Султан Абдул  ал Хамид се бе излегнал на меките възглавници в един от кътовете на своя дворец и притворил очи, се наслаждаваше на спокойния следобед. Две робини развяваха големи ветрила над главата му и го пазеха от жегата и нахалните насекоми. От време на време той протягаше ръка към платото пред себе си, пълно със сиропирани сладкиши и плодове, и  ги поднасяше с наслада към устата си. В отсрещния край на залата няколко танцьорки се бяха скупчили една до друга и само чакаха знак от  господаря си, за да скочат и затанцуват своите сладострастни танци. Следобедът се беше спуснал, мързелив и горещ, и сякаш целият дворец бе изпаднал в сладка дрямка. Но това спокойствие беше само привидно. Всички бяха наясно с нерадостните мисли, които от доста време измъчваха душата на техния владетел. В двореца мълвата се бе понесла от уста на уста и се бе разпростряла по ъглите му като паяжина - Лейла, любимата дъщеря на султана, беше изгубила своя разсъдък.
      Абдул ал Хамид отново поднесе към устата си няколко фурми, а после отпи от чашата със сладък шербет. Но истината бе, че от много време той не усещаше нито вкуса на храната, нито нейната сладост. Не го радваха нито танците на изкусните танцьорки, нито най-младите и красиви жени от харема му, нито несметните богатства, с които беше пълна хазната му. Умът му бе зает с една-единствена мисъл - Лейла, обичната му дъщеря, светлината на неговите очи, се бе разболяла от странна болест и  вехнеше и чезнеше от ден на ден. Той беше повикал в двореца най-добрите лекари и знахари от всички кътчета на кралството, за да разберат какво я измъчва. Но накрая всички безпомощно вдигаха рамене и казваха, че няма причина за болестта ù. А принцесата по цели дни прекарваше затворена в покоите си, странеше от света и непрестанно плачеше.
      Султанът се надигна тежко от меката постеля, изплакна ръцете си в купичката с розова вода, която стоеше до трапезата му и се запъти към покоите на своята дъщеря.
       Султанът имаше много синове, родени от безбройните робини в харема му. След време всеки един от тях щеше да поведе борба за унаследяването на престола, така както това се беше случвало от векове. И никой нямаше да се поколебае да вдигне ръка и да пролее братска кръв, стига това да го поставеше по-близо по пътя му към престола. Синовете носеха само нерадостни мисли и тревоги. Но Лейла, навярно защото не изпълваше сърцето му със безпокойство, беше неговата любимка. Не минаваше ден, без той да  поседи в компанията ù и да послуша безгрижния ù доскоро смях
      Султанът прекоси тихите коридори на харема, водещи към покоите на дъщеря му. Тук, според традицията, цареше пълна тишина и никой не смееше да надига глас и да я нарушава. Понякога само стъпките на евнусите, тези странни и мълчаливи същества, прошумоляваха тихо и се плъзгаха край стените като сенки. Когато султанът стигна до стаите на Лейла, мигом една прислужница скочи, за да я  извести за посещението му и той пристъпи по меките килими, с които беше застлана земята. Но още щом зърна принцесата, сърцето му се сви от болка.
       Лейла седеше свита на земята с блуждаещ поглед и се люшкаше напред-назад, като в транс. По красивото ù лице личаха следите от засъхнали сълзи, а под очите ù се бяха разположили  тъмни сенки. Косите ù падаха разбъркано по крехките рамене и  под копринените, скъпи  одежди,  фигурката ù изглеждаше съвсем отслабнала и малка. Като видя баща си, тя веднага скочи и коленичи пред него с наведена глава, за да изрази своята почит. Той ù даде знак да се изправи, целуна челото ù и с тревога в гласа попита:
       - Какво става с теб, принцесо? Защо очите ти са разплакани и тъгата е сложила отпечатък върху красивото ти лице?
        Момичето погледна баща си и с отслабнал глас отвърна:
      - И тази нощ той дойде при мен, татко! Остана дълго и ми говореше пак  онези красиви неща. Гласът му ме омайваше и ме караше да се чувствам толкова щастлива! Накрая ме прегърна, целуна устните ми, но в същия миг, както всеки път се случва, си тръгна. А когато останах сама, болката в мен беше непоносима. Сякаш беше откъснал част от сърцето ми!
