САМОТАТА НА СИЛНИТЕ,ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

               ОТ СМУТ И ОГЪН ИЗВАЯНА

       Глава четвърта,Принцът, две години по-късно

  Това вече беше България. Младият мъж бавно се придвижваше към изхода. Каза, че ще го чака. Беше му трудно. Всеки повод за разсъждение му показваше на какво голямо изпитание е подложен. Особено след като прочете писмото- завещание на баща си и разбра кой е всъщност мъжът, неочаквано появил се в техния дом преди две години. Не беше изненадан от вестта , че не е син на свещеника.

    Това му беше известно от преди петнадесет години. Тогава, още тринадесет годишен юноша, беше намерил епикризата на майка си от акушеро - гинекологичната клиника. В нея се описваше операцията,  която й бяха направили преди да се роди самият Тони. Операция, която я оставяше без матка и един яйчник. Беше малък, но знаеше,  че без матка никоя жена не може да роди.

     Скри я отново там, откъдето я взе. Усилено съобразяваше. Как щеше да опази тайната? Не неговата, нейната...Никой не трябваше да разбере, че знае.Боеше се, че няма да успее да го премълчи пред баща си. Че дори и нищо да не каже, ще проличи по лицето му. Чувстваше се като престъпник.

  “Господи, молеше се момчето, знам,  че е грях да го крия от тях, но моля те, дано не го научат! Често си мисля, че много ги обичам и не искам да ги засегна...Ако го сторя, трябва да го изкупя като най-голям грях! Нека да не научат никога, нека да си мислят, че живея с тях, защото не знам, че не съм им истински син. Моля те, Боже, дай ми сили да не се издам, ако татко разбере нещо! Не искам мама да плаче и да се страхува , че мога да я напусна и да потърся другата...никога няма да го сторя, обещавам! Никога, докато мама е жива! Защото тя ме е изоставила...не я искам, Боже! Не искам да зная нищо за нея, искам да бъда тук, с тях! Запази ме от изкушението да любопитствам, да търся, да научавам...”

   Сълзите на момчето потекоха, докато се молеше мълком, стиснало в ръка малкото сребърно кръстче, което носеше на шията си тайно от съучениците си.

“ Не съм бил винаги послушен, ти знаеш това...Сигурно мама много се е измъчвала от това. Мислила си е , че ако бях неин, нямаше да съм такъв! И още нещо те моля, Господи! Направи така, че да заприличам на тях! Направи така, че косата ми да потъмнее,  моля те!”

   Вече не си спомняше какво още поиска от Всевишния. Но тази негова молитва се беше запазила в съзнанието му като нещо много мъчително и болезнено, като снежен въртоп, като път без надежда и не му беше донесла успокоение, защото знаеше, смътно подозираше , че няма право да предявява такива желания пред Бога.

   Момчето страдаше дни и месеци, може би години и мислеше , че страда заради родителите си, молеше се те да се щастливи. Проливаше сълзи за техните съмнения, за вероятните им страхове и разочарования , чиято причина беше то самото. Неволно се мъчеше да постъпва като идеалния син. Когато понечеше да стори нещо не както трябва, да излъже или обиди някого, си спомняше, че не трябва да причинява мъка на двама души, на най-благородните , най-милосърдните и всеопрощаващи хора в света...И спираше. Неволно им приписваше качества, които те не притежаваха, не искаше да ги види каквито са. Те бяха най-добрите.

   Защото го бяха избрали.

    Свикна да се самонаблюдава, да подлага на усъвършенстване всичко, което върши,да доизглажда дори мислите си. Беше отличен ученик без изобщо да се затруднява. Не се проявяваше като буен. След това научи  с изненада от Иван , че биологичният му баща беше влизал в множество момчешки битки без задължително да е победител. Антон никога не беше удрял човек, беше сдържан, без обичайните момчешки заяждания.

   Но може би и поради това ги нямаше и приятелствата. Като че ли момчетата на неговата възраст се бояха да дружат с него именно защото никога не бяха се били. Той им изглеждаше прекалено добър за възрастта си. Преди му се подиграваха заради баща му, но вероятно под влияние на родителите си вече не го правеха. Повечето от жителите на градчето бяха тайно венчавани и кръщавани от отец Стайнов. Може би момчетата бяха пораснали и не намираха нищо недостойно в това баща ти да е свещеник. Претупаха набързо приемането му в комсомола, формална работа откъдето и да я погледнеш.

   Беше вече на четиринадесет години , а косите му бяха все така златисторуси. Той не знаеше какво беше замислил баща му, когато съобщи, че ще ходят на гости на негови близки в Зайчар. Дори не беше чувал преди да споменават за тях. Беше вече завършил седми клас и издържа изпитите за Английската гимназия в Пловдив. Учеше езика от петгодишен с една възрастна братовчедка на майка му, вдовица на дипломат от преди Девети.

   Когато близките им ги изпратиха за Виена, не знаеше дали да се радва или да съжалява за това, което оставяше. Много бързо през паметта му преминаваха епизодите от емигрантските служби в Австрия, поканата от един македонски свещеник , който живееше в Канада от тридесет години, малко след като беше завършил Духовната академия заедно с баща му.

   Българите го обграждаха с внимание, караха го да им превежда написаните на английски формуляри , обявите за работа. Повечето бяха напуснали страната сами, без съпругите и децата си. Живееха с надеждата някога да успеят да ги докарат в свободния свят, да ги измъкнат от България. Крояха планове, събираха пари.

  Някои бяха създали нови семейства , но все още вярваха, че не са прекъснали тънката нишка , която ги свързва с България. Беше време на всеобщо противопоставяне и студената война като че ли никога нямаше да свърши. Никой от емигрантите не можеше да бъде сигурен , че не го следят агентите на тайните служби , че няма да го сполети съдбата на Георги Марков,  колкото и незначителен да си мисли че е.

    Тони разбра , че баща му въздъхна наистина с облекчение едва когато пристигнаха в Канада. Всички им казваха , че много бързо са се уредили. Можело изобщо да останат в Европа.

  За изненада на Тони, македонският свещеник говореше чист български език и се занимаваше с търговия на строителни материали.

  Момчето беше съсипано от жертвата , която трябваше да направи баща му. Да изостави поне за сега , а може би завинаги духовното си призвание за да осигури средства за препитание! Вече си даваше сметка, че бяха поели огромен товар на гърба си, когато напуснаха страната.Там нямаше много вярващи, но имаше църква. Имаше Божи дом, където баща му свещенодействаше. Дори за няколкото вярващи, той беше задължен да измолва всеки ден божията благословия и опрощение. Дори и за тези,  които го презираха и му се подиграваха, които го смятаха втора категория човек, ненужен остатък от миналото...

   Беше длъжен да бъде пастир , защото сам го беше избрал някога. Избра пътя към Бога и служенето на вярата. Но сега? Беше ли Бог съгласен с решението му? Жена му беше почти саката от артрита  и живееше само със силни лекарства. Нима Бог би допуснал да се погуби тя ,а и той, безупречният му досега служител, да се погуби детето?

  Тони подозираше ,че баща му направи тази крачка изключително заради него . За да израсне в свободна страна, недокоснат от тъпи ограничения, да бъде гражданин на света, той- най- чистият, безупречен син...И да не страда от постоянно безпаричие.

   Всъщност , това,  което Тони не знаеше , беше , че баща му винаги добре се беше справял с печеленето на пари. Не му трябваше кой знае каква помощ за да се закрепи и той я получи. Другото беше Божа работа.

   Много скоро момчето разбра , че може да има затруднение във всичко друго,  но не и в училище. Една от учителките , при които трябваше да учи, го подготви за много кратко време. Беше италианка, родена в Канада и имаше син на негова възраст. Нело просто се влюби в Тони, макар да разбра, че той знае много повече от него. Дори за Италия, страната на дядо му Луиджи. Госпожа Пирели много се радваше на успехите на Тони, а колегите й бяха учудени. Напразно момчето обясняваше, че всичко това го е учил в училище, в съвсем обикновено училище в България . Смятаха , че може да учи направо в девети клас. За съжаление на Нело, който беше в осми.

- Мамо, те не знаят нищо за историята на Византия, да не говорим за България!- споделяше Тони- Не знаят за кръстоносните походи, нито за европейските войни! А Нело дори не може да се ориентира на картата на Европа! Най-важното е , че изобщо не разбират от футбол!

- Защото си имат други спортове. Ти разбираш ли от хокей?

- Не, не! Просто малко са учили! И не знаят никакви езици, само Нело знае малко италиански, а госпожата френски! Аз вече зная много думи на италиански! О, това беше тайна, трябваше да те изненадам за рождения ти ден...

   Майка му не разбираше защо се учудва на всичко това. Различна страна, различни обичаи, различно образование...Тя беше скромна жена, цял живот беше работила във фабриката за коприна, ниско платена и тежка работа и затова сега се чувстваше като в рая. Можеше да не работи, да се грижи за къщата и да си почива повече. Артритът все повече я измъчваше. Ставите на ръцете й все повече губеха подвижността си и пръстите й бяха като на граблива птица. В гръбнака й сякаш въртяха бургия, а колената й почти не се прегъваха. Гълташе лекарства с шепи, но всичко беше напразно.

   Тони поемаше все повече от грижите за дома. Знаеше , че това я радва и дори изпълва с гордост. Беше убеден , че трябва да го прави, че трябва да се грижи за нея така, както никой не би го сторил , защото е наистина неин. Времето все по- малко му стигаше. Почти не излизаше и не се срещаше с момичета.

 - Горкото момче, споделяше с мъжа си госпожа Пирели, която си остана любимата учителка на Тони, изглежда чувства , че скоро ще я изгуби...

- Мислиш ли , че ще е толкова скоро?

- Горката жена е много зле. Някои дори се самоубиват при такива болки...Знаеш ли какво ме помоли вчера? Почерпих ги с едни сладки, него и Нело и той ми поиска рецептата за да ги направи за майка си. Поисках аз да изпека и да занеса...Но той настояваше ...Странно е това дете...

    Самият Тони не подозираше, че е странен. Мислеше, че прави това, което му налага неговият дълг. С изненада го чу по-късно от Маги, негова съученичка.

- Може би ще ми се обидиш, Тони, ако ти го кажа, но аз не мисля така! Момичетата мислят, че не е нормално да живееш само с майка си, само за нея...Нали ти казах, аз не мисля така!

- А как?

- Аз мисля, че е защото сте емигранти. Сигурно ти е трудно да свикнеш с нас.

  Той не беше се замислял. Дори учителите приемаха , че се приспособява бързо. И това не се изчерпваше с успехите му в училище.

- Не знам. Мислех, че всичко е наред.

- Аз също мисля , че е наред, Тони!Просто те не могат да разберат , че може да обичаш някого повече от себе си...

- Е...не знам дали е точно така!

- Искаш ли да ти помагам понякога? Все пак съм жена и...

- Маги...аз мога и сам. Някога ще разбереш защо трябва да се справя без чужда помощ. Когато мога да го кажа, ще го споделя първо с тебе...

    Тръгна си бързо като остави момичето да умува над думите му. Не знаеше защо й го казва. Не знаеше дали изобщо някога ще обясни случващото се с него на някого, дори и на нея...

    Майка му почина , когато беше на седемнадесет години. Получи тежък инфаркт и това я довърши. И бащата, и синът приеха тази смърт като избавление за нея. Наложиха си да не скърбят, защото бяха свидетели на мъките на тялото й. И ако обичаха покойницата, трябваше да благославят освобождението на душата й. Вече по- голям, Антон се замисляше над това и се питаше ако агонията беше продължила по-дълго , дали щеше да има сили да я понесе.

- Някои им помагат да умрат...- каза Маги.

- Какво?

- Тони, забравих, че си син на свещеник! Сигурно ме смяташ за чудовище...Четох в една книга за един лекар...той помогнал на баща си...Имал рак на стомаха и било безнадеждно.

- Маги- той не я гледаше, тя не би му отговорила ако я гледа- Ти би ли го направила?

- Да- отговори момичето- но бих си отишла заедно с нея. Така е справедливо. Иначе е убийство. А ти?

- Не знам. Дори да бях решил да го направя, някой би ме спрял...

- Кой?

- Бог.

- Защо?

- Защото аз трябва да живея. Защото родителите нямат нужда децата им да се принасят в жертва. Не трябва да им я натрапваме.

- Но то е доброволно.

- Попита ме за мнението ми и аз ти го казах.

  Тогава започна да работи в свободното си време. Искаше да се грижи за деца и недоумяваше защо хората предпочитат момичета. Повечето намираха за странно момче на седемнадесет години да преоблича бебета. Напразно ги уверяваше,  че е посещавал курс и е положил изпит и психологически тест. В края на краищата,  успя да убеди една майка. Дайана.

   Когато я срещна, тя беше на двадесет и седем години , а синът й Крис на пет.Беше много заета с работата си, а той се проявяваше като особено дете. Трудно  общуваше с връстници и не можеше да се приспособи към детските заведения. Не плачеше, просто сядаше на някой стол и мълчеше. Не отговаряше на никого, само гледаше питащия с безразличните си сини очи.

-Опитах с много момичета, каза Дайана, но резултатът е все същия. Той расте без баща, ние се разделихме , когато беше бебе...Може би не иска повече женско присъствие, дори и моето...

