Пробуждане
Събуди се от някакъв шум, остро изскърцване на врата или нещо като стар дъсчен под. Трябваше още само миг, докато смазващата мисъл вля адска жега във вените ѝ, пълзяща стремглаво нагоре по врата към върха на главата. Ето, че кошмарът отново оживяваше. Видя се на същия този диван, където се опитваше да превъзмогне абсурдната ситуация, в която сама се беше вкарала. Разтри очите и слепоочията си, тогава забеляза смътните очертания на обувките си, близо до дивана и красивото, ръчно изплетено памучно одеяло, изпъстрено с едри цветя, с което беше завита. Размърда крака и понечи да се изправи. Усети главата си натежала и пламтяща. Леденият полъх от нощта навън достигна до нея като истински благодат. Трябваше да се измъкне по най-бързия начин. Изправи се и потърси в тъмнината чантичката си. Видя я преметната на същия стол до бара, където прекара най-дългите часове в живота си. Но къде остана телефона ѝ. Опита се да си спомни кога за последно го беше виждала вечерта. Тъкмо се оглеждаше наоколо и вратата рязко се отвори, с ужасени от внезапната поява очи, тя разпозна силуета на доктора. Ива се затича към него, но видя как той вдига ръка и показалец към лицето си с жест към нея да замълчи. Сепната тя се опита да настрои зрението си в тъмнината и скоро вече различаваше почти всичко наоколо. Видя телефона си на кухненския плот. Точно там, където изобщо не беше припарвала цялата вечер. Мислите, които я връхлитаха като вихрушка, и които предпочиташе да запази само за себе си, вече не бяха тайна. Водеше си електронен дневник, който пазеше от всички, просто защото съдържаше много подробности, които не би искала да бъдат достояние дори на най-близките ѝ приятелки.
В следващата секунда се окопити, грабна телефона си и се заоглежда наново.
- Хайде! По-бързо, нали не искаш да я събудим?! Прошепна в полумрака той.
- Сакът с дрехите ми, остана в спалнята!
Той се спря за секунда после я хвана за ръката и я затегли енергично към входната врата.
- Чакай, обувките ми!
Докторът се наведе и ги грабна с едно движение после избута леко момичето пред себе си!
- Тръгваме!
- Тихомир... рицарю! Няма ли поне да поздравиш? Минаха повече от два месеца? От страничния коридор се разнесе слаб звук и после лампата светна.
Двамата бегълци се спогледаха, Ива побърза да се изтегли навън, докато Тихомир стоеше като закован със сандалите в ръце! Силуетът на Сабрина ставаше все по-ясен.
- Съжалявам, мислех, че спиш! Гласът му беше доста глух и леко неуверен.
- Ах, да можех да предположа, че ще се върнеш за сърничката. Извини ме, напоследък спя леко! И... оцеля ли?
Той я погледна недоумяващо.
- Пациентката, която оперирахте, Филипова каза, че било критично.
- А да, успяхме. Ще се оправи. Но... - Той спря по средата на думата, преглътна шумно и извъртя глава настрани. - Ще звънна отново сутринта да видя как е прекарала нощта.
- Виждам че бързате, няма да ви задържам. Ако искаш ще отида в апартамента, да не ви притеснявам тук.
- Както решиш Сабрина, добре си дошла, където ще се чувстваш по-добре. Ще се чуем тези дни. Адвокатът ми искаше да се срещнем всички и с твоя адвокат. Да видим не може ли да договорим по-бърза процедура.
- Разбирам, добре на твое разположение съм! Реши ли за къщата?
- Сабрина, сега не е момента. Нека да говорим нормално някой от следващите дни. Ще бъда в града.
- Чудесно! Значи ще се видиш и с Александър. Той пътува днес. Довечера ще бъде у дома. Ако искаш отбий се!
Последните ѝ думи бяха нарочна, преднамерена и звучна пестница срещу бъдещият бивш съпруг. Александър беше най-големият им син, който все още не вярваше, че все пак ще се разведат.
- Да, разбира се. Ще се радвам.
- Добре, ще те очакваме около 7. Звънни, ако няма да успееш или нещо се яви в последния момент.
Той кимна леко с глава и предпочете да пропусне репликата за довиждане, опасявайки се от непредвидима реакция от страна на Сабрина.
- Пропусна да споделиш къде намери малката "Лолита"?! - чу зад гърба си равният ѝ тон.
- Сабрина, нямаме нужда от драми вече не мислиш ли? Оперирах баща ѝ преди година. Това е!
- Бедничката! Разбирам! Е хайде вървете!
Винаги успяваше. Думите ѝ се забиваха в главата му като горящи факли и оставаха там да тлеят без да може да ги изтръгне...
© Весела Маркова Todos los derechos reservados
Мариянка, Стойчо, Харпун и Флавия!
Цялото внимание и отношение към написаното, ми вдъхва много сили! Здрави и вдъхновени бъдете, отскачайте често до онзи илюзорен свят, където се пораждат творбите!