        Султанът въздъхна и поклати глава. В името на Аллах - какво се случваше с това момиче? Какъв беше този демон, който я обсебваше и не ù даваше мира? Или може би беше някаква рядка и странна болест, за която нито най-прославените лекари, нито най-добрите знахари бяха чували? От няколко месеца тя се бе превърнала в бледа сянка и сякаш нещо изсмукваше силите ù. И тези сънища... Сънуваше всяка нощ един и същи сън, в който млад и красив мъж идва при нея и я омайва със сладки и красиви слова. Говори ù за любов и страст, за нови и прекрасни светове, които никога не била зървала и които той щял да ù покаже. Изречена от него, всяка дума изглеждала вълшебна и я карала да мечтае. Накрая той целувал нежно устните ù, прегръщал я страстно, но в същия миг се превръщал в огромна птица и отлитал. Тогава тя се събуждала, но него вече го нямало. Оставала само силна болка, която сякаш разкъсвала сърцето ù на парчета. И това се повтаряло всяка нощ. Никой не знаеше, нито пък беше чувал за нещо подобно преди, но принцесата от ден на ден изглеждаше все по-измъчена и слаба.
      Султанът поседя още малко при дъщеря си и поговори с нея, а после излезе от покоите ù със свито сърце. Днес тя му се стори по-зле от всякога  и в него все по-натрапчиво се засилваше  усещането, че я губи...
       Каква беше тази сила, която я измъчваше? И как можеше той да ù помогне, след като и най-добрите лекари в царството не успяваха? Тревогата не му даваше мира ден и нощ. Той, който имаше властта да дарява и отнема живот, който само с едно помръдване на ръката си можеше да решава човешките съдби и от чийто гняв се страхуваше всичко живо, нямаше сили да помогне на собственото си дете! Съдбата сякаш се подиграваше с него!
       Но в същия миг Абдул ал Хамид се сети, че му бяха разказвали веднъж за един много стар и мъдър отшелник, който живеел някъде далеч от хорската суета. За него казваха, че знаел всички тайни на живота и смъртта и през дългия си живот бил видял какво ли не. И султанът си помисли, че навярно може да е чувал и за болестта на принцесата, и за някакъв лек за нея. Той веднага нареди на войниците си да издирят този отшелник и да го доведат незабавно в двореца. Може би в него беше ключът към спасението на дъщеря му?
       Само след няколко дни войниците откриха стареца в един малък оазис в пустинята, отдалечен от всичко светско и земно. Доведоха го в двореца и султанът го прие с най-големи почести и уважение. Отшелникът изглеждаше много слаб и немощен. Кожата му беше тъмна и набръчкана от слънцето и вятъра като пергамент. На главата си носеше голям и тежък тюрбан, а посивялата му брада стигаше чак до гърдите. Но очите на стареца  гледаха остро и пронизващо, и сякаш излъчваха непоклатима сила. След като нагостиха госта и му дадоха време да си отпочине, султанът го повика отново при себе си. Настаниха се край богатата трапеза и  Абдул ал Хамид му разказа цялата история за болестта на принцесата и нейните сънища и попита стареца дали е чувал за нещо подобно преди. Той изслуша внимателно султана, а после дълго време мълча, навел глава. Накрая вдигна поглед и каза:
     - Господарю, преди много години бях чувал за нещо подобно от моя дядо. Спомням си, той ми разказваше, че съществувал дух, който обсебвал сърцата на млади девойки и се хранел от тяхната любов. Той влизал в сънищата им, омайвал ги със нежни и  красиви слова, омагьосвал ги със страстни целувки, а накрая се превръщал в птица и отлитал. Девойките страдали от любов по него, сърцата им се разкъсвали от болка, но колкото повече била тази болка, толкова по-силен ставал той и крадял от тяхната жизненост. Чувал съм още, че навремето този дух бил истински човек. Той си имал любима, която много обичал и смятал да направи своя съпруга. Но съдбата се отнесла жестоко с него - малко преди венчавката неговата любима загинала. Той не могъл да понесе тази загуба и дни наред отправял обвинения и проклятия към всички богове. Богохулствал и им се подигравал, заслепен от болка и мъка. Това разгневило боговете и те  решили да го накажат за тази му дързост. Превърнали го в същество на границата между живота и смъртта, което да бъде осъдено вечно да се лута. Така той е нито жив, нито мъртъв. Денем се превръща в птица, а нощем приема образа на млад мъж, който търси своята жертва, за да се нахрани от любовта ù. Но е наказан никога да не може да изпита любовната сладост и в мига, в който се докосне до нея, да се превръща в птица. И това се повтаря от векове.
