Изминаха три седмици в мълчание. Петра и Стоил се гледаха намръщени. Нямаше какво да си кажат.
Петра по цял ден лежеше и не ставаше от постелята. Беше спуснала пердетата на прозорците и не искаше да вижда ни небе, ни слънце, ни хора…Нямаше желание да живее. Гледаше в една точка унесена и блуждаеща.Тъгуваше за детето и беше решила да го последва. Изпосталя и отслабна. Не слагаше залък в устата си, не шеташе, беше уморена и много затворена в себе си. Главоболие я мъчеше, като свредел нещо дълбаеше в мозъка й. Хващаше с две ръце главата си и я стискаше докато болката утихне.
Вечер, Стоил капнал от умора, лягаше до нея и заспиваше. Понякога сутрин я прегръщаше, но тя се свиваше като уплашено врабче и заплакваше тихо. Ръката му увисваше във въздуха, думите оставаха недоизречени в устата му… Петра ставаше от постелята и го оставаше сам. Бяха като два твърди костеливи ореха…всеки в черупката си…
Градината на Петра, с която толкова много се занимаваше се беше превърнала в буренак, цветята не с ...