Клепачите на Ноа потрепнаха и бавно се отвориха. Къде се намираше? Какво се бе случило? За момент се почувства дезориентиран. Светлината, идваща през малкия водоупорен прозорец, го заслепи. Намираше се в леглото в собствената си каюта. Да, точно така, преди малко на палубата бе загубил съзнание. Тялото му беше леко сковано и отпаднало, но по-странното бе, че се чувстваше изненадващо добре. Изгарящата болка в рамото му бе изчезнала, нямаше ги и гаденето и разцепващото черепа главоболие. Само гърлото му бе страшно пресъхнало. Той се опита да се размърда но спря, когато ръката му докосна нещо кръгло и вълнесто. С изненада той осъзна, че това бе къдравата глава на Джесъп. Момчето беше заспало, тялото му – на половина полегнало на леглото, но докосването на Ноа го събуди. То се прозя и протегна ръце, но замръзна на секундата, щом очите му срещнаха развеселения поглед на мъжа.

-    Добро утро, Джес – гласът на Ноа излезе неочаквано прегракнал между устните му.

   Очите на момчето се разшириха.

-    Господарят е буден! – изведнъж изкрещя то и скочи.

   Преди Ноа да може да каже нещо или да го спре, Джес избяга навън, крещейки с цяло гърло:

-    Господарят е буден! Лордът се събуди!

   Тази прекомерна реакция остави младия мъж без думи. Сега пък какъв дявол се бе вселил в Джес? Пред каютата се разнесе шум от тежки стъпки и Дънкан влетя в стаята. Единственото му око бе кръвясало, прошарената му коса беше разчорлена а лицето му изглеждаше измършавяло. Видът на стария рицар порази Ноа дълбоко и го накара да се замисли. Точно колко дълго е бил в безсъзнание? Дънкан коленичи до леглото и сграбчи ръката на младия мъж, притискайки я към челото си. Виждайки потръпващите му рамене, Ноа осъзна, че старият рицар плаче. Той се паникьоса.

-    Дънкан, приятелю, какво става? Защо се държиш така? 
-    Благодаря на милостивите Богове, благодаря на всички светци, най-накрая се събуди, момчето ми! Мислехме, че няма да отвориш отново очи! – дойде прегракналият отговор.
-    Чакай, Дънкан, какво имаш предвид? Не разбирам. Колко… колко време съм бил в безсъзнание?
-    Мина седмица откакто припадна, момче – рицарят избърса сълзите в ризата си, без да пуска ръката на господаря си. – Мислехме, че ще те изгубим. Ако не беше херцогинята, сигурно щяхме. 

   Толкова дълго! Тялото му наистина бе отпаднало, но като цяло състоянието му не беше толкова зле. Ноа се помъчи да седне и Дънкан му помогна. 

-    Как се чувстваш, момче? – старият рицар най-после се бе успокоил. 
-    Гладен като вълк и по-пресъхнал от пустиня, но иначе няма проблем. 
-    Джесъп, върви да му донесеш нещо за ядене. Няколко корабни сухара и чаша разредено вино. Нищо повече или стомаха му ще се разстрои. 

   Младият паж веднага изпълни заповедта и после застана до вратата, готов да изтича в момента, в който господарят му поискаше нещо. Гледайки как Ноа поглъща храната си, прокарвайки я с големи глътки от чашата, лицето на Дънкан стана сурово. 

-    Ако имаш милост към всички нас, никога вече не прави нещо подобно, момче! – чувайки тези думи, младият мъж моментално знаеше какво ще последва. Още от детските му години приятелят му беше по-страшен от сприхава майка. Този път обаче бе наясно, че си го е заслужил. – Можеш ли да си представиш кака се почувствахме? В един момент говореше, а в следващия тялото ти се строполи на палубата. Приличаше на мъртвец. Никой не знаеше какво да прави. Ако не беше херцогинята, щеше да умреш на място. А дори след като тя направи всичко по силите си, не знаехме дали ще прескочиш трапа. Познаваш хората си достатъчно добре. Можеш ли да си представиш онази безбожна тълпа да се моли? Е, те се молиха. На всеки бог, светец, тотем или каквото там се сетиш. Дни наред! Дори аз се молих! Умолявах покойната ти майка да не те прибере в отвъдното. 

   Седнал в леглото, Ноа се чувстваше трогнат и засрамен едновременно. Не можеше да погледне Дънкан в очите. Възрастният мъж продължи.