       - Но как може да бъде унищожен този дух? Как може да се отнеме силата му? - попита със дрезгав от вълнение глас султанът.
       - Има начин за това, господарю, но е много трудно, почти невъзможно да се направи. Чувал съм, че той може да бъде унищожен само ако някоя девойка успее да го заключи в съня си. Така духът ще изгуби своята сила и ще остане завинаги пленен. А за да се случи това, девойката трябва да открие скривалището на духа и да се изправи очи в очи с него.
         - А къде се намира това скривалище? Как, в името на Аллах, може да бъде открито?
      - Навремето дядо ми казваше, че духът се криел в една планина. Той живеел в пещера, намираща се високо, на самия ù връх. Девойката, която искала да се спаси,  трябвало да стигне сама до там и да го открие.
     Султанът известно време мълча замислен. После вдигна глава и попита:
        - А ако девойката  не успее да открие този дух, какво се случва с нея, мъдрецо?
        Старецът погледна султана право в очите и тихо каза:
         - Ако тя не открие духа, господарю, си отива. Стопява се бавно и полека, като свещица.
         При тези думи сякаш остра кама се заби в сърцето на султана. Той скочи, целият разтреперан и излезе бързо навън.

 

***

        Принцеса Лейла седеше в градината на двореца, заобиколена от тежкия и омаен аромат на хиляди цветя. Нощта беше спуснала воала си и всичко навън бе притихнало. Чуваше се само тихото ромолене на водата във фонтаните и почти беззвучния полъх на вятъра, когато прошумоляваше през клоните на маслиновите дръвчета. Красивите пауни, които денем се разхождаха свободно, сега бяха притихнали някъде и чакаха нощта да си отиде, за да изгрее отново слънцето и те да го заслепяват с разноцветните си пера. Тишината беше във своята власт. От време на време подрънкваха само гривните по ръцете и глезените на принцесата, когато тя протягаше ръка да погали Амир - нейния верен и неразделен другар. Беше странно, когато ги видеше човек за първи път - нежна и крехка девойка и огромен, силен тигър, който я следва навсякъде.  Амир беше подарък за султана от един могъщ владетел и когато го донесоха в двореца, беше все още малко коте. Тогава Лейла беше дете и  обичаше много да си играе с него. Скоро той се превърна в огромен и вдъхващ страх звяр, но за нея си остана любим другар в игрите. Животното също се привърза към господарката си и изпълняваше всяко нейно желание. Сега между двамата се бе установил безмълвен синхрон и дори без думи те се разбираха и не се отделяха един от друг.
          Лейла отново повдигна ръка, но този път, за да избърше бликналите си сълзи, а после пак я спусна към меката козина на Амир. Животното тихо изръмжа и премигна с изумрудените си очи. И тази нощ беше сънувала същия сън. И отново болката беше непоносима. Болеше най-много, когато той я целунеше и притиснеше тялото си до нейното, а после изведнъж ръцете му се превръщаха в криле, устните му - в голям, остър клюн и той отлиташе, като всеки път отнасяше сякаш част от сърцето ù. Нощ след нощ тя се чувстваше все по-зле, но отново копнееше да го почувства до себе си и да чуе гласа му. Искаше ù се целувката му да не бъде само един кратък миг, а да е вечна. Искаше ù се да остане завинаги в прегръдките му. Но той всеки път отлиташе. А тя,  въпреки начина, по който се чувстваше след това, обичаше с цялото си сърце своя мъчител и беше готова на всичко, за да е с него.
         Тигърът до нея отново тихо изръмжа и се размърда. Звездите над тях полека избледняваха и нощта бавно отстъпваше мястото си на утрото.

 ***

         За султан Абдул ал Хамид не беше лесно да изпрати принцесата на дълъг път в търсене на духа. Но той знаеше, че няма избор -  отшелникът беше казал, че тя трябва сама да стигне до върха на планината, иначе магията нямало да се развали. Султанът можеше да направи само по-сигурно и безопасно тяхното пътуване. Затова той прати с Лейла и мъдреца една малка войска, която да ги придружава и брани през пустинята. С принцесата потеглиха и всичките ù роби и прислужници, за да не ù липсва нищо по пътя. С нея тръгна, естествено, и неразделният ù и верен Амир.