  Тони си спомни първата реакция на детето , когато го видя. Малкият вдигна поглед от електронната си игра и каза.:

- Мама не е в къщи.

- Знам. Затова съм тук.

- Ти крадец ли си?

- Откъде ти хрумна?

- Вмъкна се с шперц.

- Нищо подобно. Майка ти ми даде ключ. Не ти ли каза?

- Защо да ми казва? А ти защо дойде?

- Ще стоя с тебе.

- И защо?

- Плаща ми се за това.

- Другите бяха жени.

- Разбрах, че не си ги харесал.

- Не, не е така!

- А как?

- Защо са ми потрябвали?

- Ами ...защото си на пет години, предполагам. Много си млад за самостоятелен живот.

- Не ми трябват жени!

- Хайде бе!

- Така си е.

- А мене приемаш ли ме?

- Все ми е едно.

- Не ми харесва.

- Кое?- момчето отново се зае с бутоните.

.- Че ти е все едно. Мисля , че имаш нужда от приятел.

- Защо ми е?

- Не играеш ли с някого?

- Да играя с някого? Играя  с електронните игри, с колите, гледам видео...За това не ми трябва никой.

.- На карти не играеш ли? Или още не ги познаваш?

- Картите са глупави.

- Значи,  наистина не можеш.

- Казах ти, глупави са!

- Признай , че не ги познаваш!

- Познавам ги, но не са ми интересни. И защо ми е да играя на карти?

- Не знам. Така обикновено правят хората, за да се сближат. Играят карти, шах  или баскетбол...или футбол!

- Никой не го прави!

- Правят го. И тук, и в една далечна страна...

- Това приказка ли е? Мразя приказките! Те са измислени.

- Не е приказка.

- Коя е тази страна?

- Вземи глобуса. Ето я! Казва се България.

- Тя в Китай ли е?

 - Не. В Европа. Китай също е държава,  макар и огромна. Европа е континент.

- В Европа са много изостанали.

- Хайде бе!

- Нямат компютри.

- Ами ако ти кажа, че изобретателят на компютъра е българин? Следователно, европеец.

- Лъжеш!

- Провери в енциклопедията, нали можеш вече да четеш! Или попитай някого.

- В Европа са слаби на хокей...

- Русия и Чехия са в Европа...Знаеш как завършиха с канадците...Изобщо, защо се заяждаш с Европа?

   Малкият беше затруднен.

- Не знаеш, нали? Тъпо ти е и затова го правиш.

- Позна.

- А случайно да имаш обяснение защо е така?

   Крис завъртя глава отрицателно.

- Защото си гладен.

- Не съм. Имам сандвичи.

- Сандвичи ли мислиш да ядем?

- Всеки ден го правя.

- Обаче аз не ги обичам. Затова ще си приготвя нещо друго. Разрешаваш ли?

- Какво е то?

- Казва се миш-маш. Много го обичам.

   Той отвори чантата,  с която беше дошъл.

- Става много бърже. Можеш да помагаш, ако искаш. Ако не, и сам ще се справя.

- Къде го ядат?

- В България.

- Ти си оттам, нали? А защо си тук?

- Това е дълга история. Баща ми поиска да живеем тук.

  Каза го за първи път . Призна, че изборът не е бил негов и петгодишният му събеседник го разбра. Той самият също нямаше голям избор.

- Тогава върни се. Нали си голям!

- Не мога. Той има нужда от мене.

- Дано на мама не й скимне да заминем някъде...

- Защо, нали ти е все едно и нямаш приятели!

- Кофти е да заминаваш просто ей тъй, за да живееше някъде...

    След половин час:

- Манджата ти е добра за ядене.

- И аз така мисля. Не обръщай внимание на вида!

  На другия ден Дайана му звънна:

- Тони, какво си направил с Крис? Всяка втора дума му е за тебе! Казва, че си му приятел.

- Може и да говори за мене не от симпатия...

- Виж какво, може ли пак да дойдеш? Изобщо, да е за постоянно.

   Покрай Крис на Тони му се отвори доста работа. Едно момиче с парализа на краката, двете близначки на една вдовица...Трябваше да си направи график за да успее.

- Да не правиш детска градина?- попита го баща му.

- Няма да е лошо. Татко, тия деца не знаят , че имат връстници! Не знаят да общуват, дори да се карат!

   Постепенно започна да говори на всеки за другите , да им показва снимки.

-Ти най- много обичаш Крис!- кресна му веднъж Лайла- А аз мислех , че си нормален мъж!

   Беше на осем години.

- Защо да не съм нормален?

- Нормалните обичат момичета.

- Да не ме смяташ за обратен?- тя цялата се изчерви.

- Лайла е тъпачка, каза Крис. Той вече я презираше.- Тя не разбира от мъже. И изобщо, защо са жените?

   Тони беше вече студент.

- Питам се- каза веднъж Дайана- защо не дойдеш с нас в събота на ски...

- Каниш ли ме?

- Да. И Крис също.

   Крис, обаче, беше намусен през целия ден. Изобщо не разбираше какво толкова има да говори Тони с майка му. Не разбра и защо спаха заедно. Не че не знаеше защо мъжете и жените спят заедно, но не мислеше , че приятелят му може да хареса майка му. Те изобщо не си подхождаха. Дали да си прави илюзии? Ако беше някое лигаво момиче, щеше да ги ожени във фантазиите си, но момчето беше категорично против брака.

- Да не смяташ да се омъжваш?- попита той майка си.

- Изобщо не.

- Защото, ако смяташ, Тони не е подходящ!

- И защо?

- Той ще замине в Европа.

- Едва ли.

- Може би не скоро, но ще замине.

- Крис, там има комунизъм и никой не се връща. Може да му е мъчно , но няма да замине...той ще преуспее тук, защо му е да се връща?

- Добре. Щом казваш...

- Обаче това не значи , че ще се женим!

- Той е много млад, само на двадесет.

- Аз съм стара за него, нали?

- Питам се дали жените изобщо разбират какво им се говори...

  Беше ги посетил след смъртта на баща си. Разказа им всичко за себе си, за това, че ще замине.Те бяха най-добрите му приятели.

- Аз ти казах...- напомни Крис.

- Знаех си, че онзи мъж не е дошъл току –така!- каза Дайана.

- Не ги разбирам тези тайни- каза момчето. Сигурно е кофти да не знаеш.

   Навярно искаше да успокои Тони и да превърне истината в предимство за него.

- Вече знам всичко.

- Той ще стане ли президент?- попита Крис.

- Кой?

- Мистър Кондов. Нали каза , че е лидер?

- Това е сложен въпрос. Трябва да има избори.

- Ако стане, ще бъда единственият в класа,  който познава президент.

- Сигурно ще се постарае , ако знае тази подробност- отбеляза майка му.

- Това е писмото от баща ми- каза Тони- Искам да ви го преведа.

- То е за тебе...

- Нямам други приятели тук. Всъщност, и аз бях като Крис...

- Значи, си приличаме, каза Крис , и твоята майка се казва Дайана.

- Само че аз имам и сестри.

- Сигурен ли си, че те чакат там?- попита майка му.

- Поне един ме чака.

- Но ти не отиваш заради него, нали?

   Тони забави отговора си.

- Ти го познаваш, Тони. Той е сериозен мъж, на него може да се разчита. Той ще те приеме, ще ти помогне...Ще се опита да те сближи с дъщерите си, с приятелите си. Но ти не тръгваш заради него, въпреки че той заслужава. Дори и само затова , че те е открил. Синовете не тръгват за някъде само за да се срещнат с бащите си...

- Имам и други близки...познати. Аз съм живял четиринадесет години там.

- Тони, а какво ще стане , ако тя не те приеме? Моята съименница.

- Аз не мога насила да я накарам.

- Не се заблуждавай, Тони! Ти не отиваш там,  за да се примириш с нейния  отказ.

- Ще мисля за това там.

- Добре. Не искам да кажеш , че те разубеждавам. Сега знам защо си се грижил така за майка си, а и за баща си. Ти знаеше истината, нали?

- Да.

- Че не са твои кръвни родители?

- Че не са мои кръвни родители.

- И трепереше да не го разберат...

- Исках да не се разкайват, че са ме отгледали. Да не кажат: ”Ако беше наш, нямаше да постъпи така!”

- А другата?

- Тя ме е родила и нищо повече.

- И е длъжна да те приеме.

-. ..защото съм неин, нали! Няма избор, няма да й оставя избор!

- Можеш да бъдеш и жесток към нея, нали?- той мълчеше- Тони- тя хвана ръката му- Децата винаги смятат, че са в правото си да бъдат жестоки към родителите.

- Не мога да бъда жесток. Не мисля , че ще се науча.

- Но имаш права.

- Нямам. Моите родители са мъртви. А тия двамата...Не зная, ще видим!

- И за това ще пропътуваш половината свят?

- Дайана, как мога да знам?

- Във всеки случай, забеляза Крис, ще ти бъде интересно.

   Той пак беше напълно прав.

   Всичко това преминаваше през ума на Тони , когато вървеше срещу Кондов и чертите му ставаха все по-близки и по-ясни. Не, как можеше да си помисли, че ще го е забравил! Това лице се беше врязало толкова силно в паметта му, дори и до малкия белег на брадичката. Още веднъж трепна , когато видя широката му слънчева усмивка. Не предполагаше , че само тя дори ще го преобрази толкова. Стиснаха си ръце и Тони си помисли дали да не го прегърне, но не знаеше дали няма да е прекалено. И в този миг усети силната ръка на Иван около раменете си.

- Не изглеждаш уморен. Младите трудно се уморяват.

- Мога да спя във всяко положение.

- Аз също, макар и по неволя. Това ли е багажът ти? Ако беше Джини, просто самолетът нямаше да излети от претоварване...не си се оженил, нали?

- Не съм.

- И още ли мислиш, че мъжете трябва да се борят за правото да отглеждат децата си?

- Разбира се, двамата с тебе го мислим.

- Боя се, че точно сега имам  други занимания...Пък и децата ми сами се гледат.

- Самият факт, че ме откри...

- Не трябваше ли?

   Тони леко се смути при този пряк въпрос.

- Не знам. По- правилно е да попиташ дали аз бих постъпил така.

- Тоест?

- Бих го направил.

   Бяха вече в колата и Иван внимателно се провираше между паркираните наблизо возила. Беше доста мрачно и мъгливо.

- Сигурно е било доста трудно да го приемеш.

- Не беше лесно.

- Не подозираше ли нещо?

- Подозренията не значат нищо. Впрочем, ти го знаеш...Щом си минал по този път...

- И това ли ти е разказал баща ти? Не се учудваш , че го наричам така, нали? Знам , че за тебе понятието “баща” ще остане завинаги свързано с него.

   Дали се предаваше или спускаше бариера?

- Това не те ли обезверява?

- Има ли значение? То е факт.

- Аз не само имах подозрения. Аз знаех- каза младият мъж.

- Трябва да си бил много силен и зрял , за да го пазиш в тайна.

- Не знам. Вярвах , че така е правилно.

- Безспорно. Знаеш ли каква е разликата между нас? Аз научих за истинските си родители когато те вече бяха мъртви, а осиновителите ми живи. А ти научи за нас след смъртта на тези, които те отгледаха. Не е утешение нито едното, нито другото- Кондов замълча за малко- Животът ни е бил различен, много различен...Трябва ни време. Мога да чакам.

- Може и да не е бил толкова различен.

- България не е Канада.

- Това не е най- главното.

- Не искам да те задължавам с нищо. Дори не смея да се гордея с тебе...защото нямам никакви заслуги за това, което си...

- Мислех си по- рано...какви са  родителите ми. Само че по- често се опитвах да си представя майка си. Не искам да те лъжа...Представям си, че я срещам и тя има нужда от мене...

- Тя наистина има нужда от тебе . Което не значи , че ще те приеме...

- А ти?

- С мене нещата са ясни. Аз имам нужда от всички , които чувствам близки. И ги търся. Искаш ли да говорим за нея сега?

- Не.

- Мисля, че така е по-добре. Аз не съм най- подходящият събеседник в този случай.

   Тони чувстваше неясна съпротива в себе си на един разговор за жената, която го е родила. Не и с тоя мъж, не и сега. Беше ясно, че за себе си Иван беше приключил отношенията с нея. Дали я мразеше, или беше само безразличен? Във всеки случай, добре се прикриваше.

“ Той е политик, мислеше си Антон, какво мога да очаквам? Да изпада в умиление от спомените ли? Той дори не ми каза направо: ”Ела!” Само попита кога ще пристигна...”

- Сигурно искаш да си починеш.

- Да, може би ще ме оставиш в някой хотел...

- Ако нямаш нищо против, ще те отведа у дома. Нямам предвид при семейството си.

   Тони мълчеше.

- Мисля , че ще се чувстваш добре там. Аз рядко се прибирам, дори в следващите дни няма да съм в София.

- Не искам да те затруднявам.

.- Не ме затрудняваш. Аз изобщо не съм добър домакин. Човекът, който ще се погрижи за тебе, е Мая. Сигурен съм, че ще ти се обади още утре.

- Трябва да отида и в Карлово.

- Може би в София ще имаш повече работа...Надявам се, и повече близки хора.

  Бяха пристигнали и Кондов натискаше копчето на асансьора.

- Сигурно си забравил какво представляват българските апартаменти...