-    Но дори всичките молитви на света щяха да са безполезни, ако нейна светлост не беше тук. Тя се грижеше за теб, дени и нощ, цялата седмица.
-    Разбирам, приятелю. Съжалявам – въпреки бушуващите емоции, Ноа не пропусна факта, че Дънкан вече няколко пъти бе нарекъл Лорелей „херцогиня“. Тя сигурно бе направила невъзможното, за да спечели уважението на упорития стар рицар. – Къде е съпругата ми сега?
-    Тя беше тук да преди няколко минути, но Джесъп я принуди да отиде да поспи. Честно казано, по едно време се боях, че най-накрая ще свършим с двама мъртви. 

   Думите му накараха Ноа да сведе замислено глава. Това момиче беше наистина странно. Защо ще полага толкова усилия за човек, когото едва познава? Животът им може и да бе свързан за момента като съпруг и съпруга, но това не значеше, че тя трябва да го следва и в гроба като съпругите от древността. Освен това, той беше казал на Дънкан за уговорката им. Ноа беше сигурен, че старият рицар щеше да се погрижи за нея, ако нещо се случеше с него. 
В този момент Джесъп се прокашля и надникна в каютата. 

-    Прощавайте, господарю, сър Дънкан, мъжете попитаха дали могат да дойдат и да поздравят лорда по случай оздравяването му.
-    Няма нужда – Ноа отметна одеялото си. – Лично ще се срещна с тях.
-    Не, няма да го направиш! – Дънкан скочи разгневен. – Не може да подскачаш наоколо в това състояние.
-    Моля те, приятелю, лежал съм цяла седмица. Тялото ме сърби за малко движение. Ако ми услужиш с рамото си, всичко ще бъде наред. И ти обещавам, почувствам ли се зле, веднага ще ти кажа.

   Старият рицар изсумтя гневно, но накрая неохотно се съгласи. Джесъп помогна на Ноа да обуе ботушите си и наметна връхната дрехата на раменете му. Когато се канеше да стане, младият мъж си спомни нещо и лицето му помръкна. 

-    Джес, дай ми маската.
-    Не мога, господарю – дойде неочакваният отговор. 

   Дънкан се намеси.

-    Изхвърлих проклетото чудо през борда преди няколко дни. 
-    Какво си направил?! – Ноа не можеше да повярва на ушите си. 
-    Дамата каза, че само се търка в изгарянията ви и ги влошава – Джесъп побърза да обясни, предвиждайки задаващата се експлозия. – Тя каза, че белезите са възпалени, защото маската е твърде тясна и задушна. Докато бяхте в безсъзнание, тя намаза лицето ви с някакво странно зелено мазило и сега…

   Вместо да довърши, момчето подаде на господаря си малко джобно огледалце. Потискайки отвращението си, Ноа се насили да погледне. Знаеше болезнено добре какво ще види… или поне така смяташе. Разбира се, ужасяващия белег си беше все още там, но сега изглеждаше различен – много по-светъл и по-малко сбръчкан. Пръстите му невярващо докоснаха кожата. Не я усети суха и корава както обикновено. Очите му се зачервиха против волята му. Нима това бе истина? Лицето му почти изглеждаше отново човешко! Това не беше сън, нали? Той стисна огледалото и трябваше да примига няколко пъти, за да проясни зрението си. Джесъп и Дънкан тактично извърнаха поглед, давайки на младия мъж няколко минути да се съвземе. 

   Ноа внимателно остави огледалото на страна. 

-    Добре, да вървим.

   Щом излязоха навън, хладният вятър погали страните му. Усещането беше странно и същевременно приятно. През последните шест години само най-близките му приятели и семейството му го бяха виждали без маска. Или поне до нощта, когато го бяха венчали за Лорелей. Ноа помнеше страха и отвращението в очите на присъстващите, когато го бяха видели. Помнеше страха на Лорелей. Ами сега? Как щяха да реагират хората му при вида на неговата уродливост? Дали щяха да са отвратени? Дали щяха да се страхуват от него? Той се стегна. 

   Пристигането му на палубата не остана незабелязана за дълго. Някой нададе силен вик и после настана пълен хаос – тропот на крака, рев от десетки гърла, облекчен смях, радостни подсвирвания. Някои от мъжете дори плачеха. Плътно заобиколен от хората си, Ноа остана без думи. Тези груби войни, въплъщение на страха на бойното поле, се държаха като деца!

   Дънкан, който го подкрепяше, се наклони леко и прошепна в ухото му:

-    Защо си толкова изненадан? Направо съм изумен, че до сега не си разбрал, колко много значиш за тези мъже, о, Звезда на Севера.

   Внезапно сред радостните възгласи прокънтя рев.

-    Достатъчно, ревльовци, поместете се и дайте възможност на лорда да диша! Да не мислите, че му харесва да го опипва група мръсни, миризливи мъже?