          Пътуването беше дълго и много тежко. Денем слънцето разгаряше истински пожар от топлина, а нощем, когато се скриеше, въздухът ставаше безмилостно студен. Тогава Лейла се сгушваше до топлата козина на Амир и така студът се понасяше сякаш по-лесно. Тя гледаше през малка пролука в шатрата навън към блестящите звезди и си мислеше за своя любим. Той беше някъде там, надалеч,  но тя скоро щеше да го открие и да се изправи пред него. Цялото ù сърце копнееше за това. И принцесата затваряше очи и призоваваше с все сила съня, за да бъдат по-скоро заедно. Въпреки болката и мъката, които щеше да изпита после. И заспиваше, сгушена до тигъра, подобно на красиво и крехко пустинно цвете.
         Минаваха ден след ден, нижеха се нощ след нощ, а пътят пред тях беше сякаш безкраен. Керванът напредваше бавно, но изглеждаше така, сякаш не е помръднал и педя - отвсякъде ги заобикаляха само пясъчни дюни. Колко ли хора е погълнала пустинята в своите прегръдки - мислеше си Лейла, докато гледаше безкрайния пясък - колко ли странници са тръгвали през нея и не са достигали до края на своя път?  Тя ги е  прегръщала и не ги е пускала повече, подобно на ревнива жена, искаща да запази своя любим само за себе си. И те са оставали завинаги в плен на нейните обятия.
        В края на третата седмица, когато принцесата беше останала вече почти без сили, керванът им стигна до един оазис и старият мъдрец каза, че планината,  която търсят, е наблизо.  И наистина, скоро пясъците започнаха да отстъпват място на твърда земя и ставаше ясно, че краят на пътя им наближава.
        След няколко дни, в ранните утринни часове, те стигнаха до подножието на планината. Лейла знаеше, че на върха ù е убежището на нейния любим и с вълнение повдигна очи нагоре. Тя, едва крепейки се от слабост, погледна към острите и стръмни канари, към отвесните, издигащи се почти вертикално стени и към върха, който сякаш докосваше небето. И в този миг страхът сграбчи сърцето ù...Тя знаеше, че сама трябва да изкачи този връх, но съмнението коварно се промъкна в нея. Как щеше да се справи? Как с отслабналите си сили щеше да измине целия път? Изглеждаше ù съвсем невъзможно. И тя, разтреперана и с изплашени очи, погледна към отшелника. Той обаче се взря в нея със своя пронизващ поглед и ù каза:
       - Принцесо, ти знаеш, че сама трябва да изкачиш тази планина и да стигнеш до пещерата на върха ù.  Иначе проклятието няма да се развали и ще загубиш живота си. Сега искам да погледнеш нагоре и да ми кажеш какво точно виждаш?
          Принцесата погледна отново към стръмните и назъбени  скали, и отговори:
         - Виждам остри и непроходими канари, мъдрецо, виждам високи, отвесни скали и връх, толкова висок, че сякаш докосва небето!
        Старият човек тъжно поклати глава и каза:
           -  Не, принцесо, ти не виждаш каквото трябва. Така никога няма да стигнеш до върха. Погледни отново нагоре и ми кажи какво ще видиш този път?
        Лейла отново вдигна очи и след кратко мълчание отвърна:
         - Този път виждам високо на върха скривалището, в което живее моят любим.  А аз ще стигна сама до там и ще го открия!
       При тези думи отшелникът се усмихна:
       - Тогава ти ще успееш, принцесо! Когато човек иска да постигне своята цел, той трябва да вижда единствено и само нея, независимо от това колко трудна е тя и колко препятствия има пред него! 
        И принцесата тръгна по стръмния път към върха на планината. Скоро целите ù ръце се покриха с рани от острите камъни, за които се захващаше. От коленете ù потече кръв, а лицето ù се покри със прах и мръсотия. Но тя не спираше да се катери и напредваше бавно нагоре. Принцесата обаче не беше сама. По пътя я следваше и Амир. Той не беше издържал и се бе втурнал след господарката си. Та нали цял живот досега е бил все до нея и навсякъде и винаги са били заедно!
       Тигърът също се захващаше с лапи и нокти за камъните и се катереше неуморно нагоре. Скоро слънцето застана високо на хоризонта, а те бяха изминали едва половината от своя път. Дрехите на Лейла се бяха разкъсали и висяха на парцали по тялото ù. Целите ù ръце и крака бяха във кръв и рани, но тя продължаваше да се изкачва. Амир беше плътно до нея и когато принцесата загубеше равновесие, или останеше без сили, се хващаше за неговата козина като за сигурна опора. Накрая, когато слънцето започна да клони към своя залез, те достигнаха най-сетне до върха на планината. Пред тях се откри отвора на тъмна и дълбока пещера, в която явно се криеше духът. Лейла плахо пристъпи навътре, опитвайки се да се огледа във все по-сгъстяващата се тъмнина. Плътно зад нея вървеше Амир. Изведнъж обаче от вътрешността на пещерата се чу силен плясък на криле, прозвуча пронизителен писък  и върху тях се спусна огромна, граблива птица. Това беше духът. Чул стъпките на неканените гости, той връхлетя върху тях, насочи се към тигъра и  започна да го напада.
