НИКОДИМ
В този ресторант никой не влизаше. На вратата нямаше надпис, висеше само остаряла табела с работното време. От единайсет до двайсет и четири часа. Доста са работели хората.
Заведението беше доста голямо. Имаше много маси под обширен дървен навес. Изобщо дървото беше на почит – дограмата, сачака, трегерите под покрива и вътре, над огромната камина, подпорните талпи на оградата, чивиите: всичко беше от дърво. А дървото – едно такова, напукано, здраво, олющено от времето, иде ти да приседнеш до него на разговорка, белким научиш нещо повече за живота от него.
- Това беше най-посещаваното заведение в комплекса – каза Никодим. – Чужденците го обожаваха. Задължително беше да го посетят, когато идваха в курорта, като че ли в програмата им влизаше. Тълпяха се отвън, бутаха се, кинозвезди ли очакваха вътре да видя, кой знае. А то само нашенска музика, жива, знаеш ли какви пари изкарваха музикантите, повече от келнерите, ама за всички имаше, никой не се оплакваше...
- И защо го затвориха? ...