4 мин за четене
Петра се изправи бавно и протегна ръка, две буци пръст глухо изтрополиха по капака на ковчега. Беше онемяла от мъка. Стоеше като пречупена тръстика и се поклащаше наляво и надясно.
Замъглиха й се очите, плувнаха пак във влага, стрелнаха се като ручеи сълзите й по хубавото й лице. Устата й беше пресъхнала, а някакъв метален вкус я душеше. Отвори устни, но звук не излезе. Пръстите й затрепериха, снагата й се сгърчи като догаряща хартия. Светът се завъртя пред очите й, причерня й. Краката й отмаляха и се подкосиха.
Стоил я видя, че е пребледняла като платно и здраво я подхвана през кръста преди да се строполи. Изтегли я настрани и направи място за другите опечалени да хвърлят шепа пръст. Напръска я с вода и я подпря до едно дърво.
Слънцето сипеше жар и всички бяха изпотени и морни. Петра отвори уста и с мъка преглътна. Черната й забрадка беше превързана здраво на главата й, но имаше усещането че главата й ври и кипи от жегата. Сякаш горещ асфалт й бяха поръсили отгоре.
Не издаде ни вопъл. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Iniciar sesión
Registrarse