          В миг се разрази истинска битка. Амир се бореше смело със зъби и нокти, а птицата яростно се спускаше върху него и го кълвеше. Ту единият, ту другият  вземаше надмощие. Редуваха се смразяващият рев на хищника с пронизителния писък на духа. В падащия вече здрач по стените на пещерата се виждаха сенките на животното и птицата, вкопчени в борба на живот и смърт. Амир обаче беше изтощен след дългото катерене и скоро силите му започнаха да го напускат. След няколко опита да окаже съпротива на огромната и силна птица, той безсилно се залюшка и се свлече на земята. Тогава птицата се спусна върху него в последна атака и с острия си клюн безмилостно разкъса сърцето му. Тигърът издаде предсмъртен хрип и се отпусна безжизнено на скалата. Но в последния миг, в който животът все още течеше в неговите вени, той погледна към Лейла и в зелените му  очи тя видя както винаги безгранична любов и вярност.
        В този миг слънцето се скри зад хоризонта и над земята се спусна мрак. Огромната птица изведнъж се преобрази в красив млад мъж и се спусна към Лейла. Но тя даже не усети това. Краката ù бяха омекнали и тя се беше свлякла до Амир. С невярващи и пълни с мъка очи, тя гледаше към мъртвия си приятел. Докосваше с ръка меката му козина, която толкова пъти беше усещала. Прегръщаше мъртвото му, изстиващо тяло, което толкова пъти я беше сгрявало с топлината си в студените нощи. И гледаше към угасналите му очи, които преди светеха като зелени изумруди и я гледаха с обич...
        Лейла се изправи бавно и се обърна към мъжа, когото до преди ден обичаше с цялото си измъчено сърце. Сега обаче в погледа ù имаше не любов, а омраза заради убития ù приятел. Мъжът пред нея се сви от погледа ù и мъртвото му сърце сякаш трепна. Сякаш си спомни за нещо, преживяно от самия него преди хиляди години, когато и той е страдал за  загубата на любимо същество. Спомни си за своята любима, която съдбата му беше отнела и заедно със спомена го връхлетя пронизваща болка. Толкова години беше живял наказан оттогава, само защото беше обичал  силно. Беше се скитал векове наред, обречен на тъга и самота. Беше причинявал само страдание и мъка, без да го желае. Изведнъж му се прииска да сложи край на всичко това и да се освободи завинаги. Може би в прегръдките на смъртта най-сетне щеше да намери своя покой?         
       Мъжът пристъпи към Лейла и с бурен порив я прегърна. Впи устни в нейните, но не за един кратък миг както преди, а ги притисна в дълга, безкрайна целувка. И с цялата си сила и мощ пожела да остане така завинаги, отказвайки се от всичко друго.
        В този миг  силен тътен разтърси планината и земята под краката им се разтресе. Отнякъде се появи ураганен вятър и страшно забуча. Лейла усети как прегръдката на духа се отпуска и устните му се откъсват от нейните. Тя погледна и видя как той започва да се разтваря  като мъгла във въздуха и само за няколко мига се разтопи и изчезна. Хилядолетната магия беше разрушена и от него не остана дори и следа. Само по устните ù още пареше споменът за горещата му целувка.
       Изведнъж ураганният вятър поде Лейла и само след миг тя се озова в подножието на планината, близо до кервана. Тя се изправи замаяна и мигом към нея се втурнаха всички роби и слуги, щастливи, че я виждат жива. Господарката им беше спасена! Те плачеха от радост и вълнение и възхваляваха съдбата, че я е опазила.


                                                         ***

         Принцеса Лейла  се освободи завинаги от магията и заживя в двореца спокойно и щастливо. Понякога само, когато гледаше нощем звездите, си спомняше за своя любим и за неговите красиви и омайни слова. И ù се искаше отново да чуе гласа му и да усети онази негова последна целувка. Понякога дори, в светлите лунни нощи, се случваше да го сънува. Той си беше останал завинаги там, заключен в нейните сънища...