Срещам Жоро, плочкаджията. Жоро е дребен, заоблен, добре оформен за възрастта си биологичен камък. Но удариш ли го приятелски по рамото, бие на кухо. Удариш ли го на друго място – пак така. Винаги съм искал да го млатна по главата, за да сравня звука.
– Как е брато? – пита. – Угрижен ми се чиниш. Що така?
– Ми то при мене все едно. – Отговарям вяло, защото не зная как иначе може да звуча по-искрено. Не върви да пърдя за озвучаване. Допускам, че до голяма степен това ще е просташко. В близост. Срещна ли Жоро, все до това ме докарват червата.
– И кое е то? Пари не изкарваш, прост адвокат си, жена ти не е курва, и тя пари не носи, синовете ти учат в държавно училище, а като те гледам – едни и същи обувки търкаляш вече пет години.
Вярно е. Поне едното от твърденията на Жоро е вярно.
– Прав си, друже – обобщих. Добавих: – Общо взето.
– И какво сега, а?
– Нищо. До магазина отивам.
– Внимавай да не го разграбиш с десетте лева, дето ги носиш у джоба си! – и се закикоти убедително, откровено и ...