   Отново изригна смях и тълпата се раздери. Млад рицар изкуцука напред, помагайки си с дървена патерица, а сребристо-бялата му коса се развяваше на вятъра.

-    Г-Грегор!?
-    Той самият. Жив и подрипващ, и с два крака, само да добавя. Точно сега вие изглеждате по-зле и от мен, милорд – рицарят се засмя от сърце и внимателно го потупа по рамото. После той сниши глас, така че само Ноа и Дънкан можеха да го чуят. – Благодаря на Зорницата, херцогинята успя да те спаси, Ноа. Тя каза, че ако си бил малко по-слаб, сега щеше да си с Небесната Майка.

   Ноа кимна, а погледът му зашари наоколо. Усещаше сърцето си леко за пръв път от седмици, не, месеци. Доброто настроение на мъжете му се прехвърли и върху него. От толкова време не бяха имали повод за радост. И в този момент той осъзна нещо. На палубата имаше твърде много хора. Корабът плаваше с минимален екипаж, за да има достатъчно място за ранените. Но точно тук и сега, той съзря лица, които не смяташе, че ще види отново в този живот. Те бяха отслабнали и измъчени. Мнозина бяха превързани или се подпираха на патерици, но бяха живи! Нима и това бе нейно дело? Със сигурност. Изобщо, тя човек ли беше или чудотворец? Очите на Ноа засмъдиха, но той успя да скрие чувствата си. Не можеше да си позволи да показва подобни емоции пред хората си. Дънкан, обаче, успя да забележи борбата, която лордът му водеше. 

-    Негова светлост не бива да се напряга повече днес. Да го оставим да почива. А и вие, хаймани, най-добре последвайте примера му, иначе херцогинята ще научи, че сте подскачали наоколо като зайци, вместо да пазите кревата. 

   Думите му накараха тълпата да притихне и предизвикаха не едно засрамено покашляне. 

   Подкрепян от стария рицар, Ноа се завърна в каютата. В момента, в който главата му докосна възглавницата, той осъзна колко изтощителна се бе оказала малката му разходка. Със свален от плещите товар, той спа като къпан чак до вечерта под бдителния поглед на Джесъп. 

   Когато се събуди, Ноа се почувства освежен и отново гладен като вълк. Каютата беше празна. Младият мъж седна и се опита да извика пажа си, но никой не му отговори. Тъкмо когато започна да губи търпение, вратата се отвори и Лорелей влезе, понесла кана и сухари. Тя му направи реверанс и се приближи към малкото столче до леглото. След като седна, тя му подаде скромната вечеря и го наблюдава мълчаливо, докато той се нахрани. 

-    Радвам се, че сте си възвърнали апетита, милорд. Това е много добър знак – в тона ѝ личеше искрена радост, но и умора. – Ще ми дадете ли ръката си за момент?

   Той се подчини и за известно време тя проверяваше пулса му. „Отслабнала е още повече“ помисли си Ноа. Съпругата му изглеждаше така, сякаш дори най-лекият повей можеше да я събори. Под очите ѝ се виждаха тъмни сенки. Въпреки това, тя изглеждаше по-жизнена от преди няколко седмици. В погледа ѝ гореше странен огън, а лицето ѝ беше решително. 

-    Вече няма защо да се боим, милорд. Опасността премина. Сега ви остава само да възвърнете силите си.
Тя понечи да пусне китката му, но Ноа я изненада и задържа ръката ѝ в своята. Незабавно тя отново се превърна в уплашеното, безпомощно момиче от сватбената им нощ. Виждайки това, Ноа съжали за действията си и побърза да я пусне. Тя притисна ръката към гърдите си и се разтрепери. 

-    Съжалявам, нямах намерение да те плаша. Исках само да ти благодаря. Ти спаси живота ми, и живота на хората ми.
-    Не заслужавам такава похвала, милорд – прошепна тя плахо и сведе глава. 
-    Това беше кораб на Смъртта – заяви Ноа с тъжна усмивка. – Не смеех да се надявам да върна дори половината от тези мъже у дома живи. Ти, съпруго, извърши чудо.
-    Още веднъж, не заслужавам благодарността ви, милорд. Трима души починаха едва вчера. Ако учителят ми бе тук, сигурно щеше да ги спаси.

   Той можеше да види тъгата, изписана на лицето ѝ, очите ѝ – зачервени от сълзи и изтощение. А също и страха. Нима тя мислеше, че той ще я накаже за тяхната смърт? Глупаво момиче! Тя бе направила толкова много, и въпреки това бе толкова строга към себе си. 