- Тогава не обръщах внимание на такива неща.

  Обхвана го странно безтегловно състояние. Изведнъж се почувства като странник във времето. Като че ли се беше отзовал в някаква епоха, сам и единствен представител на сегашното. Този мъж беше много млад и много въздържан. Беше прекалено точен и малко сух в обясненията. Как можеше да свикне с мисълта, че е негов баща? Бил е съвсем момче когато се е родил. Защо го потърси? Не трябваше да се чувства отговорен , нито виновен.

   Странното беше, че Тони оправдаваше постъпката на майка си. Толкова млада , без професия и с дете...може би ако той самият трябваше да посъветва момиче на нейната тогавашна възраст , би избрал това решение. Тя се е надявала така синът й да бъде по-щастлив. Нали е знаела в какво семейство попада! Всъщност, знаела е майка й, но не и тя, като стана известно по- късно.

-Знаеш ли- обърна се към него Иван- можеш да си починеш , преди да излезем да се нахраним. Банята е в дясно. Извинявай, трябва да проведа няколко телефонни разговора.

   Тони отвори чантата си и извади тоалетни принадлежности. Неволно се вгледа в Кондов. Беше отслабнал, но това му се отразяваше добре. Костюмът му беше безупречен, навярно марков. Тони се опита да си представи някой също толкова изпипан мъж. Оказа се , че няма такъв от канадските му приятели.Той самият рядко обличаше костюми. Помисли си , че сигурно ще му е трудно да влезе в кръга на кръвния си баща. Беше очевидно , че там място за небрежност нямаше. Чуваше енергичния му глас да обяснява на някого маршрута за следващите дни. Беше разчетен до минути. Там не се допускаха случайности като пристигането на неизвестен до сега роднина.

-Ако можеш да дойдеш, ще поговорим...Не, няма да оставам, вечерта ще се прибера в София. Всеки вторник имаме пресконференция. В събота и неделя бях на семинар в Боровец. Не, не си гледам бележника, все още помня...

   Ново набиране на няколко цифри. Сега повече слушаше, сигурно му докладваха, може би секретарката му. Тони се замисли как ли изглежда и по тона на Иван си представи сухо, стриктно и безлично същество на неопределена възраст. След време беше учуден да се запознае с пълничка симпатична дама с трапчинки на бузите и костюм в ярко лилаво.

   Разговорът продължаваше и изведнъж с гърба си Кондов почувства, че младежът го наблюдава.

- Извинявай, свършвам. Искаш ли да ти покажа стаята? Да направя ли кафе?

- Не пия кафе. Понякога чай.

- И аз също. Тук е малко хладно, нали? Не е отоплявано поне два дни.

- Мислех си , че ако има нещо за ядене тук, сирене или бисквити, можем да не излизаме...

- Честно казано, не знам. Миналата седмица Джини беше тук и може да е оставила нещо. Понякога се прави на домакиня.

   Джини явно не само се правеше , защото хладилникът се оказа зареден. Липсваше месо и колбаси.

- Аз съм вегетарианец- каза Иван, заредила го е за мене, да не умра от глад.

- Няма проблем, тази вечер може и да не ям месо.

- Така ще имаме повече време да си поговорим- каза Иван- или вече си го казахме?

- Не мисля.

-- Можеш да бъдеш откровен- Иван режеше хляба- или да не бъдеш, ако така ти харесва.

- Не знам защо съм тук, това е истината.

- Това е естествено. Трябва да мине време.

- Реших го съвсем набързо. Обадих ти се, а после беше късно да се откажа...

- Нямаше да е много трудно.

- Може би. Но си помислих, че все някога трябва да го сторя. Има ли смисъл да отлагам?

- И сигурно с това ще изчерпиш интереса си към произхода.

- Не знам.

- Малко е унизително да знаеш, че си нежелан плод на незряла връзка.

- Вашата връзка такава ли беше?

  Кондов спря да реже краставиците. Просто защото ги беше нарязал на съвсем тънки резенчета. Подреди ги в чинията.

- Е, нека започнем съвсем отначало, искаш ли? Не беше незряла. Но така изглеждаше. И продължи много дълго. До преди три години.

- Без да научиш за мене.

-  Без да науча за тебе.

- Не разбирам. Как не си се сетил?

- Аз също не разбирам. Изглежда , все последен научавам.

- Било ти е все едно, нали? Искам да кажа, не си държал на нея от години...Тогава защо ме потърси?

- Това не е свързано с нея. Ти си отделна личност, аз имам някаква роля в живота ти  и ти също имаш място в моя. Все едно дали тя го желае.

- А тя не го желае, нали?

- Това изобщо не влиза в сметките.- каза го студено, равно , без нюанси- Ако тя те е зачеркнала от плановете си преди двадесет и осем години и иска да те изтрие от спомените си, то си е нейна работа. Това мене не ме засяга.

-Нито мене, нали? По принцип.

- Да. Радвам се, че не си подвластен на инерционното мислене. Щом тя така, то и аз по същия начин...

- Това не ни дава кой знае какво предимство.

- Изобщо нямаме предимство. Дори и в политиката се работи на парче. Всяко действие като ответен удар към противника. Ако някой се опита да въведе разумно поведение, го обграждат с подозрение...но има и хора които го правят.

- Тя изобщо ли не поиска да научи нещо за мене?

- Не каза , че иска...

- След като се видяхме тогава, беше ли при нея?

- Да, имаше какво да й разкажа. Но съществува нещо, което трябва да знаеш, защото без друго ще го научиш и може да те стресне...Тя е алкохоличка. Тайна алкохоличка.

- Затова ли каза , че се нуждае от мене?

- Мая мисли така.

- Не мога да я накарам да спре.

- Мая се е опитала...

- Как?

- Не знам точно, тя ще ти разкажа...

- Това ли те накара да се оттеглиш?

- Не. Дълга история без значение.

   За него наистина беше без значение. Но за самия Иван? Само да можеше да разбере какво ги беше задържало толкова дълго време влюбени един в друг, въпреки тайната помежду им. Тайната,  която беше излязла наяве дори и отдалечена от мястото на появяването й на половин свят!

   Тони не беше страдал от бурните нежни чувства, през които преминава всеки нормален младеж преди пълнолетието си. Беше спокоен, уравновесен, винаги вглъбен в заниманията си. Когато излизаше с момичета, го правеше само, ако е сигурен че няма да се стигне до обвързване. Единствената му продължително и сериозна връзка беше с Дайана и тя беше много удобна и за двамата. Ценеше приятелството и партньорството повече от страстите и никое момиче не можеше да се оплаче или да го обвини в некоректност. Беше готов да помогне, да подкрепи приятелката си винаги , когато имаше нужда, но никога не й предоставяше властта върху чувствата му. Никога не се виждаше в едно семейство с жените , които познаваше. Засега. Беше му трудно да повярва , че някога Иван е бил толкова увлечен и толкова странно недосетлив.

- Колко време мислиш да останеш? Изобщо мислил ли си?

- Не. Формално погледнато, мога да приключа много бързо или просто да упълномощя Тинков.

- Тогава каза, че ти е интересно какво става тук.

- Разбира се.

- Може би ще е добре да се срещнеш тук и с други хора. Имам предвид Мими и Джини.

- Те искат ли?

- Така казват. Може би го правят заради мене.

  Тони вдигна глава.

- Не трябва да настояваш, ако е така.

- Защо?

- Не искам да се натрапвам.

- Не се натрапваш. Ти си човекът , когото бих искал за приятел. Дори ако отношенията ни не бяха толкова...

-...роднински!

-...толкова нови , може би.

- Питам се- каза Тони- защо тогава не ми каза? Как се въздържа?

- Обещах на баща ти.

- Не беше честно. Ти си знаел кой съм, а аз не подозирах.

- Така те опознах по-добре. А и ти мене.

- Можехме поне да се чуваме понякога...

- И какво щяхме да си кажем? Щяхме да чакаме една смърт...на половин свят разстояние. Звучи доста грубичко. Сигурно още не си се оправил.

- Много време го очаквах.

   Изведнъж Тони замлъкна. Излизаше, че беше очаквал смъртта на родителите си, за да се почувства свободен. Беше нечувано. Никога не го беше подозирал. Беше се надявал да открие нещо ново, нещо друго, по- истинско от това което имаше. Мъчеше се да прогони тая мисъл. Нямаше нужда да си напомня какво беше получил от тях. В крайна сметка, беше се старал да бъде добър син, защото знаеше че не е техен, за да се прикрие , че знае. Сега това напрежение беше свършило. Пред Иван нямаше нужда да доказва нищо .

-Не, не исках да кажа това! Просто баща ми от доста време знаеше, че е безнадеждно болен...Разбира се, и аз също знаех.

   Не можеше да се осъжда за тази мисъл. В края на краищата, беше си изпълнил дълга и можеше да започне нов живот. Само негов.

     Чувстваше облекчение. И защо не?

“Човешко е, мислеше си младият мъж,може би друг не би го понесъл. Аз съм само по-издръжлив като психика и физика,като характер...Но не мога да не си отдъхна след всичко!”

- Всеки предпочита да стане изведнъж.

- Не знам. Очакването ме изкарва от релси.

- Много си млад. С времето ще станеш по-търпелив. Човек свиква да чака, да преоценя...

- Аз бях търпелив. По принуда. А всъщност съм много подвижен.

“Като нея, помисли си Кондов, тя не може да чака. Не може да се надява...Тя или успява или пропада...както сега, с алкохола.”

- Беше ли ти трудно да свикнеш, когато заминахте? С езика, например?

- Не. Лесно уча езици, дори много лесно.

- На мене ми беше трудно.

- Ти добре се справяш с английския.

- Струваше ми доста. Учих го твърде късно.

- Номерът е да стигнеш до две хиляди думи. И започваш да го усещаш...дори граматиката! Знаеш как трябва да бъде. Гмурваш се , нали не знаеш винаги къде плуваш, но се държиш над водата!

- Не съм свикнал така. Аз търся логика, правя паралели...

- В Канада всеки знае поне английски и френски.

- А другите неща? Беше ли ти трудно в училище?

- Не, не си спомням такова нещо! Полагаш известни усилия и всичко си идва на мястото.

   Иван се засмя.

- Ти си способно момче. Изглежда, нищо не ти се опира. Сигурно можеш да правиш и домашни ремонти...

- Там съм по-слаб. Но този контакт, например ще ти направи беля, за затягане е.

- Наистина. Не съм го забелязал, не включвам нищо в него.

- Нормално, ти нямаш време.

- Жена ти ще е доволна...

- Кой знае!

- Сигурно имаш много изисквания към партньорките си...

- Не съм мислил. Просто си давам сметка дали ми харесва да съм с някоя или не. Не мога да искам това или онова. Та тя си има собствен живот! Ако не ми отърва, не ми е тя виновна...

- Не искаш да променяш никого?

- Само да помогна, ако другият го иска.

- Не се засягаш , че те разпитвам,нали?

- Не ме разпитваш.

- Да. Само искам да те видя по- добре.

- Приличаме ли си?

  Иван вдигна рамене.

- Не мога да преценя. По-добре да го оставя на трите принцеси.

- Говориш за момичетата?

- Още ти е трудно да ги наречеш сестри, нали?

- Не ги познавам.

- Тони- Иван отмести чинията, в която съдържанието почти не беше докоснато- Все пак, с тях ще ти е по- лесно. По- лесно ще ги приемеш, отколкото мене...

-...или нея, искаш да кажеш!

- Лошо ли е, че се въздържах?

- Твое право е.

- Добре. Въздържам се , защото ти не искаш да говорим за нея.

“ Не, не е затова, мислеше си младежът, а защото не искаш да я поставиш до себе си...ти си се отрекъл от нея , нали? Изхвърлил си я от живота си. Не , не си го направил грубо, но е окончателно. Не знам защо и не искам да знам. Много ще ми дойде да се занимавам със стари любовни истории...Било , каквото било. Всеки поотделно. Сестрите не се броят, те могат и в комплект.”

- Тук има ли някаква музика?

- Нямам представа . Ако Джини не е взела касетофона в Пловдив...

- Не е беда, ще слушам някое музикално радио.

- Стига да съвпада с вкуса ти...

- Моят вкус е много широко понятие- никога не мога точно да кажа какво харесвам...

- Както с момичетата.

- В общи линии...Слушам и преценявам.

- А аз живеех по програма. Исках да опозная много неща, да ги оценя...Времената бяха такива. Познанието имаше бариера.

- Да, помня нещо от тогава...

- Стремежът ми беше да надскоча тия бариери. Или да ги заобиколя. А при тебе то идва само.

- Имаш ли снимки на истинските си родители?- неочаквано попита Тони- Може ли да ги видя?

  Иван извади малък албум. От него падна снимката на малкия Тони. Младежът я взе като се опита да прикрие изненадата си.

- А аз се чудех къде е!

- Беше малко глупаво от моя страна- Тони за пръв път видя Иван смутен. Мислеше , че нищо не може да наруши въздържанието му.

“ Сигурно я е пазил през тия две години...може би й я показал. Какво ли е казала? Тук изобщо не може да се разбере какъв съм бил, толкова съм зализан, особено косата ми!”

- Джини прилича на майка ти...

- И ти ли го забеляза?

- Очевидно е. Особено като се сравнят двете снимки. Ще ме издадеш ли, ако ти кажа че тя е най- хубавата ми сестра?

