Сто лица

В основата на всяка житейска драма стои любовта или в повечето случаи липсата на такава. Моята трагедия в момента се състои в това, че не се очертава скоро да успея да се кача на автобус. Не, не че няма автобуси. Напротив, автобуси  дал Господ. Вярно, не са съвсем редовни и често се случва да ги чакам повече от час, но все пак ги има. И все си кретат плътно един зад друг, навярно за да не се изгубят.

Днес е кучешки студ. Всъщност може и да не е, но така ми се струва... Аз съм от онези хора, на които все им е студено и все са болни. Това го отдавам на факта, че често, отнасяйки се мислено нанякъде, забравям да дишам. А когато механизмите ми за самосъхранение, които определено не са в пълна изправност, все пак по някое време решат да ми напомнят  „Дишай, иначе си пътник!”, аз все намирам начин с едно вдишване да поема всички вируси, микроби и бактерии от заобикалящия ме свят. Поне аз така си обяснявам причината да съм вечно болен. Всъщност сещам се за още една причина. Понеже безумно обичам да пея, пък и се опитвам да се занимавам с музика и най-голямото наказание би било я някой фарингит, я някой ларингит, Господ решава да ми ги прати точно на мене, защото, както винаги е казвала майка ми, Господ наказва тези, които най-много обича. Сигурно е голям грях, ама понякога ми се иска да не бях от неговите любимци. За което искрено се разкайвам.

Колко успокояващо само действа фактът, че не съм сам в това безумно очакване. Време е отново да си поема въздух... Събрахме се хора за цял автобус. И ето го най-после победоносно с тежки стъпки ,като след война се задава първият от половин час насам. Не е най-запазеното, нито най-комфортното превозно средство, което човек може да си представи, но промяната, която настъпва по лицата на чакащите при появата му, е повече от поразителна. Искри в очите. Надежда. Вяра. Някои дори намират сили да се усмихнат. Аз не съм от тях, а така ми се иска да бъда. Винаги съм смятал, че съм повече позитивен, отколкото негативен човек, но по-задълбоченото ми самонаблюдение и фактите за съжаление доказват точно обратното. И все пак предпочитам да се възприемам като реалист. Погледът ми директно се насочва към „съдържанието” на превозното средство и веднагически отчита ниската му пропусквателна способност. Слизат трима, опитват се да се качат двадесет, успяват петима, един от които започва с пълно гърло да вика „Влезте по-навътре! Вижте колко място има!” - визирайки вероятно пространството между пасажерите и тавана, което според него очевидно не е за пренебрегване). Още три-четири гърла започват да споделят мнението си по въпроса и картината става още по-пъстра и по-трогателна. Още по-столична! Сега стана ли ясно, защо лицето ми беше останало напълно безразлично, защо не бях споделил чуждия ентусиазъм и защо бях продължил да гледам лошо. Автобусът за мен все още не беше дошъл, беше дошъл само номерът му - 94. Не, че нямаше възможност да съм от онези 5. С малко повече желание и мъжка сила можех да си извоювам място (като правостоящ, разбира се) и обзалагам се, щях да стигна поне до второто стъпало. Но просто не намерих нужната енергия за това и предпочетох да се присъединя към еволюционно по-нисшите – тези, които не оцеляват.

Замръзвам. Топли ме единствено мисълта за следващия, дружката на първия, който, съм сигурен, че всеки момент ще се зададе на най-близкия ми хоризонт. Винаги се качвам на втория, освен случаите, в които не успявам. Накратко, много често чакането си го бива. Изненади винаги има. Автобусите тук никога не са наполовина пълни или наполовина празни. Различават се три вида: пълен, препълнен и напълно празен... за гараж. С всичко се свиква, но цената си се плаща.

Междувременно пристигат още няколко души на спирката и трескаво започват да търсят стратегически позиции, които ще им осигурят по-големи шансове в борбата, която винаги, дори и в най-мирните времена се оказва пак безмилостно жестока. „Такава ни е природата”, както често обичаме да оправдаваме най-грозните си първични прояви.

Вторият автобус е от пълните, което гарантира влизането поне на петнадесет души. Разбира се, тълпата се простира далеч отвъд тротоара, може би на около 2 метра навътре в платното. На самата спирка под козирката няма никого. Тук никой не чака седнал, прекалено е рисковано. Може цял ден да откараш така. А и някак си в един момент ти става просто неудобно, виждайки всички тези измъчени физиономии на правостоящите няколко метра пред теб. И от съпричастност ставаш и ти.