-    А ако ти не бе тук, херцогиньо, много повече щяха да платят с живота си, включително и аз самият. 

   Лорелей го погледна, озадачена от обръщението, което той току що бе използвал. Това накара Ноа да се засмее тихо.

-    Крайно време е да престанеш да подценяваш както себе си, така и способностите си, херцогиньо. Всички ти дължим живота си. Ако не друго, поне знай, херцогиньо моя, че от днес нататък, не зависимо какво се случи, ти спечели доживотната ми благодарност и приятелство. 

   Думите му накараха Лорелей да се изчерви до върховете на ушите сr. Тя видя протегнатата му ръка и се поколеба за секунда, преди да му подаде своята. Почувства се странно. Според етикета само равни можеха да се ръкуват. Въпреки това тя можеше да види, че благодарността му е искрена. Той наистина бе различен от мъжете в семейството ѝ и от останалите благородници, които бе срещала – прям и честен, без обичайната внимателно култивирана фалшива фасада. И преди всичко, той бе човек на честта. За пръв път от много дни насам, срамежлива усмивка разцъфна на устните ѝ.

-    Тогава, милорд, ще смятам приятелството ви за най-голямата чест в живота си.

***

   Времето потече бавно. Точно както Ноа се бе опасявал, по средата на плаването ги настигнаха силни насрещни ветрове. Това удължи пътуването им със седмица, но никой вече не се притесняваше. Ранените се възстановяваха добре, а и все още разполагаха с храна и предостатъчно вода в бъчвите. За самия Ноа това до скоро страховито пътуване внезапно се бе превърнало в не чак до там неприятно начинание. Дните му минаваха спокойно. След като се събудеше сутрин, той прекарваше по-голямата част от времето в каютата си, освен в случаите, когато Лорелей му позволеше да излезе на палубата, внимателно подкрепян от Дънкан. Тогава той можеше да се наслади не само на чистия въздух, но и на странните взаимоотношения между съпругата и хората си. Той знаеше много добре колко упорити и непреклонни бяха мъжете му, но, което беше най-странното, тези закоравели вълци се превръщаха в плахи овчици в присъствието на Лорелей. От време на време някой от тях се шегуваше, че ако дамата не бе вече омъжена, би се радвал да я вземе за невяста. Това винаги предизвикваше дружен смях и добронамерени шеги, за сметка на аленото лице на Лорелей. 

   След последния им разговор съпругата му бе започнала да говори с него по-открито и не трепваше всеки път, щом погледите им се срещнеха. Макар и заета с болните и ранените, тя идваше при него всеки ден, за да му даде отчет за състоянието им и да поприказват за малко. Без някой от тях да усети, тези разговори ставаха все по-дълги с всеки изминал ден. Ноа обикновено не си падаше по общите приказки и никога не бе смятал, че може да изпита удоволствие от подобен разговор, още повече щом събеседникът му беше, най-малкото на теория, благородничка. Това го изненада приятно. Необичайният ѝ начин на поведение и говор бяха освежаващи. В представите на Ноа съществуваха сама два типа лимерийски благороднички. Първият вид бяха онези досадно кикотещите се, които имаха навика да припадат при вида на някоя мишка и можеха да бъбрят само за рокли, поезия, религия, бебета и… ами това беше. Вторият тип бяха ледено-студените интригантки, които носеха на лицето си усмихната, нежна маска, но държаха в ръка шишенце с отрова. Те жадуваха да контролират всичко и всички, а жестоките им игри идваха с цената на много невинни жертви. Е, сега той откри и трети вид – съпругата си. 