- Няма да те издам, дори и на нея.

- Хубави сме всичките, нали?- прозвуча му лекомислено- Шегата настрана, така е!

- Не си видял Диана.

- Хубава ли е?

- Много повече.

  Помълча малко.

- Тя е момичето от сънищата на всеки мъж. Принцесата, която става кралица. Никога не може да бъде свалена от престола.

- Защо?

- Когато я видиш, ще разбереш. На нея никой нищо не прощава. Никой мъж не мисли, че има нещо да й прощава. Просто й служи.

- И ти ли?

- Аз бях лош служител. Не си признавах, че е така и се опитвах да избягам.

- Били сте много млади.

- Бях влюбен в нея откакто се помня. В такива случаи не ти се струва , че си млад.

- Не мога да си го представя. Не си спомням някога да съм бил толкова влюбен.

- Е- Иван прибра албума- не забравяй половината ми циганска душа. Но това е минало. Сега Кралицата няма власт над мене.

- Прочетох книгата ти.

- Така ли? Вече забравих, че някога съм писал. Няма да се върна към това още дълго време, може би никога.

- Трябвало е да продължиш.

- Да продължа какво? Теория някаква, когато мога да направя нещо на практика...

- Не си го направил. Поне не е завършено.

- Така е. Когато човек навлезе в областта на големите ходове, не му се иска да се връща.

- Ами ако се провали?

- Тогава пада, не се връща. Но аз не съм се провалил, поне не до сега.

- Доколкото разбрах, като партиен лидер си успял да спреш  движението надолу.

- Поставих на преден план идеи, които събраха много хора...

- Може да им е била необходима личност, около която да се обединят. Нещо като матрица на бъдеща движеща сила...

- Предпочетоха мене. Тук не е Канада, не е Западна Европа. Тук нищо не е завършено, не е правилно поставено...Никой не бива да е безразличен към политиката. Не още.

- И в Канада не са. Вземи Квебек. Двеста години един и същ проблем, вълнувал е десет поколения! Трябва да си там , за да го усетиш. Беше драматично. Стотни от процента в полза на целостта на страната...А там никой никого не застрашава и ако се разделим, нищо фатарлно няма да се случи.

- Тук никой не си мисли, че страната може да бъде разделена. Никой не го е мислил през последните сто и двадесет години, а е ставало. Не с референдуми. И това важи за целите Балкани. Тук всички искат да са велики и неделими.

- Може и да имат причина.

- Причината е , че винаги са се смятали за губещи. И са обвинявали по- силните , вместо да се разберат помежду си. И да зависят от себе си.

- Нещо като Балканска общност?

- Много велики и иначе прозорливи хора са я смятали за възможна...Но е утопия, а сега е направо вредна като идея.

- Защо?

- Защото съществува Обединена Европа и нашето място е там, а не в регионални съюзи.

- Толкова много неща научих от тебе...Боя се, че направо те използвам! Но това е непознат, нов за мене свят...като че ли някой го е създал като мисловен модел...

- Имам една приятелка, която се занимава с подобни мисловни модели на светове, цивилизации,култури.

- Сигурно е фантазьорка или политолог.

- Не. Много е приземена от живота, който води. Но обича да мисли.

- Как се наричат нейните светове?

- Единият е “Епохата на четвъртото варварство”. Впрочем, тя самата ще ти го обясни, защото я очаквам през другата седмица.

- Тя не е кралица, нали?

- Не. Тя е много мила и нежна, трогателно силна и необичайно умна. Освен това е безкрайно свободолюбива , което съвсем не е кралско качество.

   Тони с изненада забеляза как се промени лицето на събеседника му. Израз на нежност и замислено очакване зае мястото на равнодушието, с което беше говорил за Диана.

“ Той е особен, каза си младежът,на всичкото отгоре е и много чувствителен. Може би някога го е крил, може и сега понякога да не го показва, но в случая не се и опитва. Наистина има нужда от всички , които обича, които го обичат...навярно и от мене...”

   Сега точно не беше времето да си изяснява отношението към кръвния си баща.  Хареса го още преди две години и това не беше се променило. Хареса му стегнатия, енергичен начин на изказване, точните обяснения и бързото навлизане в темата , което личеше и от книгата му. Той се опита да си набави повече материали за Кондов колкото и това да беше трудно в Канада. За първи път разстоянието до родината му изглеждаше непреодолимо. Този мъж живееше там, той нямаше друго желание , освен успеха на преживяната вече от някои страни реформа. А Тони беше далеч. Какво можеше още да научи от Канада? Тук всичко беше установено, законно, спокойно. Кой знае защо, младежът изпитваше недоверие към спокойния живот.

- Искам да зная- започна Кондов- има ли някаква особена причина да си тук.

- Кои мислиш че са неособените?

- Наследството, произходът...Близките...В смисъл, че са естествени и разбираеми. Допустими.

- Сигурно има. Но не знам как да я назова.

- Не говорим за носталгия, нали? Българите имат тъжни анекдоти за носталгията...като например този за червеите.

- Знам го. Не е смешен.

- Дори е жесток. Не знаеш какво да мислиш за народ с подобен фолклор, какво можеш да сториш за него...

- Защо стана политик?- беше неочаквано.

- Ще ми повярваш ли, ако ти кажа истината? Защото знам какво да направя. Точно тук и точно сега. Може би след години няма да знам. Или само ще се заблуждавам. Преди също не знаех...Това е причината.

- Обикновено отговорът е друг.

- Да. Казва се обикновено :” Защото чувствам ,че мога да работя за страната, защото това е моят дълг...Не съм властолюбив, но властта е средство за промени...”

- А не е ли?

- Не е. Ако промяната се приема като насилие...тогава се осъществява чрез властта. А ако не се приема така...

-...това става чрез инициативата на хората и свободната им воля.

- Тогава властта само прави свободна тази инициатива.

- Това има ли го някъде?

- Мисля че да, но е много рядко. Навсякъде има бюрократи.

- Инициативата има нужда и от съпротива.

- Разбира се. Затова и ти си тук. Защото ти липсва съпротива. Прекалено млад си , за да живееш по течението.- И след пауза добави: Може би ще останеш и по-дълго...

- Вече е късно- каза Тони- утре ще пътуваме..

“ Може би ще останеш изобщо”, помисли Иван,а на глас каза:

-Свикнал съм с малко сън.

“ Може би ще остана изобщо, помисли си Тони, ако и той го иска, може да остана...или ако и тя...Не, още е рано! Не бива да решавам нищо сега!”

- Как ще преодолееш часовата разлика?

- Ще взема приспивателно за часовете сън, които се полагат тук. Не, никога не вземам такива неща. Но сега Дайана ми го препоръча..

- Тя знае много неща за тук...

- Работи в тази област..

- Може би е заради тебе.

- Едва ли. Не е от тоя тип...Жените –увивни растения.

- Има ли някаква промяна в отношението ти към мене, след като научи истината?

- Вероятно. Но ако ме питаш каква, едва ли мога да ти кажа.

- Обвиняваш ли ме за нещо? Можеш да не отговаряш.

- Винаги отговарям. Не те обвинявам. Нито ти ръкопляскам. Искаше да съм прям.

- Държа на това.

- Твой е бил проблемът , че не си се интересувал от нея в оня период, когато е била бременна.

- Съвсем мой.

- Трябва ли да продължавам?

- Не.

- Утре ще си потърся квартира.

- Както прецениш.

- Извинявай. Ти имаш свой живот. Съжалявам , ако съм те засегнал.

- Няма нищо.

- Аз никога няма да приема ,че си мой баща.

- “ Никога” е силна дума.

- Знам коя дума е силна!

- Не се и съмнявам. Лека нощ!

  Тони остана сам. Не беше го искал. Това конфликт ли беше? Или просто откровеност? Какво можеше да му отговори? Дали пък той го чувстваше като свой син? Беше млад, само осемнадесет години по-голям от него. Явно се засегна. Но щеше да го преглътне. Както в политиката. Както много пъти досега.

    Как ли го е казал на жена си? Защото тя знае, нали? Може и да не е искал да дойде тук. Само че не е имал избор след като Тони се обади. Кой би повярвал на версията за незнанието му? Всеки би казал , че просто е изоставил горкото момиче. И сега какво търси от детето й? Опора? Съмишленичество? Прошка? Тони разсеяно гледаше книгите на рафта пред себе си. Я виж ти, нима чете поезия? Бърнс? Взе книжката и от нея изпадна бял лист, гъсто изписан ръкописно.

    Бяха стихове. Нима е писал стихове?

    Почеркът не беше неговият. Беше по-едър, по-неразбран, стремителен.

“Сънувам южна нощ...

  В съня ми южен мрак,

  Жарава златна лумнала в сърцето ти...”

   Някоя жена беше написала тези стихове и ги беше сложила в книжката. И тя му беше скъпа , затова я беше донесъл тук, затова я носеше със себе си и често я прелистяше...Нима сега би чел Бърнс? Беше вдъхновил някоя жена да напише тези стихове.

 “Тихо огънят на златото угасва

    Като сигнал за сбогом на забравен бряг...”

   Нямаше име, нито подпис. Само дата. Значи тия стихове, този почерк сами по себе си бяха достатъчни като белег за нещо или някого...

  “ Тя е приземена от живота си досега”, спомни си определението на Иван за приятелката му от провинцията. Не, не беше тя. Датата беше от преди петнадесет години...Хартията не беше качествена и беше пожълтяла.

“ Твоя е грешката , че не си знаел! Че си продължил да я срещаш и не си научил...Изглежда , не си искал. Или , може би , не ти е било изгодно...Твоя е грешката , че сега знаеш. Можеше да не научиш.Тогава и аз не бих те потърсил. Наистина! Щях да се боя да те потърся. Щях да отида направо при нея. Да, при нея!”

   Това откритие го успокои. Сложи книгата на мястото й и си легна като не забрави да изпие таблетката.

   Когато се събуди на сутринта, се почувства изоставен. Особено когато видя ключа на масичката в хола и бележката:

“ Внимавай с бойлера, не се изключва и може да прегрее!   Иван”

  Бойлерът! Боже,този човек е голяма работа!

  Какво ли искаше да му каже с тая бележка? Че трябва да изпусне парата ли? Парата на младежкото си осъждане? Трябваше да признае, че Кондов го превъзхождаше поне с няколко неща. И така беше редно. Затова беше дошъл, нали? Да се увери в неговото превъзходство, да се почувства хлапак! Не, той вече разбра , че няма нужда от никакъв претендент за ролята на баща в живота си!

   Само че Кондов нямаше такива намерения. Колко пъти трябваше да си повтори, че той дори не беше го поканил в България? Само го беше приел, май че от немай къде! Защото го беше издирил! От любов към завършените неща, така е, няма начин да е другояче. И сега?

    Сега тръгва в ранни зори. Тази негова заетост е добре дошла. Може да избяга, без да личи, че се спасява. А Тони?

    Тони няма избор,  освен да чака.

    Награби куп вестници и ги запрелиства. Да, често пишеха за него. Уж безпристрастно, уж без коментар. Интервюта , не и клюки. Това го учуди. Порови се доста, досущ като любопитен пубертет. Личен живот –табу! От няколко снимки го гледаше Кондов в различни пози. Дори откри , че едната беше обърната.Часовникът на дясната, халката на лявата ръка. Набитото му око на фотолюбител разбр а,  че негативът беше обърнат. Кондов не беше ексцентрик, на него и през ум не би му минало да смени местата на тия предмети. Порови се и в другите книги.

    Нямаше художествена литература. Политика, икономика, статистически справочници, годишници...Фукояма, Попър, Фуко...речници. Някои подредени, други в общ куп. Не забрави да надникне и в гардероба. Имаше поне петнадесет костюма, повечето кафяви, тъмносиви или черни, скиорски екип, спортни уреди, две дузина ризи, повечето бели и също толкова връзки. Сигурно някои бяха маркови, но Тони не разбираше от връзки.

   Пусна една касета без надпис и от нея се разнесе”Аранкуес”. Някой я беше записал от радиото. След последния акорд прозвуча женски глас:

“ Може би ще видиш същото, което виждам и аз когато го слушам. Това е всичко, на което се надявам всичко, което се моля да направиш сега...Няколко минути на рождения си ден с тази музика...Моля те, подари си ги!”

   Следваше кратък звук с пояснение:

 “ Това не е мляскане, а целувка по бузата!”

   И веднага след това “Куин “ и “Who wants to live forever”

  Тони се засрами, че е надникнал там, където не му е работа.Това вече сигурно беше дамата от провинцията. В интерес на истината, касетата беше в гардероба . Изобщо не беше скрита. Превъртя я обратно и я върна на мястото й. Какво му влизаха в работа извънбрачните връзки на Кондов? Надвеси се отново над вестниците:

“ Иван Кондов в гонитба на титлата” Мистър Политика”

“ Синята птица на лидерството върху раменете на Иван Кондов”

“ Кондов- желязната ръка в кадифена ръкавица”,” Джон Мейджър и Иван Кондов на конгреса на торите”,” Не съм политически помияр, каза Кондов”, Кондов: ”Който изгуби изборите в София , не може да каже че управлява страната”

     И тогава на вратата се позвъни...

