Срещнах Жоро
Срещам Жоро, плочкаджията. Жоро е дребен, заоблен, добре оформен за възрастта си биологичен камък. Но удариш ли го приятелски по рамото, бие на кухо. Удариш ли го на друго място – пак така. Винаги съм искал да го млатна по главата, за да сравня звука.
– Как е брато? – пита. – Угрижен ми се чиниш. Що така?
– Ми то при мене все едно. – Отговарям вяло, защото не зная как иначе може да звуча по-искрено. Не върви да пърдя за озвучаване. Допускам, че до голяма степен това ще е просташко. В близост. Срещна ли Жоро, все до това ме докарват червата.
– И кое е то? Пари не изкарваш, прост адвокат си, жена ти не е курва, и тя пари не носи, синовете ти учат в държавно училище, а като те гледам – едни и същи обувки търкаляш вече пет години.
Вярно е. Поне едното от твърденията на Жоро е вярно.
– Прав си, друже – обобщих. Добавих: – Общо взето.
– И какво сега, а?
– Нищо. До магазина отивам.
– Внимавай да не го разграбиш с десетте лева, дето ги носиш у джоба си! – и се закикоти убедително, откровено и дебелашки.
Покрай нас мина един мерцедес със силна скорост. Жоро се олюля след него и падна на главата. Оня продължи с мръсна газ, сигурно си правеше гонка. Нали знаете, лудите гонят сами себе си, за да не ги изпревари някой. През страничното стъкло се провря ръка, която показа един от пръстите си.
Прокънтя на кухо главата на Жорето. Лошо падна.
– Жоре, как си? – Най-сетне разбрах, че този човек е кух отвсякъде. Нали е богат, какъв друг да бъде. Но се надявах да не пострада от сблъсъка с немското луксозно возило.
Той стана, бавно, отупа корема си, големият, после раменете си, тесните, накрая бедрата си, закръглените.
– Как да съм?
Ококорих очи. Да, как да е?
– Бамбашка – рече. – Ако ми падне тоя, че го настигна.
– Кой? – питам с тревога. Жорето изгрежда като отнесен.
– Тоя с мерцедеса. Не стига, че ми го е откраднал, ами го настъпва така, сякаш аз нивгаж няма да си го върна.
Не го разбрах.
– Жоре, ти си плочкаджия.
Казах му го, за да го върна към реалността. Печелеше по пет хиляди лева на месец и не му трябваше да гони баровци. Бяхме съученици до пети клас, след това той пое бизнеса от баща си и забогатя. Но не се промени – остана си същия тъпоглав, устремен, убеден малоумник, когото жените обожаваха.
– А ти пък кой си? – изкрещя ми. – Аз ли съм плочкаджия, а? Простак!
Такъв ми го удари, че се завъртях на сто и двадесет градуса. Може и повече да са били градусите.
Но в главата на Жоро.
– Пиян ли си? – викам му, докато бърша окото си. Боли. Жоро и друг път ме е удрял юмручно. За какво друго служат адвокатите?
– Не. Ама той ми открадна мерцедеса. Нарочно.
Не знаех, че кражбите може да стават другояче.
– Как нарочно, бре Жоре?
– Да ми подскаже, че сме загубили изборите, за това.
Не схванах.
Жорето продължи:
– Тоя мерцедес си е негов. Откраднах му го, га спечелихме ние изборите. Обаче нали сега много избори се навъртеха, та не се знае... Тоя мерцедес сега е негов. И нема какво да се говори по съдебен път.
– Какъв съдебен път?
– След три месеца пак че има избори, нали?
– Предполагам – промълвих. Темата ми е безразлична. Ние вкъщи не гласуваме. От година на година по-зле ставаме и не виждаме какъв е смисълът. Жена ми е доцент в университета, а аз – посредствен юрист.
– Е, тогава че видиш как бате ти Жоро пак че кара мерцедес. Същият!
Не се и съмнявам.
Добре, че вкъщи нямаме плочки за оправяне.
Червата ми изпуснаха онова, дето не беше за близост. По съдебен път.
© Владимир Георгиев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря, Росица.
-
Остава ни само надеждата, че писалката е по-силна от простотията и да се молим мозъкът зад нея да знае как да я владее. Поздравления!
-
Благодаря, Дон Бъч-Странски.
-
Аз срещнах Жоржина тези дни. Без да съм я търсил. Знаех, че ще опита да ме подреди, знаех как ще опита, знаех и да се опазя как, но не се опазих. Тя ме подреди. Хем я знаех каква е, ама не знаех чия е.
Приятелю, бъди здрав и пази се! Болнаво е времето, а професията ни всякога донася изпитания - сега още повече. Човъркането е твърде самотно нещо, а описването му още по-мъчително.
Пиши въпреки това. Пиши!
"И нека знаят. А щом не щат - блажени да останат" -
Благодаря, Миночка, SMooth.
-
То да бяха само мерцедесите дето се менкат, как да е...
Ама изборни времена, все смутни и все пълни с как беше "кухи отвсякъде". -
Много хубаво си разказал случка, която е описала действителността в държавата, хареса ми!
-
Благодаря, Пепи. Благодаря за любими.
-
😄не ми е смешна случката, трагижалка е. Жоровци с лопати да ги ринеш. Начинът, по който си я описал! 🙃👍Поздравления!
-
Благодаря, ИнаКалина.
-
Всичко друго - да, но не е луд. При теб винаги е интересно.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
