Спря напряко със стария си опел. Огледа се. Портата беше голяма, над нея – навес от керемиди, еркери от сухо орехово дърво, зеленина, огромна сива пощенска кутия, наполовина обвита с бръшлян. Не можа да повярва на очите си. Късмет! Той идваше направо към него. Не се криеше.
– Добър ден! – провикна се. Погледна обратно към опела. Добре беше спрял. Нямаше къде да избяга, беше преградил изхода. – Търся лицето Стоян Тошков.
Човекът беше по къси панталони и скубеше трева. На средна възраст. Без брада, без оръжие и дори без настроение.
– Радвам се за вас. Търсете го. – Продължи да скубе набуялата трева. Млечката отделяше настрани, сигурно имаше зайци. Край беседката имаше много. Млечка. Дори не носеше ръкавици, бялото се стичаше към китките му.
– Вие ли сте?
– Да, аз съм.
Ядоса се. Искаше категоричност и яснота в отговорите. Така беше свикнал. Ако тоя му паднеше в управлението, щеше да го смачка от бой. Повтори по-бавно и заплашително:
– Вие ли сте лицето Стоян Тошков?
– А кой пита?
Ясно. С ...