Спря напряко със стария си опел. Огледа се. Портата беше голяма, над нея – навес от керемиди, еркери от сухо орехово дърво, зеленина, огромна сива пощенска кутия, наполовина обвита с бръшлян. Не можа да повярва на очите си. Късмет! Той идваше направо към него. Не се криеше.

     – Добър ден! – провикна се. Погледна обратно към опела. Добре беше спрял. Нямаше къде да избяга, беше преградил изхода. – Търся лицето Стоян Тошков.

     Човекът беше по къси панталони и скубеше трева. На средна възраст. Без брада, без оръжие и дори без настроение.

     – Радвам се за вас. Търсете го. – Продължи да скубе набуялата трева. Млечката отделяше настрани, сигурно имаше зайци. Край беседката имаше много. Млечка. Дори не носеше ръкавици, бялото се стичаше към китките му.

     – Вие ли сте?

     – Да, аз съм.

     Ядоса се. Искаше категоричност и яснота в отговорите. Така беше свикнал. Ако тоя му паднеше в управлението, щеше да го смачка от бой. Повтори по-бавно и заплашително:

     – Вие ли сте лицето Стоян Тошков?

     – А кой пита?

     Ясно. С тоя нямаше да излезе лесно на глава. Да пробва тогава с добро, това е най-трудният начин, но понякога сработва според учебниците:

     – Евала за къщата. Много е хубава.

     Беше зле боядисана, но всичко останало беше чудесно. Особена архитектура: два етажа, накривени покриви, интересни парапети, и те дървени, много растения, борчета, райграс, брези, тук-там храсти – високи и конусовидни, запътили се към небето като стрели, които чакат лък.

     – Искаш да я купиш ли? – попита берачът на трева и го погледна злобно в очите.

     Значи и с добро не става. По дяволите!

     – Нося призовка.

     – Всеки носи нещо. Един зараза, въшки, брада, друг – нещастие, трети – пари. Рядко се срещат отрепки, дето носят призовки, защото нямат нищо друго за носене.

     – Тя е за вас.

     – И как разбра?

     – Имам ваша снимка.

     – Виж ти! Значи си падаш по мъже. Много ли снимки на мъже колекционираш?

     Побесня, но се сдържа.

     – Елате да се подпишете, господин Тошков. Моля!

     – Щом ме молиш толкова учтиво, непременно ще дойда. С кое сърце да ти откажа?

     Изми бавно ръцете си на чешмата и доближи. Не отвори портата, въпреки че дистанционното беше у него.

     – Подпишете тук, моля. И ми покажете личната си карта.

     Засмя се искрено и поотупа без причина късите си панталони.

     – Не ми изглеждаш новобранец. Не си и от полицията. Без униформа си. Бивш полицейски инспектор, а? Или настоящ, който бичи частно в свободното време. Нает си, нали?

     – Тук въпросите задавам аз.

     – Тук ли? Точно тук?

     Стана неловко. Пееха лястовици, беше още сутрин. Бяха си направили гнезда в ъглите на изнесената лоджия на първия етаж. Денят се очертаваше превъзходен.

     – Вижте, няма да се разправям с вас. Дошъл съм с добро.

     – И по този повод носиш призовка? По наказателно дело, което е от частен характер? Защо не ми го носи полицейския инспектор? Или поне някой от онези страхливи, но учтиви оперативни работници, които все пак имат известно уважение към закона – не заради друго, а поради младостта си.

     – Ще ми дадете ли личната си карта?

     – Искаш да ти дам нещо? Защо? Обикновено не нося лична карта, когато скубя трева. Може да я изгубя. И току-виж – останал съм без самоличност. Нали така?

     – Стига! Трябва да се уверя, че вие сте Тошков.

     – Правилно. Иначе няма да си си свършил работата, за която ти е платил някой. Не знаеш ли, че нямаш право да ми искаш документ за самоличност?

     – Имам право.

     – Чудесно. Сега го докажи. Дай ми твоите удостоверителни знаци. Легитимирай се. Полицай си, нали? Частен охранител? Дансаджия? Какъвто и да си – докажи го.

     Обърка се. Погледна опела си, искаше да си тръгне. Но нямаше как. Беше дал дума. А и този наглец най-после беше пред него, следеше го вече цял месец. Дадоха му пълно описание, снимки, знаеше дори къде учат децата му. Не допускаше, че ще се формализира така. Хората обикновено се стряскат, като чуят, че трябва да получат призовка.

     – Аз няма какво да доказвам. Нося нещо, което е за вас. Не ви искам документите, добре. Само се подпишете, напишете собственоръчно трите си имена и поставете датата. И се махам.

     – И защо ще се махаш? Тъкмо започнахме да си говорим. Досещаш се, че няма да подпиша нищо, нали?

     – Но вие сте престъпник! И прокуратурата ще го докаже!

     – Опаа! И кой го твърди? Един смотльо с опел, който препречва портата ми по никое време, иска ми документ за самоличност и на всичкото отгоре дава оценка за качествата на къщата ми?

     – Господин Тошков, за последен път ви казвам: подпишете призовката! Иначе...

    – Иначе какво? Ти не си на служба в момента. Изпълняваш поръчка. Вероятно ме следиш. Няма ли как да ми връчите призовката по официалния ред? Или не можете да ме намерите? Понеже не знаете къде е офисът ми? Да, центърът на София е голям. Офиси – много. Тошковци – също. По тази причина идвате в почивен ден в дома ми, за да искате личната ми карта. И да ми връчвате разни книжа. Пред съседите. Пред децата.

     – Само една призовка. Очевидно знаете за какво е. Просто бележка. Подпишете се и изчезвам.

     – Ще изчезнеш и без да се подписвам, ясно ли е?

     Извади мобилния си телефон от джоба и набра някакъв телефон.

     Оня бързо запали опера, даде мръсна газ и офейка.

     – Знам, че съм престъпник – рече си тихо на глас Стоян Тошков след него. Усмихваше се и бавно се връщаше към тревата. – Като много други. Накъдето се обърнеш – все престъпници. И тоя беше такъв. Плащат му да работи като частен полицай, а в свободното време кибичи в участъка и нищо не върши. Само значката продава. И честта си. Престъпниците не могат да преборят престъпността, и слава богу! Сбъркали са адреса.

     Помаха на опела, който вече изчезваше на хоризонта. И продължи да скубе.