   Вероятно това, което го изненада най-много, бе колко начетена е тя. Разбира се, в Лимерия бе до някъде прието дъщерите от благородно потекло да се научат да четат, пишат и смятат до известна степен, за да използват в последствие познанията си в управлението на дома или за писане на поезия. Това обаче бе привилегия, недостъпна за повечето копелета. От друга страна, Лорелей бе не само изключително компетентна в тези основни науки, но и говореше перфектно езика на Шарийба. В допълнение към това, тя разполагаше със значителни познания по дворцов етикет, география и политика и беше, както той е мъжете му се бяха убедили на собствен гръб, изключително веща в лечителските изкуства. Подобно високо образование се простираше отвъд възможностите на онзи глупак граф Ортен. Колкото и бегло да познаваше баща ѝ, му беше достатъчно да заключи, че той едва ли би осигурил на незаконната си дъщеря подобаващото за една дама възпитание. Когато Ноа я беше попитал, тя свенливо му бе отговорила, че всичко това бе дело на учителя ѝ. Това още повече засили интереса му. Сефис не беше малък град, но човек с подобни заложби не би следвало да остане незабелязан. Такъв блестящ ум би бил истинско съкровище за всеки лорд! Вземайки под внимание всички факти, този Сер Леви разполагаше с качествата да стои на равно с имперските възпитатели. И въпреки това, той не бе в свитата на графа. Ноа бе споделил това със съпругата си, но тя само бе свила рамене. Стана ясно, че учителят ѝ дълбоко и страстно презира граф Ортен и законните му деца, което от своя страна го издигна още повече в очите на Ноа. Възторгът и откритото одобрение, което младият мъж показваше към учителя ѝ, въпреки всичките странности на стареца, най-сетне му спечелиха доверието на Лорелей. Тя можеше да му говори часове на ред с блеснали очи за дните, които бе прекарала с майстор Леви. Накрая той имаше чувството, че познава реалния човек лично. Един ден тя дори му показа сватбения подарък, който бе получила от учителя си. И отново Ноа бе удивен. Никой от простолюдието, та бил той и известен лекар, не би могъл да си позволи да притежава толкова много редки книги. Самият Ноа не бе запален читател и можеше само да гадае колко ценно бе съдържанието на тези три сандъка. Но той познаваше някого, който можеше да ги оцени. Щеше да е удоволствие да види изражението на Скалоликия Уилям, когато пристигнеха в Норден. 

  От своя страна Лорелей също бе силно изненадана. Тя бе свикнала с вулгарни погледи, унижения и хапливи забележки от както се помнеше. А и след случилото се преди шест години, когато собственият ѝ брат почти я бе насилил, тя се страхуваше от мъже. Единственото изключение бе учителят ѝ. Но точно сега тя бе на кораб, далеч от всеки, който би могъл да ѝ помогне, бе обградена от войници и се чувстваше… в безопасност! Дали защото виждаше в тях просто пациенти? Или причината бе присъствието на онзи мъж? Въпреки всичко случило се, или може би точно поради това, тя вече не се боеше от съпруга си. През краткото време от първата им среща до момента, той се бе отнасял към нея с повече уважение от който и да е неин кръвен роднина през целия ѝ досегашен живот. Въпреки грозните слухове, херцог Норден далеч не беше чудовище. Как го бе описал Джесъп? Овчарско куче. Това сравнение му подхождаше отлично.

   През изминалите няколко дни тя стана свидетел на взаимоотношенията между господаря и хората му. В нейните очи те бяха наистина странни. До сега не бе виждала лорд да проявява подобна загриженост за подчинените си. Всеки ден той я питаше за състоянието им със спокойно стоическо изражение, но Лорелей можеше да забележи напрежението, скрито дълбоко в погледа му. Когато се бяха срещнали за първи път, тя бе сметнала тези сиви очи за студени и далечни. Сега вече знаеше, че те могат да бъдат топли и успокояващи като тлееща пепел. Мъжете му, от своя страна, бяха идеалното отражение на господаря си – груби и страшни на пръв поглед, но дълбоко в сърцата им гореше чест. Всички те се отнасяха към нея със същото уважение, което той ѝ засвидетелстваше, подхвърляйки от време на време по някоя безобидна шега, която караше страните ѝ да поруменеят. 

   И още нещо се бе променило. Ежедневните ѝ доклади при херцога се бяха превърнали в дълги разговори. За свое учудване Лорелей започна да се държи все по-открито със съпруга си. Противно на очакванията ѝ, тя се наслаждаваше на часовете, които прекарваха заедно. През повечето време той мълчеше, но беше добър слушател и знаеше как майсторски да поддържа разговора. Също така, той бе първият мъж който я възприемаше като равна. Кралското му възпитание бе отразено в дълбоките му и обширни познания и, преди да се усетят, двамата вече говореха за медицина, история и география като стари познати. Това бе запленяващо. Съпругът ѝ, въпреки възрастта си, разполагаше със значителен опит и бе посещавал места, за които Лорелей само бе чела. В редките случаи, когато той и разказваше за далечните северни земи, пустините на юг или за блясъка на имперската столица, тя почти можеше да види гледките, които ѝ описваше. Имаше вечери, когато двамата, улисани в разговор, губеха представа за времето и се налагаше Джесъп или Дънкан да се намесят и да ги принудят да си лягат. В тези моменти, докато лежеше в каютата си, Лорелей усещаше сърцето си да потръпва странно. Учителят ѝ си ѝ беше учител. Не, това беше различно. Тя бе толкова щастлива, че не би могла да го опише с думи. Значи това бе чувството да имаш приятел?! Нейният пръв и единствен приятел за двадесет години.