 Успявам да се кача, без да претърпя сериозни наранявания. Лактите в ребрата  са част от рутинното преживяване и вече дори не предизвикват дискомфорт. Сякаш всичко си идва на мястото. Ако шофьорът се окаже неопитен или просто не дотам кадърен, това по никакъв начин не притеснява никого, просто защото колкото и рязко да удари спирачки, ти оставаш напълно неподвижен и непоклатим като котва. В такива моменти имаш чувството, че нищо не може да те събори и че определено си тежиш на мястото. От четирите посоки си подпрян минимум от осем души. Няма фуги, няма пукнатини. Всъщност цялата тази ситуация обезсмисля упоритите опити на пътуващите да се вкопчат я за някоя дръжка, я за някоя метална тръба. Но все пак всички имат нужда да вярват, че тяхната стабилност, макар и моментна, се дължи единствено и само на собствените им усилия.

Топло е, всъщност – задушно, но това ще стане ясно едва по-късно. Движим се в посока Студентски град и съответно 99% от „съдържанието” на автобуса се води образовано, да не кажа ерудирано. Все млади хора, носители на най-съвременното и най-актуалното. С две думи – близкото бъдеще. Един бърз поглед не винаги обаче е в състояние да разграничи мъжкото от женското начало. За тази цел е нужно вторачване и съзерцание. Вторичните полови белези често са неуловими за невъоръжено или неопитно око, което почти винаги хвърля в смут представителите на единия процент – хора на над 40-годишна възраст, попаднали като че ли по погрешка в тази нова и непонятна за тях реалност.

За да си в крак с модата, е нужно само това – да влезеш в един от тези автобуси, в които се возят предимно студенти, да се поогледаш хубаво, да запомниш някоя друга марка, след което да излезеш пълен с енергия и желание за промяна. Но всичко не свършва тук, разбира се. Това трябва да се случва минимум на всеки петнадесет дни по веднъж, понеже нещата се променят извънредно бързо и преди да си се усетил, в случай че не си се отдал със сърце и душа на идеята, считай, че вече си демоде. И съответно ще трябва да изтърпиш наказанието си – да бъдеш напълно незабележим, един от най-големите кошмари на съвременния човек. Все пак всеки се опитва да блести по някакъв начин. По-умните – с акъл, щото са прости; не се сещат да се облекат като хората и четат хамалската цял живот. По-простите – с дрешки, щото са умни; марковото облекло бие на очи, не изиска кой знае какво усилие при обличане, най-много някой цип да се наложи да вдигнеш. Умното си е умно.

Моите парцалки са направо архаични – носил съм ги поне една година. Но това за мен си има положителна страна – мога да си зяпам във всички посоки, да проучвам, да анализирам, да си правя умозаключения и какво ли още не, без да попадна в нечие полезрение. Иначе все се каня и аз някой ден да се облека  по-така, ама все излиза нещо в последния момент и се разсъхва работата. И така нещата съвсем излязоха от релси. Не че и аз не се опитвам да блестя, опитвам се, ама все по трудния начин, понеже съм ужасно недосетлив и непрактичен -  с една дума – прост. Това май остава за цял живот, въпрос на гени и на социална среда.

На всяка следваща спирка масата става все по „задружна” и по-солидна. За около 10 минути съм се придвижил заедно с потока  около метър и половина навътре и вече някак с превъзходство гледам на онези, които в момента се потят на стълбите, опитвайки се с всички сили да надхитрят и надвият вратите, които от своя страна вече са придобили дъговидна форма, незнайно защо. Атмосферата става все по-задушевна, телефони звънят, нищят се всякакви теми, автобусът се превръща в една пътуваща изповедалня, която колкото пречиства, толкова и натоварва. Хората имат непреодолима нужда да говорят за себе си, да разказват надълго и нашироко, да задълбават в детайлите, да формулират, да преформулират, да повтарят и преповтарят и през цялото това време да игнорират всичко казано от събеседника, което не се препокрива докрай с това, което желаят да чуят. Търсят съвет, очакват отговор, но приемат само тези решения  на проблема,  които съвпадат с вече взетите от тях. Общо взето в съвременното общество монологът се е превърнал в най-предпочитаната форма на общуване. И за да се получи разговор, е нужно просто наличието на два що годе близки по тематика монолога. И все пак, ако единият събеседник се окаже добър слушател, в повечето случаи причината за това се крие в най-мрачните дълбини на човешката същност. Добрият слушател просто събира информация, която ще му помогне по-късно да допринесе (съвсем неволно, разбира се) за падението на забравилия се в безумното си многословие говорещ.

