко бяло винце. Поръча. Никодим излезе. Слънцето му беше отзад, следваше своята сянка.

След малко на масата се появиха отбрани мезета, миди, сафрид, ама съвсем пресен, домашен катък, една кана ярко червено вино с парче лимон в нея. Лично едрият носеше виното, беше преметнал върху едната си ръка бяла кърпа. На чорбаджия приличаше.

- До тоалетната ли отиде? – попита той с бавния си, сърдит глас.

- Не, отиде си – отговори мустака. - Нещо му стана.

- Такъв си е Никодим. Винаги е бил такъв. Повече няма да дойде тука. Той така прави.

- Ти познаваш ли го? – Мустака се учуди. Никодим май наистина доста е шетал преди години. Габрово е далече от морето. А и той май беше родом от Радомир.

- Е, как иначе? Даже съм му длъжник. Той държеше най-голямото заведение в комплекса. Всички му завиждаха. И аз също, де... Да не се правя на светец. Но го прикривах, не исках да знае, че... Карай. Минало-заминало.

- Чакай, да не е тая, затворената кръчма? Дървената? Дето е на билото, на триста метра оттука? Тя ли е?

- Тя, тя, за нея говоря. Когато я остави, един софиянец я взе, за две години съсипа всичко, жива душа не се вясваше, бизнесът умря, всичко фалира. Като че ли нарочно разпердушини всичко, знам ли. Такъв хубав бизнес трудно се убива за две години, ама успя, мамка му.

Едрият май съжаляваше, че не го е сторил той. Усети, че се е разприказвал, остави виното на масата и понечи да си ходи.

- Не, почакай! Разкажи ми всичко, интересно ми е! Кога е станало това?

Преметна бялата кърпа през рамото си, погледна през прозореца. Навън имаше празни кратуни, набити в заострени тараби и колци. Лъхна на закъснял люляк. А може би виното създаваше особено настроение. Мустака го опита веднага – така, от каната, топна пръст, после шепичка. Беше упоително и гъсто.

- Не ми се разказва, момче. Вие приятели ли сте? Не, няма как. Ти приличаш на плод-зеленчук. 

Мустака придърпа стола към него.

- Не, няма да сядам. Откъде се познавате?

- Работим заедно в завода. В Габрово.

- В Габрово ли? Значи там се е сврял... Завалията. Айде, със здраве! Да ти е сладко!

Мустака подскочи, замоли се:

- Само ми кажи какво е станало! На никого няма да кажа!

Без да го гледа, намръщен, съдържателят бавно изрече:

- Наклеветиха го, омаскариха, после го обраха. Накрая нещо жена му подмамиха, тя с някакъв германец замина или нещо такова. Може петнайсет-шестнайсет години да има оттогава, таман първо внуче чакаше. Абе дълга и мръсна история, не ми се говори. Всички завиждахме, много му вървеше... Хора сме, всеки е с главата и с късмета си, ама не бяхме прави, той просто... беше по-инакъв, не мязаше на нас. Затова сигурно.

Обърна се и затръшна вратата на служебния вход.