 

 

 

-

 

 

 

 САМОТАТА НА СИЛНИТЕ,ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

               ОТ СМУТ И ОГЪН ИЗВАЯНА

       Глава четвърта,Принцът,две години по-късно

  Това вече беше България. Младият мъж бавно се придвижваше към изхода. Каза, че ще го чака. Беше му трудно. Всеки повод за разсъждение му показваше на какво голямо изпитание е подложен. Особено след като прочете писмото- завещание на баща си и разбра кой е всъщност мъжът, неочаквано появил се в техния дом преди две години. Не беше изненадан от вестта , че не е син на свещеника.

    Това му беше известно от преди петнадесет години. Тогава, още тринадесет годишен юноша, беше намерил епикризата на майка си от акушеро - гинекологичната клиника. В нея се описваше операцията,  която й бяха направили преди да се роди самият Тони. Операция, която я оставяше без матка и един яйчник. Беше малък, но знаеше,  че без матка никоя жена не може да роди.

     Скри я отново там, откъдето я взе. Усилено съобразяваше. Как щеше да опази тайната? Не неговата, нейната...Никой не трябваше да разбере, че знае.Боеше се, че няма да успее да го премълчи пред баща си. Че дори и нищо да не каже, ще проличи по лицето му. Чувстваше се като престъпник.

  “Господи, молеше се момчето, знам,  че е грях да го крия от тях, но моля те, дано не го научат! Често си мисля, че много ги обичам и не искам да ги засегна...Ако го сторя, трябва да го изкупя като най-голям грях! Нека да не научат никога, нека да си мислят, че живея с тях, защото не знам, че не съм им истински син. Моля те, Боже, дай ми сили да не се издам, ако татко разбере нещо! Не искам мама да плаче и да се страхува , че мога да я напусна и да потърся другата...никога няма да го сторя, обещавам! Никога, докато мама е жива! Защото тя ме е изоставила...не я искам, Боже! Не искам да зная нищо за нея, искам да бъда тук, с тях! Запази ме от изкушението да любопитствам, да търся, да научавам...”

   Сълзите на момчето потекоха, докато се молеше мълком, стиснало в ръка малкото сребърно кръстче, което носеше на шията си тайно от съучениците си.

“ Не съм бил винаги послушен, ти знаеш това...Сигурно мама много се е измъчвала от това. Мислила си е , че ако бях неин, нямаше да съм такъв! И още нещо те моля, Господи! Направи така, че да заприличам на тях! Направи така, че косата ми да потъмнее,  моля те!”

   Вече не си спомняше какво още поиска от Всевишния. Но тази негова молитва се беше запазила в съзнанието му като нещо много мъчително и болезнено, като снежен въртоп, като път без надежда и не му беше донесла успокоение, защото знаеше, смътно подозираше , че няма право да предявява такива желания пред Бога.

   Момчето страдаше дни и месеци, може би години и мислеше , че страда заради родителите си, молеше се те да се щастливи. Проливаше сълзи за техните съмнения, за вероятните им страхове и разочарования , чиято причина беше то самото. Неволно се мъчеше да постъпва като идеалния син. Когато понечеше да стори нещо не както трябва, да излъже или обиди някого, си спомняше, че не трябва да причинява мъка на двама души, на най-благородните , най-милосърдните и всеопрощаващи хора в света...И спираше. Неволно им приписваше качества, които те не притежаваха, не искаше да ги види каквито са. Те бяха най-добрите.

   Защото го бяха избрали.

    Свикна да се самонаблюдава, да подлага на усъвършенстване всичко, което върши,да доизглажда дори мислите си. Беше отличен ученик без изобщо да се затруднява. Не се проявяваше като буен. След това научи  с изненада от Иван , че биологичният му баща беше влизал в множество момчешки битки без задължително да е победител. Антон никога не беше удрял човек, беше сдържан, без обичайните момчешки заяждания.

   Но може би и поради това ги нямаше и приятелствата. Като че ли момчетата на неговата възраст се бояха да дружат с него именно защото никога не бяха се били. Той им изглеждаше прекалено добър за възрастта си. Преди му се подиграваха заради баща му, но вероятно под влияние на родителите си вече не го правеха. Повечето от жителите на градчето бяха тайно венчавани и кръщавани от отец Стайнов. Може би момчетата бяха пораснали и не намираха нищо недостойно в това баща ти да е свещеник. Претупаха набързо приемането му в комсомола, формална работа откъдето и да я погледнеш.

   Беше вече на четиринадесет години , а косите му бяха все така златисторуси. Той не знаеше какво беше замислил баща му, когато съобщи, че ще ходят на гости на негови близки в Зайчар. Дори не беше чувал преди да споменават за тях. Беше вече завършил седми клас и издържа изпитите за Английската гимназия в Пловдив. Учеше езика от петгодишен с една възрастна братовчедка на майка му, вдовица на дипломат от преди Девети.

   Когато близките им ги изпратиха за Виена, не знаеше дали да се радва или да съжалява за това, което оставяше. Много бързо през паметта му преминаваха епизодите от емигрантските служби в Австрия, поканата от един македонски свещеник , който живееше в Канада от тридесет години, малко след като беше завършил Духовната академия заедно с баща му.

   Българите го обграждаха с внимание, караха го да им превежда написаните на английски формуляри , обявите за работа. Повечето бяха напуснали страната сами, без съпругите и децата си. Живееха с надеждата някога да успеят да ги докарат в свободния свят, да ги измъкнат от България. Крояха планове, събираха пари.

  Някои бяха създали нови семейства , но все още вярваха, че не са прекъснали тънката нишка , която ги свързва с България. Беше време на всеобщо противопоставяне и студената война като че ли никога нямаше да свърши. Никой от емигрантите не можеше да бъде сигурен , че не го следят агентите на тайните служби , че няма да го сполети съдбата на Георги Марков,  колкото и незначителен да си мисли че е.

    Тони разбра , че баща му въздъхна наистина с облекчение едва когато пристигнаха в Канада. Всички им казваха , че много бързо са се уредили. Можело изобщо да останат в Европа.

  За изненада на Тони, македонският свещеник говореше чист български език и се занимаваше с търговия на строителни материали.

  Момчето беше съсипано от жертвата , която трябваше да направи баща му. Да изостави поне за сега , а може би завинаги духовното си призвание за да осигури средства за препитание! Вече си даваше сметка, че бяха поели огромен товар на гърба си, когато напуснаха страната.Там нямаше много вярващи, но имаше църква. Имаше Божи дом, където баща му свещенодействаше. Дори за няколкото вярващи, той беше задължен да измолва всеки ден божията благословия и опрощение. Дори и за тези,  които го презираха и му се подиграваха, които го смятаха втора категория човек, ненужен остатък от миналото...

   Беше длъжен да бъде пастир , защото сам го беше избрал някога. Избра пътя към Бога и служенето на вярата. Но сега? Беше ли Бог съгласен с решението му? Жена му беше почти саката от артрита  и живееше само със силни лекарства. Нима Бог би допуснал да се погуби тя ,а и той, безупречният му досега служител, да се погуби детето?

  Тони подозираше ,че баща му направи тази крачка изключително заради него . За да израсне в свободна страна, недокоснат от тъпи ограничения, да бъде гражданин на света, той- най- чистият, безупречен син...И да не страда от постоянно безпаричие.

   Всъщност , това,  което Тони не знаеше , беше , че баща му винаги добре се беше справял с печеленето на пари. Не му трябваше кой знае каква помощ за да се закрепи и той я получи. Другото беше Божа работа.

   Много скоро момчето разбра , че може да има затруднение във всичко друго,  но не и в училище. Една от учителките , при които трябваше да учи, го подготви за много кратко време. Беше италианка, родена в Канада и имаше син на негова възраст. Нело просто се влюби в Тони, макар да разбра, че той знае много повече от него. Дори за Италия, страната на дядо му Луиджи. Госпожа Пирели много се радваше на успехите на Тони, а колегите й бяха учудени. Напразно момчето обясняваше, че всичко това го е учил в училище, в съвсем обикновено училище в България . Смятаха , че може да учи направо в девети клас. За съжаление на Нело, който беше в осми.

- Мамо, те не знаят нищо за историята на Византия, да не говорим за България!- споделяше Тони- Не знаят за кръстоносните походи, нито за европейските войни! А Нело дори не може да се ориентира на картата на Европа! Най-важното е , че изобщо не разбират от футбол!

- Защото си имат други спортове. Ти разбираш ли от хокей?

- Не, не! Просто малко са учили! И не знаят никакви езици, само Нело знае малко италиански, а госпожата френски! Аз вече зная много думи на италиански! О, това беше тайна, трябваше да те изненадам за рождения ти ден...

   Майка му не разбираше защо се учудва на всичко това. Различна страна, различни обичаи, различно образование...Тя беше скромна жена, цял живот беше работила във фабриката за коприна, ниско платена и тежка работа и затова сега се чувстваше като в рая. Можеше да не работи, да се грижи за къщата и да си почива повече. Артритът все повече я измъчваше. Ставите на ръцете й все повече губеха подвижността си и пръстите й бяха като на граблива птица. В гръбнака й сякаш въртяха бургия, а колената й почти не се прегъваха. Гълташе лекарства с шепи, но всичко беше напразно.

   Тони поемаше все повече от грижите за дома. Знаеше , че това я радва и дори изпълва с гордост. Беше убеден , че трябва да го прави, че трябва да се грижи за нея така, както никой не би го сторил , защото е наистина неин. Времето все по- малко му стигаше. Почти не излизаше и не се срещаше с момичета.

 - Горкото момче, споделяше с мъжа си госпожа Пирели, която си остана любимата учителка на Тони, изглежда чувства , че скоро ще я изгуби...

- Мислиш ли , че ще е толкова скоро?

- Горката жена е много зле. Някои дори се самоубиват при такива болки...Знаеш ли какво ме помоли вчера? Почерпих ги с едни сладки, него и Нело и той ми поиска рецептата за да ги направи за майка си. Поисках аз да изпека и да занеса...Но той настояваше ...Странно е това дете...

    Самият Тони не подозираше, че е странен. Мислеше, че прави това, което му налага неговият дълг. С изненада го чу по-късно от Маги, негова съученичка.

- Може би ще ми се обидиш, Тони, ако ти го кажа, но аз не мисля така! Момичетата мислят, че не е нормално да живееш само с майка си, само за нея...Нали ти казах, аз не мисля така!

- А как?

- Аз мисля, че е защото сте емигранти. Сигурно ти е трудно да свикнеш с нас.

  Той не беше се замислял. Дори учителите приемаха , че се приспособява бързо. И това не се изчерпваше с успехите му в училище.

- Не знам. Мислех, че всичко е наред.

- Аз също мисля , че е наред, Тони!Просто те не могат да разберат , че може да обичаш някого повече от себе си...

- Е...не знам дали е точно така!

- Искаш ли да ти помагам понякога? Все пак съм жена и...

- Маги...аз мога и сам. Някога ще разбереш защо трябва да се справя без чужда помощ. Когато мога да го кажа, ще го споделя първо с тебе...

    Тръгна си бързо като остави момичето да умува над думите му. Не знаеше защо й го казва. Не знаеше дали изобщо някога ще обясни случващото се с него на някого, дори и на нея...

    Майка му почина , когато беше на седемнадесет години. Получи тежък инфаркт и това я довърши. И бащата, и синът приеха тази смърт като избавление за нея. Наложиха си да не скърбят, защото бяха свидетели на мъките на тялото й. И ако обичаха покойницата, трябваше да благославят освобождението на душата й. Вече по- голям, Антон се замисляше над това и се питаше ако агонията беше продължила по-дълго , дали щеше да има сили да я понесе.

- Някои им помагат да умрат...- каза Маги.

- Какво?

- Тони, забравих, че си син на свещеник! Сигурно ме смяташ за чудовище...Четох в една книга за един лекар...той помогнал на баща си...Имал рак на стомаха и било безнадеждно.

- Маги- той не я гледаше, тя не би му отговорила ако я гледа- Ти би ли го направила?

- Да- отговори момичето- но бих си отишла заедно с нея. Така е справедливо. Иначе е убийство. А ти?

- Не знам. Дори да бях решил да го направя, някой би ме спрял...

- Кой?

- Бог.

- Защо?

- Защото аз трябва да живея. Защото родителите нямат нужда децата им да се принасят в жертва. Не трябва да им я натрапваме.

- Но то е доброволно.

- Попита ме за мнението ми и аз ти го казах.

  Тогава започна да работи в свободното си време. Искаше да се грижи за деца и недоумяваше защо хората предпочитат момичета. Повечето намираха за странно момче на седемнадесет години да преоблича бебета. Напразно ги уверяваше,  че е посещавал курс и е положил изпит и психологически тест. В края на краищата,  успя да убеди една майка. Дайана.

   Когато я срещна, тя беше на двадесет и седем години , а синът й Крис на пет.Беше много заета с работата си, а той се проявяваше като особено дете. Трудно  общуваше с връстници и не можеше да се приспособи към детските заведения. Не плачеше, просто сядаше на някой стол и мълчеше. Не отговаряше на никого, само гледаше питащия с безразличните си сини очи.

-Опитах с много момичета, каза Дайана, но резултатът е все същия. Той расте без баща, ние се разделихме , когато беше бебе...Може би не иска повече женско присъствие, дори и моето...

