Със самочувствието ми отново подновихме старата ни като света вражда. Седяхме на една разнебитена пейка в парка и си крещяхме, обезумели от гняв един към друг, докато хората, минаващи покрай нас, се правеха, че нито ни виждат, нито ни чуват.
Палех цигара от цигара в опит да се укротя, но проклетото копеле, изглежда, нямаше намерение да ме остави на мира. Почерпих го три бири, но той все така не млъкваше, погълнат напълно от тирадата си за външния ми вид и съмнителните ми душевни качества. По някое време - не знам кога точно, бях в нетрезво състояние - окончателно ми писна да му слушам глупостите и се пресегнах за раницата ми, от която исках да си взема розовите очила, но се оказа, че, в бързината да изляза от вкъщи, съм ги забравил.
Слънцето се беше заело с последната си задача за деня - да залезе. Аз реших, че изобщо не съм длъжен да слушам тия глупости, така че си тръгнах и го оставих да плямпа на гълъбите или пък там който се навие да го слуша. Не исках да се прибирам. Някак знаех, че щом малките часове почукат на вратата и приспят останалата част от света около мен, той пак ще дойде и ще продължи да ме мачка, заклещен между четирите стени на стаята ми. Там бягане няма. В относителния простор на парка винаги мога да стана и да си тръгна, но когато няма къде да ида, ще ми се наложи да изтърпя всички глупости, които той така разпалено хвърля към ушите ми.
Изобщо не можех да разбера какъв му е проблемът този път. Нито бях направил нещо лошо, нито пък изглеждах чак толкова зле. Е, че не съм пръв красавец е неоспоримо, но той определено прекали - думите, които употребяваше, за да опише лицето и косата ми не бих посмял да ги повторя пред сравнително културна аудитория. Че съм се подавал на низки страсти - така е. Че съм егоист и егоцентрик - неоспоримо. Обаче не можех да се съглася със всичко, което избълва към мен, повечето от което - признавам - вярно до известна степен, но ненужно преувеличено.
- Майната ти, злобар смотан - изсъсках срещу му, докато си прекарвах кабела на слушалките през тениската и се готвех да отпраша накъдето ми видят очите.
- Да, точно така! - подвикна той подире ми - Бягай! Бягай по-бързо, докато не съм те убил с думи, момченце! Бягай, скрий се в някой бар и се натряскай до несвяст, утре пак ще се видим!
Не се обърнах. Не му показах среден пръст, както ми се щеше да направя. Дадох му всички поводи да си мисли, че думите му просто са минали покрай ушите ми, но те ме жегнаха, защото беше прав. Той, разбира се, нямаше как да го знае, защото видя само отдалечаващият се гръб на моя милост.
Закрачих по улиците тъжен, подритващ камъчета, капачки, празни кутии от цигари и какво ли не, докато в главата ми отекваха думите, изречени от него по мой адрес. Да имаш самочувствие се превръща във все по-тежко бреме. Направо да си каже човек, че не си струва. Ласкае те, приказва ти сладки думи, пък изведнъж вземе та да му стане нещо и започва да плюе по теб змии и гущери.
Краката ми, сякаш сами, ме довлачиха до един бар, който никога не бях виждал преди това. Влязох, поръчах си кафе и кола и затърсих душевен комфорт в една книга. Останах там цяла нощ. Пиех кафета и коли, онемял пред майсторството на класика. Мечтаех си някой ден да бъда поне толкова добър писател, но, разбира се, ми се щеше да успея да го задмина.
Когато първите лъчи на новия ден озариха улицата навън, погледнах часовника си и видях, че първият градски транспорт отдавна е плъзнал по шосетата и булевардите. Затворих книгата с нежелание, платих си сметката и си тръгнах.
Когато се прибрах, не успях да мигна, заради количеството кофеин във вените ми. Затова просто продължих да чета и си пуснах някаква неангажираща музика за фон. По едно време той отново се появи и продължи нападките си.
- Грозен си! Тъп си! Не функционално човешко същество си! Пиеш много! Бягаш от проблемите си!
Пресегнах се през него, взех си розовите очила и ги сложих набързо.
- О, розовите очила! По-добре ли ти стана? Седят ти отвратително. Изглеждаш като Лейди Гага. И косата ти на нищо не прилича. И тоя нос, я се виж, бе!
- Абе - закрещях му в отговор - Що за самочувствие си ти?! За нищо не ставаш!
- Самочувствие ли? - повтори и започна да се смее - Приятел, аз съм съвестта ти. Самочувствие, ти май наистина си по-тъп, отколкото си мислех!
След като изрече тези думи, се почувствах като ударен с мокър парцал. Излиза, че бил прав за количеството мозък в главата ми. Седяхме и се гледахме известно време - аз, шашардисан и опулен, а той с дяволита и самодоволна усмивка.
Хванах го светкавично за гърлото и го повалих на пода.
- Съвест, а?! СЪВЕСТ?!? - крещях като побъркан - Ей сега ще ти дам една съвест!!!
От джоба си извадих сгъваем нож, отворих го и, със злобна и маниакална усмивка, го забих в гърлото му чак до дръжката. После седнах отново на стола си, избърсах кръвта му в кърпата до мен и си наместих розовите очила.