Със самочувствието ми отново подновихме старата ни като света вражда. Седяхме на една разнебитена пейка в парка и си крещяхме, обезумели от гняв един към друг, докато хората, минаващи покрай нас, се правеха, че нито ни виждат, нито ни чуват.
Палех цигара от цигара в опит да се укротя, но проклетото копеле, изглежда, нямаше намерение да ме остави на мира. Почерпих го три бири, но той все така не млъкваше, погълнат напълно от тирадата си за външния ми вид и съмнителните ми душевни качества. По някое време - не знам кога точно, бях в нетрезво състояние - окончателно ми писна да му слушам глупостите и се пресегнах за раницата ми, от която исках да си взема розовите очила, но се оказа, че, в бързината да изляза от вкъщи, съм ги забравил.
Слънцето се беше заело с последната си задача за деня - да залезе. Аз реших, че изобщо не съм длъжен да слушам тия глупости, така че си тръгнах и го оставих да плямпа на гълъбите или пък там който се навие да го слуша. Не исках да се прибирам. Някак знаех, ...