  Тони си спомни първата реакция на детето , когато го видя. Малкият вдигна поглед от електронната си игра и каза.:

- Мама не е в къщи.

- Знам. Затова съм тук.

- Ти крадец ли си?

- Откъде ти хрумна?

- Вмъкна се с шперц.

- Нищо подобно. Майка ти ми даде ключ. Не ти ли каза?

- Защо да ми казва? А ти защо дойде?

- Ще стоя с тебе.

- И защо?

- Плаща ми се за това.

- Другите бяха жени.

- Разбрах, че не си ги харесал.

- Не, не е така!

- А как?

- Защо са ми потрябвали?

- Ами ...защото си на пет години, предполагам. Много си млад за самостоятелен живот.

- Не ми трябват жени!

- Хайде бе!

- Така си е.

- А мене приемаш ли ме?

- Все ми е едно.

- Не ми харесва.

- Кое?- момчето отново се зае с бутоните.

.- Че ти е все едно. Мисля , че имаш нужда от приятел.

- Защо ми е?

- Не играеш ли с някого?

- Да играя с някого? Играя  с електронните игри, с колите, гледам видео...За това не ми трябва никой.

.- На карти не играеш ли? Или още не ги познаваш?

- Картите са глупави.

- Значи,  наистина не можеш.

- Казах ти, глупави са!

- Признай , че не ги познаваш!

- Познавам ги, но не са ми интересни. И защо ми е да играя на карти?

- Не знам. Така обикновено правят хората, за да се сближат. Играят карти, шах  или баскетбол...или футбол!

- Никой не го прави!

- Правят го. И тук, и в една далечна страна...

- Това приказка ли е? Мразя приказките! Те са измислени.

- Не е приказка.

- Коя е тази страна?

- Вземи глобуса. Ето я! Казва се България.

- Тя в Китай ли е?

 - Не. В Европа. Китай също е държава,  макар и огромна. Европа е континент.

- В Европа са много изостанали.

- Хайде бе!

- Нямат компютри.

- Ами ако ти кажа, че изобретателят на компютъра е българин? Следователно, европеец.

- Лъжеш!

- Провери в енциклопедията, нали можеш вече да четеш! Или попитай някого.

- В Европа са слаби на хокей...

- Русия и Чехия са в Европа...Знаеш как завършиха с канадците...Изобщо, защо се заяждаш с Европа?

   Малкият беше затруднен.

- Не знаеш, нали? Тъпо ти е и затова го правиш.

- Позна.

- А случайно да имаш обяснение защо е така?

   Крис завъртя глава отрицателно.

- Защото си гладен.

- Не съм. Имам сандвичи.

- Сандвичи ли мислиш да ядем?

- Всеки ден го правя.

- Обаче аз не ги обичам. Затова ще си приготвя нещо друго. Разрешаваш ли?

- Какво е то?

- Казва се миш-маш. Много го обичам.

   Той отвори чантата,  с която беше дошъл.

- Става много бърже. Можеш да помагаш, ако искаш. Ако не, и сам ще се справя.

- Къде го ядат?

- В България.

- Ти си оттам, нали? А защо си тук?

- Това е дълга история. Баща ми поиска да живеем тук.

  Каза го за първи път . Призна, че изборът не е бил негов и петгодишният му събеседник го разбра. Той самият също нямаше голям избор.

- Тогава върни се. Нали си голям!

- Не мога. Той има нужда от мене.

- Дано на мама не й скимне да заминем някъде...

- Защо, нали ти е все едно и нямаш приятели!

- Кофти е да заминаваш просто ей тъй, за да живееше някъде...

    След половин час:

- Манджата ти е добра за ядене.

- И аз така мисля. Не обръщай внимание на вида!

  На другия ден Дайана му звънна:

- Тони, какво си направил с Крис? Всяка втора дума му е за тебе! Казва, че си му приятел.

- Може и да говори за мене не от симпатия...

- Виж какво, може ли пак да дойдеш? Изобщо, да е за постоянно.

   Покрай Крис на Тони му се отвори доста работа. Едно момиче с парализа на краката, двете близначки на една вдовица...Трябваше да си направи график за да успее.

- Да не правиш детска градина?- попита го баща му.

- Няма да е лошо. Татко, тия деца не знаят , че имат връстници! Не знаят да общуват, дори да се карат!

   Постепенно започна да говори на всеки за другите , да им показва снимки.

-Ти най- много обичаш Крис!- кресна му веднъж Лайла- А аз мислех , че си нормален мъж!

   Беше на осем години.

- Защо да не съм нормален?

- Нормалните обичат момичета.

- Да не ме смяташ за обратен?- тя цялата се изчерви.

- Лайла е тъпачка, каза Крис. Той вече я презираше.- Тя не разбира от мъже. И изобщо, защо са жените?

   Тони беше вече студент.

- Питам се- каза веднъж Дайана- защо не дойдеш с нас в събота на ски...

- Каниш ли ме?

- Да. И Крис също.

   Крис, обаче, беше намусен през целия ден. Изобщо не разбираше какво толкова има да говори Тони с майка му. Не разбра и защо спаха заедно. Не че не знаеше защо мъжете и жените спят заедно, но не мислеше , че приятелят му може да хареса майка му. Те изобщо не си подхождаха. Дали да си прави илюзии? Ако беше някое лигаво момиче, щеше да ги ожени във фантазиите си, но момчето беше категорично против брака.

- Да не смяташ да се омъжваш?- попита той майка си.

- Изобщо не.

- Защото, ако смяташ, Тони не е подходящ!

- И защо?

- Той ще замине в Европа.

- Едва ли.

- Може би не скоро, но ще замине.

- Крис, там има комунизъм и никой не се връща. Може да му е мъчно , но няма да замине...той ще преуспее тук, защо му е да се връща?

- Добре. Щом казваш...

- Обаче това не значи , че ще се женим!

- Той е много млад, само на двадесет.

- Аз съм стара за него, нали?

- Питам се дали жените изобщо разбират какво им се говори...

  Беше ги посетил след смъртта на баща си. Разказа им всичко за себе си, за това, че ще замине.Те бяха най-добрите му приятели.

- Аз ти казах...- напомни Крис.

- Знаех си, че онзи мъж не е дошъл току –така!- каза Дайана.

- Не ги разбирам тези тайни- каза момчето. Сигурно е кофти да не знаеш.

   Навярно искаше да успокои Тони и да превърне истината в предимство за него.

- Вече знам всичко.

- Той ще стане ли президент?- попита Крис.

- Кой?

- Мистър Кондов. Нали каза , че е лидер?

- Това е сложен въпрос. Трябва да има избори.

- Ако стане, ще бъда единственият в класа,  който познава президент.

- Сигурно ще се постарае , ако знае тази подробност- отбеляза майка му.

- Това е писмото от баща ми- каза Тони- Искам да ви го преведа.

- То е за тебе...

- Нямам други приятели тук. Всъщност, и аз бях като Крис...

- Значи, си приличаме, каза Крис , и твоята майка се казва Дайана.

- Само че аз имам и сестри.

- Сигурен ли си, че те чакат там?- попита майка му.

- Поне един ме чака.

- Но ти не отиваш заради него, нали?

   Тони забави отговора си.

- Ти го познаваш, Тони. Той е сериозен мъж, на него може да се разчита. Той ще те приеме, ще ти помогне...Ще се опита да те сближи с дъщерите си, с приятелите си. Но ти не тръгваш заради него, въпреки че той заслужава. Дори и само затова , че те е открил. Синовете не тръгват за някъде само за да се срещнат с бащите си...

- Имам и други близки...познати. Аз съм живял четиринадесет години там.

- Тони, а какво ще стане , ако тя не те приеме? Моята съименница.

- Аз не мога насила да я накарам.

- Не се заблуждавай, Тони! Ти не отиваш там,  за да се примириш с нейния  отказ.

- Ще мисля за това там.

- Добре. Не искам да кажеш , че те разубеждавам. Сега знам защо си се грижил така за майка си, а и за баща си. Ти знаеше истината, нали?

- Да.

- Че не са твои кръвни родители?

- Че не са мои кръвни родители.

- И трепереше да не го разберат...

- Исках да не се разкайват, че са ме отгледали. Да не кажат: ”Ако беше наш, нямаше да постъпи така!”

- А другата?

- Тя ме е родила и нищо повече.

- И е длъжна да те приеме.

-. ..защото съм неин, нали! Няма избор, няма да й оставя избор!

- Можеш да бъдеш и жесток към нея, нали?- той мълчеше- Тони- тя хвана ръката му- Децата винаги смятат, че са в правото си да бъдат жестоки към родителите.

- Не мога да бъда жесток. Не мисля , че ще се науча.

- Но имаш права.

- Нямам. Моите родители са мъртви. А тия двамата...Не зная, ще видим!

- И за това ще пропътуваш половината свят?

- Дайана, как мога да знам?

- Във всеки случай, забеляза Крис, ще ти бъде интересно.

   Той пак беше напълно прав.

   Всичко това преминаваше през ума на Тони , когато вървеше срещу Кондов и чертите му ставаха все по-близки и по-ясни. Не, как можеше да си помисли, че ще го е забравил! Това лице се беше врязало толкова силно в паметта му, дори и до малкия белег на брадичката. Още веднъж трепна , когато видя широката му слънчева усмивка. Не предполагаше , че само тя дори ще го преобрази толкова. Стиснаха си ръце и Тони си помисли дали да не го прегърне, но не знаеше дали няма да е прекалено. И в този миг усети силната ръка на Иван около раменете си.

- Не изглеждаш уморен. Младите трудно се уморяват.

- Мога да спя във всяко положение.

- Аз също, макар и по неволя. Това ли е багажът ти? Ако беше Джини, просто самолетът нямаше да излети от претоварване...не си се оженил, нали?

- Не съм.

- И още ли мислиш, че мъжете трябва да се борят за правото да отглеждат децата си?

- Разбира се, двамата с тебе го мислим.

- Боя се, че точно сега имам  други занимания...Пък и децата ми сами се гледат.

- Самият факт, че ме откри...

- Не трябваше ли?

   Тони леко се смути при този пряк въпрос.

- Не знам. По- правилно е да попиташ дали аз бих постъпил така.

- Тоест?

- Бих го направил.

   Бяха вече в колата и Иван внимателно се провираше между паркираните наблизо возила. Беше доста мрачно и мъгливо.

- Сигурно е било доста трудно да го приемеш.

- Не беше лесно.

- Не подозираше ли нещо?

- Подозренията не значат нищо. Впрочем, ти го знаеш...Щом си минал по този път...

- И това ли ти е разказал баща ти? Не се учудваш , че го наричам така, нали? Знам , че за тебе понятието “баща” ще остане завинаги свързано с него.

   Дали се предаваше или спускаше бариера?

- Това не те ли обезверява?

- Има ли значение? То е факт.

- Аз не само имах подозрения. Аз знаех- каза младият мъж.

- Трябва да си бил много силен и зрял , за да го пазиш в тайна.

- Не знам. Вярвах , че така е правилно.

- Безспорно. Знаеш ли каква е разликата между нас? Аз научих за истинските си родители когато те вече бяха мъртви, а осиновителите ми живи. А ти научи за нас след смъртта на тези, които те отгледаха. Не е утешение нито едното, нито другото- Кондов замълча за малко- Животът ни е бил различен, много различен...Трябва ни време. Мога да чакам.

- Може и да не е бил толкова различен.

- България не е Канада.

- Това не е най- главното.

- Не искам да те задължавам с нищо. Дори не смея да се гордея с тебе...защото нямам никакви заслуги за това, което си...

- Мислех си по- рано...какви са  родителите ми. Само че по- често се опитвах да си представя майка си. Не искам да те лъжа...Представям си, че я срещам и тя има нужда от мене...

- Тя наистина има нужда от тебе . Което не значи , че ще те приеме...

- А ти?

- С мене нещата са ясни. Аз имам нужда от всички , които чувствам близки. И ги търся. Искаш ли да говорим за нея сега?

- Не.

- Мисля, че така е по-добре. Аз не съм най- подходящият събеседник в този случай.

   Тони чувстваше неясна съпротива в себе си на един разговор за жената, която го е родила. Не и с тоя мъж, не и сега. Беше ясно, че за себе си Иван беше приключил отношенията с нея. Дали я мразеше, или беше само безразличен? Във всеки случай, добре се прикриваше.

“ Той е политик, мислеше си Антон, какво мога да очаквам? Да изпада в умиление от спомените ли? Той дори не ми каза направо: ”Ела!” Само попита кога ще пристигна...”

- Сигурно искаш да си починеш.

- Да, може би ще ме оставиш в някой хотел...

- Ако нямаш нищо против, ще те отведа у дома. Нямам предвид при семейството си.

   Тони мълчеше.

- Мисля , че ще се чувстваш добре там. Аз рядко се прибирам, дори в следващите дни няма да съм в София.

- Не искам да те затруднявам.

.- Не ме затрудняваш. Аз изобщо не съм добър домакин. Човекът, който ще се погрижи за тебе, е Мая. Сигурен съм, че ще ти се обади още утре.

- Трябва да отида и в Карлово.

- Може би в София ще имаш повече работа...Надявам се, и повече близки хора.

  Бяха пристигнали и Кондов натискаше копчето на асансьора.

- Сигурно си забравил какво представляват българските апартаменти...

- Тогава не обръщах внимание на такива неща.

  Обхвана го странно безтегловно състояние. Изведнъж се почувства като странник във времето. Като че ли се беше отзовал в някаква епоха, сам и единствен представител на сегашното. Този мъж беше много млад и много въздържан. Беше прекалено точен и малко сух в обясненията. Как можеше да свикне с мисълта, че е негов баща? Бил е съвсем момче когато се е родил. Защо го потърси? Не трябваше да се чувства отговорен , нито виновен.

   Странното беше, че Тони оправдаваше постъпката на майка си. Толкова млада , без професия и с дете...може би ако той самият трябваше да посъветва момиче на нейната тогавашна възраст , би избрал това решение. Тя се е надявала така синът й да бъде по-щастлив. Нали е знаела в какво семейство попада! Всъщност, знаела е майка й, но не и тя, като стана известно по- късно.

-Знаеш ли- обърна се към него Иван- можеш да си починеш , преди да излезем да се нахраним. Банята е в дясно. Извинявай, трябва да проведа няколко телефонни разговора.

   Тони отвори чантата си и извади тоалетни принадлежности. Неволно се вгледа в Кондов. Беше отслабнал, но това му се отразяваше добре. Костюмът му беше безупречен, навярно марков. Тони се опита да си представи някой също толкова изпипан мъж. Оказа се , че няма такъв от канадските му приятели.Той самият рядко обличаше костюми. Помисли си , че сигурно ще му е трудно да влезе в кръга на кръвния си баща. Беше очевидно , че там място за небрежност нямаше. Чуваше енергичния му глас да обяснява на някого маршрута за следващите дни. Беше разчетен до минути. Там не се допускаха случайности като пристигането на неизвестен до сега роднина.

-Ако можеш да дойдеш, ще поговорим...Не, няма да оставам, вечерта ще се прибера в София. Всеки вторник имаме пресконференция. В събота и неделя бях на семинар в Боровец. Не, не си гледам бележника, все още помня...

   Ново набиране на няколко цифри. Сега повече слушаше, сигурно му докладваха, може би секретарката му. Тони се замисли как ли изглежда и по тона на Иван си представи сухо, стриктно и безлично същество на неопределена възраст. След време беше учуден да се запознае с пълничка симпатична дама с трапчинки на бузите и костюм в ярко лилаво.

   Разговорът продължаваше и изведнъж с гърба си Кондов почувства, че младежът го наблюдава.

- Извинявай, свършвам. Искаш ли да ти покажа стаята? Да направя ли кафе?

- Не пия кафе. Понякога чай.

- И аз също. Тук е малко хладно, нали? Не е отоплявано поне два дни.

- Мислех си , че ако има нещо за ядене тук, сирене или бисквити, можем да не излизаме...

- Честно казано, не знам. Миналата седмица Джини беше тук и може да е оставила нещо. Понякога се прави на домакиня.

   Джини явно не само се правеше , защото хладилникът се оказа зареден. Липсваше месо и колбаси.

- Аз съм вегетарианец- каза Иван, заредила го е за мене, да не умра от глад.

- Няма проблем, тази вечер може и да не ям месо.

- Така ще имаме повече време да си поговорим- каза Иван- или вече си го казахме?

- Не мисля.

-- Можеш да бъдеш откровен- Иван режеше хляба- или да не бъдеш, ако така ти харесва.

- Не знам защо съм тук, това е истината.

- Това е естествено. Трябва да мине време.

- Реших го съвсем набързо. Обадих ти се, а после беше късно да се откажа...

- Нямаше да е много трудно.

- Може би. Но си помислих, че все някога трябва да го сторя. Има ли смисъл да отлагам?

- И сигурно с това ще изчерпиш интереса си към произхода.

- Не знам.

- Малко е унизително да знаеш, че си нежелан плод на незряла връзка.

- Вашата връзка такава ли беше?

  Кондов спря да реже краставиците. Просто защото ги беше нарязал на съвсем тънки резенчета. Подреди ги в чинията.

- Е, нека започнем съвсем отначало, искаш ли? Не беше незряла. Но така изглеждаше. И продължи много дълго. До преди три години.

- Без да научиш за мене.

-  Без да науча за тебе.

- Не разбирам. Как не си се сетил?

- Аз също не разбирам. Изглежда , все последен научавам.

- Било ти е все едно, нали? Искам да кажа, не си държал на нея от години...Тогава защо ме потърси?

- Това не е свързано с нея. Ти си отделна личност, аз имам някаква роля в живота ти  и ти също имаш място в моя. Все едно дали тя го желае.

- А тя не го желае, нали?

- Това изобщо не влиза в сметките.- каза го студено, равно , без нюанси- Ако тя те е зачеркнала от плановете си преди двадесет и осем години и иска да те изтрие от спомените си, то си е нейна работа. Това мене не ме засяга.

-Нито мене, нали? По принцип.

- Да. Радвам се, че не си подвластен на инерционното мислене. Щом тя така, то и аз по същия начин...

- Това не ни дава кой знае какво предимство.

- Изобщо нямаме предимство. Дори и в политиката се работи на парче. Всяко действие като ответен удар към противника. Ако някой се опита да въведе разумно поведение, го обграждат с подозрение...но има и хора които го правят.

- Тя изобщо ли не поиска да научи нещо за мене?

- Не каза , че иска...

- След като се видяхме тогава, беше ли при нея?

- Да, имаше какво да й разкажа. Но съществува нещо, което трябва да знаеш, защото без друго ще го научиш и може да те стресне...Тя е алкохоличка. Тайна алкохоличка.

- Затова ли каза , че се нуждае от мене?

- Мая мисли така.

- Не мога да я накарам да спре.

- Мая се е опитала...

- Как?

- Не знам точно, тя ще ти разкажа...

- Това ли те накара да се оттеглиш?

- Не. Дълга история без значение.

   За него наистина беше без значение. Но за самия Иван? Само да можеше да разбере какво ги беше задържало толкова дълго време влюбени един в друг, въпреки тайната помежду им. Тайната,  която беше излязла наяве дори и отдалечена от мястото на появяването й на половин свят!

   Тони не беше страдал от бурните нежни чувства, през които преминава всеки нормален младеж преди пълнолетието си. Беше спокоен, уравновесен, винаги вглъбен в заниманията си. Когато излизаше с момичета, го правеше само, ако е сигурен че няма да се стигне до обвързване. Единствената му продължително и сериозна връзка беше с Дайана и тя беше много удобна и за двамата. Ценеше приятелството и партньорството повече от страстите и никое момиче не можеше да се оплаче или да го обвини в некоректност. Беше готов да помогне, да подкрепи приятелката си винаги , когато имаше нужда, но никога не й предоставяше властта върху чувствата му. Никога не се виждаше в едно семейство с жените , които познаваше. Засега. Беше му трудно да повярва , че някога Иван е бил толкова увлечен и толкова странно недосетлив.

- Колко време мислиш да останеш? Изобщо мислил ли си?

- Не. Формално погледнато, мога да приключа много бързо или просто да упълномощя Тинков.

- Тогава каза, че ти е интересно какво става тук.

- Разбира се.

- Може би ще е добре да се срещнеш тук и с други хора. Имам предвид Мими и Джини.

- Те искат ли?

- Така казват. Може би го правят заради мене.

  Тони вдигна глава.

- Не трябва да настояваш, ако е така.

- Защо?

- Не искам да се натрапвам.

- Не се натрапваш. Ти си човекът , когото бих искал за приятел. Дори ако отношенията ни не бяха толкова...

-...роднински!

-...толкова нови , може би.

- Питам се- каза Тони- защо тогава не ми каза? Как се въздържа?

- Обещах на баща ти.

- Не беше честно. Ти си знаел кой съм, а аз не подозирах.

- Така те опознах по-добре. А и ти мене.

- Можехме поне да се чуваме понякога...

- И какво щяхме да си кажем? Щяхме да чакаме една смърт...на половин свят разстояние. Звучи доста грубичко. Сигурно още не си се оправил.

- Много време го очаквах.

   Изведнъж Тони замлъкна. Излизаше, че беше очаквал смъртта на родителите си, за да се почувства свободен. Беше нечувано. Никога не го беше подозирал. Беше се надявал да открие нещо ново, нещо друго, по- истинско от това което имаше. Мъчеше се да прогони тая мисъл. Нямаше нужда да си напомня какво беше получил от тях. В крайна сметка, беше се старал да бъде добър син, защото знаеше че не е техен, за да се прикрие , че знае. Сега това напрежение беше свършило. Пред Иван нямаше нужда да доказва нищо .

-Не, не исках да кажа това! Просто баща ми от доста време знаеше, че е безнадеждно болен...Разбира се, и аз също знаех.

   Не можеше да се осъжда за тази мисъл. В края на краищата, беше си изпълнил дълга и можеше да започне нов живот. Само негов.

     Чувстваше облекчение. И защо не?

“Човешко е, мислеше си младият мъж,може би друг не би го понесъл. Аз съм само по-издръжлив като психика и физика,като характер...Но не мога да не си отдъхна след всичко!”

- Всеки предпочита да стане изведнъж.

- Не знам. Очакването ме изкарва от релси.

- Много си млад. С времето ще станеш по-търпелив. Човек свиква да чака, да преоценя...

- Аз бях търпелив. По принуда. А всъщност съм много подвижен.

“Като нея, помисли си Кондов, тя не може да чака. Не може да се надява...Тя или успява или пропада...както сега, с алкохола.”

- Беше ли ти трудно да свикнеш, когато заминахте? С езика, например?

- Не. Лесно уча езици, дори много лесно.

- На мене ми беше трудно.

- Ти добре се справяш с английския.

- Струваше ми доста. Учих го твърде късно.

- Номерът е да стигнеш до две хиляди думи. И започваш да го усещаш...дори граматиката! Знаеш как трябва да бъде. Гмурваш се , нали не знаеш винаги къде плуваш, но се държиш над водата!

- Не съм свикнал така. Аз търся логика, правя паралели...

- В Канада всеки знае поне английски и френски.

- А другите неща? Беше ли ти трудно в училище?

- Не, не си спомням такова нещо! Полагаш известни усилия и всичко си идва на мястото.

   Иван се засмя.

- Ти си способно момче. Изглежда, нищо не ти се опира. Сигурно можеш да правиш и домашни ремонти...

- Там съм по-слаб. Но този контакт, например ще ти направи беля, за затягане е.

- Наистина. Не съм го забелязал, не включвам нищо в него.

- Нормално, ти нямаш време.

- Жена ти ще е доволна...

- Кой знае!

- Сигурно имаш много изисквания към партньорките си...

- Не съм мислил. Просто си давам сметка дали ми харесва да съм с някоя или не. Не мога да искам това или онова. Та тя си има собствен живот! Ако не ми отърва, не ми е тя виновна...

- Не искаш да променяш никого?

- Само да помогна, ако другият го иска.

- Не се засягаш , че те разпитвам,нали?

- Не ме разпитваш.

- Да. Само искам да те видя по- добре.

- Приличаме ли си?

  Иван вдигна рамене.

- Не мога да преценя. По-добре да го оставя на трите принцеси.

- Говориш за момичетата?

- Още ти е трудно да ги наречеш сестри, нали?

- Не ги познавам.

- Тони- Иван отмести чинията, в която съдържанието почти не беше докоснато- Все пак, с тях ще ти е по- лесно. По- лесно ще ги приемеш, отколкото мене...

-...или нея, искаш да кажеш!

- Лошо ли е, че се въздържах?

- Твое право е.

- Добре. Въздържам се , защото ти не искаш да говорим за нея.

“ Не, не е затова, мислеше си младежът, а защото не искаш да я поставиш до себе си...ти си се отрекъл от нея , нали? Изхвърлил си я от живота си. Не , не си го направил грубо, но е окончателно. Не знам защо и не искам да знам. Много ще ми дойде да се занимавам със стари любовни истории...Било , каквото било. Всеки поотделно. Сестрите не се броят, те могат и в комплект.”

- Тук има ли някаква музика?

- Нямам представа . Ако Джини не е взела касетофона в Пловдив...

- Не е беда, ще слушам някое музикално радио.

- Стига да съвпада с вкуса ти...

- Моят вкус е много широко понятие- никога не мога точно да кажа какво харесвам...

- Както с момичетата.

- В общи линии...Слушам и преценявам.

- А аз живеех по програма. Исках да опозная много неща, да ги оценя...Времената бяха такива. Познанието имаше бариера.

- Да, помня нещо от тогава...

- Стремежът ми беше да надскоча тия бариери. Или да ги заобиколя. А при тебе то идва само.

- Имаш ли снимки на истинските си родители?- неочаквано попита Тони- Може ли да ги видя?

  Иван извади малък албум. От него падна снимката на малкия Тони. Младежът я взе като се опита да прикрие изненадата си.

- А аз се чудех къде е!

- Беше малко глупаво от моя страна- Тони за пръв път видя Иван смутен. Мислеше , че нищо не може да наруши въздържанието му.

“ Сигурно я е пазил през тия две години...може би й я показал. Какво ли е казала? Тук изобщо не може да се разбере какъв съм бил, толкова съм зализан, особено косата ми!”

- Джини прилича на майка ти...

- И ти ли го забеляза?

- Очевидно е. Особено като се сравнят двете снимки. Ще ме издадеш ли, ако ти кажа че тя е най- хубавата ми сестра?

- Няма да те издам, дори и на нея.

- Хубави сме всичките, нали?- прозвуча му лекомислено- Шегата настрана, така е!

- Не си видял Диана.

- Хубава ли е?

- Много повече.

  Помълча малко.

- Тя е момичето от сънищата на всеки мъж. Принцесата, която става кралица. Никога не може да бъде свалена от престола.

- Защо?

- Когато я видиш, ще разбереш. На нея никой нищо не прощава. Никой мъж не мисли, че има нещо да й прощава. Просто й служи.

- И ти ли?

- Аз бях лош служител. Не си признавах, че е така и се опитвах да избягам.

- Били сте много млади.

- Бях влюбен в нея откакто се помня. В такива случаи не ти се струва , че си млад.

- Не мога да си го представя. Не си спомням някога да съм бил толкова влюбен.

- Е- Иван прибра албума- не забравяй половината ми циганска душа. Но това е минало. Сега Кралицата няма власт над мене.

- Прочетох книгата ти.

- Така ли? Вече забравих, че някога съм писал. Няма да се върна към това още дълго време, може би никога.

- Трябвало е да продължиш.

- Да продължа какво? Теория някаква, когато мога да направя нещо на практика...

- Не си го направил. Поне не е завършено.

- Така е. Когато човек навлезе в областта на големите ходове, не му се иска да се връща.

- Ами ако се провали?

- Тогава пада, не се връща. Но аз не съм се провалил, поне не до сега.

- Доколкото разбрах, като партиен лидер си успял да спреш  движението надолу.

- Поставих на преден план идеи, които събраха много хора...

- Може да им е била необходима личност, около която да се обединят. Нещо като матрица на бъдеща движеща сила...

- Предпочетоха мене. Тук не е Канада, не е Западна Европа. Тук нищо не е завършено, не е правилно поставено...Никой не бива да е безразличен към политиката. Не още.

- И в Канада не са. Вземи Квебек. Двеста години един и същ проблем, вълнувал е десет поколения! Трябва да си там , за да го усетиш. Беше драматично. Стотни от процента в полза на целостта на страната...А там никой никого не застрашава и ако се разделим, нищо фатарлно няма да се случи.

- Тук никой не си мисли, че страната може да бъде разделена. Никой не го е мислил през последните сто и двадесет години, а е ставало. Не с референдуми. И това важи за целите Балкани. Тук всички искат да са велики и неделими.

- Може и да имат причина.

- Причината е , че винаги са се смятали за губещи. И са обвинявали по- силните , вместо да се разберат помежду си. И да зависят от себе си.

- Нещо като Балканска общност?

- Много велики и иначе прозорливи хора са я смятали за възможна...Но е утопия, а сега е направо вредна като идея.

- Защо?

- Защото съществува Обединена Европа и нашето място е там, а не в регионални съюзи.

- Толкова много неща научих от тебе...Боя се, че направо те използвам! Но това е непознат, нов за мене свят...като че ли някой го е създал като мисловен модел...

- Имам една приятелка, която се занимава с подобни мисловни модели на светове, цивилизации,култури.

- Сигурно е фантазьорка или политолог.

- Не. Много е приземена от живота, който води. Но обича да мисли.

- Как се наричат нейните светове?

- Единият е “Епохата на четвъртото варварство”. Впрочем, тя самата ще ти го обясни, защото я очаквам през другата седмица.

- Тя не е кралица, нали?

- Не. Тя е много мила и нежна, трогателно силна и необичайно умна. Освен това е безкрайно свободолюбива , което съвсем не е кралско качество.

   Тони с изненада забеляза как се промени лицето на събеседника му. Израз на нежност и замислено очакване зае мястото на равнодушието, с което беше говорил за Диана.

“ Той е особен, каза си младежът,на всичкото отгоре е и много чувствителен. Може би някога го е крил, може и сега понякога да не го показва, но в случая не се и опитва. Наистина има нужда от всички , които обича, които го обичат...навярно и от мене...”

   Сега точно не беше времето да си изяснява отношението към кръвния си баща.  Хареса го още преди две години и това не беше се променило. Хареса му стегнатия, енергичен начин на изказване, точните обяснения и бързото навлизане в темата , което личеше и от книгата му. Той се опита да си набави повече материали за Кондов колкото и това да беше трудно в Канада. За първи път разстоянието до родината му изглеждаше непреодолимо. Този мъж живееше там, той нямаше друго желание , освен успеха на преживяната вече от някои страни реформа. А Тони беше далеч. Какво можеше още да научи от Канада? Тук всичко беше установено, законно, спокойно. Кой знае защо, младежът изпитваше недоверие към спокойния живот.

- Искам да зная- започна Кондов- има ли някаква особена причина да си тук.

- Кои мислиш че са неособените?

- Наследството, произходът...Близките...В смисъл, че са естествени и разбираеми. Допустими.

- Сигурно има. Но не знам как да я назова.

- Не говорим за носталгия, нали? Българите имат тъжни анекдоти за носталгията...като например този за червеите.

- Знам го. Не е смешен.

- Дори е жесток. Не знаеш какво да мислиш за народ с подобен фолклор, какво можеш да сториш за него...

- Защо стана политик?- беше неочаквано.

- Ще ми повярваш ли, ако ти кажа истината? Защото знам какво да направя. Точно тук и точно сега. Може би след години няма да знам. Или само ще се заблуждавам. Преди също не знаех...Това е причината.

- Обикновено отговорът е друг.

- Да. Казва се обикновено :” Защото чувствам ,че мога да работя за страната, защото това е моят дълг...Не съм властолюбив, но властта е средство за промени...”

- А не е ли?

- Не е. Ако промяната се приема като насилие...тогава се осъществява чрез властта. А ако не се приема така...

-...това става чрез инициативата на хората и свободната им воля.

- Тогава властта само прави свободна тази инициатива.

- Това има ли го някъде?

- Мисля че да, но е много рядко. Навсякъде има бюрократи.

- Инициативата има нужда и от съпротива.

- Разбира се. Затова и ти си тук. Защото ти липсва съпротива. Прекалено млад си , за да живееш по течението.- И след пауза добави: Може би ще останеш и по-дълго...

- Вече е късно- каза Тони- утре ще пътуваме..

“ Може би ще останеш изобщо”, помисли Иван,а на глас каза:

-Свикнал съм с малко сън.

“ Може би ще остана изобщо, помисли си Тони, ако и той го иска, може да остана...или ако и тя...Не, още е рано! Не бива да решавам нищо сега!”

- Как ще преодолееш часовата разлика?

- Ще взема приспивателно за часовете сън, които се полагат тук. Не, никога не вземам такива неща. Но сега Дайана ми го препоръча..

- Тя знае много неща за тук...

- Работи в тази област..

- Може би е заради тебе.

- Едва ли. Не е от тоя тип...Жените –увивни растения.

- Има ли някаква промяна в отношението ти към мене, след като научи истината?

- Вероятно. Но ако ме питаш каква, едва ли мога да ти кажа.

- Обвиняваш ли ме за нещо? Можеш да не отговаряш.

- Винаги отговарям. Не те обвинявам. Нито ти ръкопляскам. Искаше да съм прям.

- Държа на това.

- Твой е бил проблемът , че не си се интересувал от нея в оня период, когато е била бременна.

- Съвсем мой.

- Трябва ли да продължавам?

- Не.

- Утре ще си потърся квартира.

- Както прецениш.

- Извинявай. Ти имаш свой живот. Съжалявам , ако съм те засегнал.

- Няма нищо.

- Аз никога няма да приема ,че си мой баща.

- “ Никога” е силна дума.

- Знам коя дума е силна!

- Не се и съмнявам. Лека нощ!

  Тони остана сам. Не беше го искал. Това конфликт ли беше? Или просто откровеност? Какво можеше да му отговори? Дали пък той го чувстваше като свой син? Беше млад, само осемнадесет години по-голям от него. Явно се засегна. Но щеше да го преглътне. Както в политиката. Както много пъти досега.

    Как ли го е казал на жена си? Защото тя знае, нали? Може и да не е искал да дойде тук. Само че не е имал избор след като Тони се обади. Кой би повярвал на версията за незнанието му? Всеки би казал , че просто е изоставил горкото момиче. И сега какво търси от детето й? Опора? Съмишленичество? Прошка? Тони разсеяно гледаше книгите на рафта пред себе си. Я виж ти, нима чете поезия? Бърнс? Взе книжката и от нея изпадна бял лист, гъсто изписан ръкописно.

    Бяха стихове. Нима е писал стихове?

    Почеркът не беше неговият. Беше по-едър, по-неразбран, стремителен.

“Сънувам южна нощ...

  В съня ми южен мрак,

  Жарава златна лумнала в сърцето ти...”

   Някоя жена беше написала тези стихове и ги беше сложила в книжката. И тя му беше скъпа , затова я беше донесъл тук, затова я носеше със себе си и често я прелистяше...Нима сега би чел Бърнс? Беше вдъхновил някоя жена да напише тези стихове.

 “Тихо огънят на златото угасва

    Като сигнал за сбогом на забравен бряг...”

   Нямаше име, нито подпис. Само дата. Значи тия стихове, този почерк сами по себе си бяха достатъчни като белег за нещо или някого...

  “ Тя е приземена от живота си досега”, спомни си определението на Иван за приятелката му от провинцията. Не, не беше тя. Датата беше от преди петнадесет години...Хартията не беше качествена и беше пожълтяла.

“ Твоя е грешката , че не си знаел! Че си продължил да я срещаш и не си научил...Изглежда , не си искал. Или , може би , не ти е било изгодно...Твоя е грешката , че сега знаеш. Можеше да не научиш.Тогава и аз не бих те потърсил. Наистина! Щях да се боя да те потърся. Щях да отида направо при нея. Да, при нея!”

   Това откритие го успокои. Сложи книгата на мястото й и си легна като не забрави да изпие таблетката.

   Когато се събуди на сутринта, се почувства изоставен. Особено когато видя ключа на масичката в хола и бележката:

“ Внимавай с бойлера, не се изключва и може да прегрее!   Иван”

  Бойлерът! Боже,този човек е голяма работа!

  Какво ли искаше да му каже с тая бележка? Че трябва да изпусне парата ли? Парата на младежкото си осъждане? Трябваше да признае, че Кондов го превъзхождаше поне с няколко неща. И така беше редно. Затова беше дошъл, нали? Да се увери в неговото превъзходство, да се почувства хлапак! Не, той вече разбра , че няма нужда от никакъв претендент за ролята на баща в живота си!

   Само че Кондов нямаше такива намерения. Колко пъти трябваше да си повтори, че той дори не беше го поканил в България? Само го беше приел, май че от немай къде! Защото го беше издирил! От любов към завършените неща, така е, няма начин да е другояче. И сега?

    Сега тръгва в ранни зори. Тази негова заетост е добре дошла. Може да избяга, без да личи, че се спасява. А Тони?

    Тони няма избор,  освен да чака.

    Награби куп вестници и ги запрелиства. Да, често пишеха за него. Уж безпристрастно, уж без коментар. Интервюта , не и клюки. Това го учуди. Порови се доста, досущ като любопитен пубертет. Личен живот –табу! От няколко снимки го гледаше Кондов в различни пози. Дори откри , че едната беше обърната.Часовникът на дясната, халката на лявата ръка. Набитото му око на фотолюбител разбр а,  че негативът беше обърнат. Кондов не беше ексцентрик, на него и през ум не би му минало да смени местата на тия предмети. Порови се и в другите книги.

    Нямаше художествена литература. Политика, икономика, статистически справочници, годишници...Фукояма, Попър, Фуко...речници. Някои подредени, други в общ куп. Не забрави да надникне и в гардероба. Имаше поне петнадесет костюма, повечето кафяви, тъмносиви или черни, скиорски екип, спортни уреди, две дузина ризи, повечето бели и също толкова връзки. Сигурно някои бяха маркови, но Тони не разбираше от връзки.

   Пусна една касета без надпис и от нея се разнесе”Аранкуес”. Някой я беше записал от радиото. След последния акорд прозвуча женски глас:

“ Може би ще видиш същото, което виждам и аз когато го слушам. Това е всичко, на което се надявам всичко, което се моля да направиш сега...Няколко минути на рождения си ден с тази музика...Моля те, подари си ги!”

   Следваше кратък звук с пояснение:

 “ Това не е мляскане, а целувка по бузата!”

   И веднага след това “Куин “ и “Who wants to live forever”

  Тони се засрами, че е надникнал там, където не му е работа.Това вече сигурно беше дамата от провинцията. В интерес на истината, касетата беше в гардероба . Изобщо не беше скрита. Превъртя я обратно и я върна на мястото й. Какво му влизаха в работа извънбрачните връзки на Кондов? Надвеси се отново над вестниците:

“ Иван Кондов в гонитба на титлата” Мистър Политика”

“ Синята птица на лидерството върху раменете на Иван Кондов”

“ Кондов- желязната ръка в кадифена ръкавица”,” Джон Мейджър и Иван Кондов на конгреса на торите”,” Не съм политически помияр, каза Кондов”, Кондов: ”Който изгуби изборите в София , не може да каже че управлява страната”

     И тогава на вратата се позвъни...

 

 

 

-

 

 

 

 

 

 

 

 

 

-

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

-