От лявата ми страна (вече съм до прозореца, макар и все още правостоящ) мирно и кротко са седнали три същества от нежния пол на две седалки. Ето че за пореден път пазенето на диети и четенето на специализирана литература по въпроса се оказва голям плюс. И трите са като от корица на модно списание, поне що се отнася до неорганичната материя по тях. Ща не ща, през следващите 15 минути ще се наложи, макар и пасивно, слухово да се обременявам с разговора, който водят помежду си. Поради тази причина решавам да слушам активно, придавайки си приятно разсеян вид. Момичето по средата се различава от другите две на пръв поглед само по косата (на втори също) – тъмно кестенява с лек червеникав отенък, макар че първоначално неволно принизих мислено дружките й, навярно поради изкуствено подчертаното русо по естествено русите им коси. Възлагам наистина големи надежди на тази девойка и очаквам първото й изказване да се открои осезаемо от меко казано баналното бръщолевене на съседките ù. Но за по-малко от минута надеждите ми  щяха да бъдат разбити на пух и прах. След около десетсекундно затишие тъмнокосата взима нещата в свои ръце:

-         Лесно ви е на вас, life is life, не се съобразявате с никого. Ако знаете на мене к’во ми е. Не стига, че живее при мен нелегално, ами и ме кара да му пера кирливите чорапи и к’во ли още не. А и само се размотава по цял ден с някакви кретени, напоследък се виждаме само вечер и почти не си говорим. Вече няма к’во да си кажем. Започна сериозно да ми писва. Имам чувството, че само ме използва и е още с мен само заради стаята.

-         Ох, милата! Ма ти сериозно ли го търпиш още тоя навлек? – казва изпълнена със съчувствие руса №1. – Аз отдавна да съм му теглила сиктира.

-         Ми не знам к’во да правя. Аз все още си го обичам. Знам, че не трябва, ама т’ва не мога да го контролирам. Не си обичала, не знаеш к’во е трудно.

-         Не ми и трябва. Като те гледам тебе на к’во дередже си... – продължава № 1, докато №2 все още внимателно обмисля позицията си.

-         Гери, ти к’во мислиш? – пита потърпевшата другата си съседка.

-         Ми тя Съни ти го каза. И аз съм на нейното мнение. Не мога да повярвам, че му переш чорапите, т’ва за никой мъж не го правя.

-         Днес ще му заявя, че повече една дреха няма да му изпера, ако не започне да се държи като истински мъж. – казва решително потърпевшата.

-         Мен ако питаш, - поде отново руса № 1 – трябва сериозно да го стреснеш! Още като се видите, му кажи, че нещата не могат да продължават така, че имаш от нужда от свежа глътка въздух и време за размисъл. И само гледай к’во котенце ше стане. Ма ти не трябва веднага пак да омекваш. Трябва да го сринеш. Ще му кажеш да си стяга багажа и да си търси квартира.

-         Оффф, ама как така изведнъж? Ще му дойде като гръм от ясно небе.

-         Хич даже не го жали! Както той тебе не те жали. – продължава все по-ожесточено така нареченото Съни.
В следващия момент телефонът на страдалцата звъни.

-         Той е! – казва девойката и придобива решителен вид, след което уверено натиска зелената слушалка. – В автобуса съм. Да, прибирам се в стаята. Не. Слушай сега, трябва да поговорим. Знаеш за какво. Имам нужда от глътка въздух, не издържам вече.  Трябва да премисля някои неща. Днес може да спиш вкъщи, но за утре си търси друго място.

Това са последните ù думи, преди да затвори. Определено изглежда ободрена след катарзистичното преживяване. Приятелките ù просто няма как да прикрият безумната радост, която се изписва по лицата им след края на разговора. По всичко си личи, че след случилото се трите момичета са по-близки от всякога. Задоволството от постигнатата победа прелива в очите им. Интересен е фактът, че дори допреди малко изтерзаната личност, сега е напълно спокойна и като че ли в пълна хармония със себе си и заобикалящия я свят. А някои казват, че било трудно да се разделиш с човека, когото обичаш... Да, ама се оказва, че не е чак толкова. Иска ми се все пак да допусна мисълта, че вътрешно, някак невидимо за нас „отвън”, момичето преживява болезнено драматично и многопластово своята драма. Но може би защото твърде бързо се разсейвам, тази мисъл не успява да се задържи и секунда в съзнанието ми. Посоката, в която продължава разговорът, не би могла да бъде отгатната дори от най-разчупено мислещия гений.

-         Тази вечер сме в Ориентa (дискотека в Студентски град), нали! - неочаквано (поне за мен) казва момичето, извоювало току-що свободата си.

-         Много ясно. – казва Съни, ухилена до уши. - Току-виж сме си намерили нещо за вечерта. А и ти вече си свободна, поне за тази вечер, де. Трябва да се отпуснеш, имаш нужда от това. Тая нощ ще си направим луууд купон.

Колко философски приема нещата днешната младеж, към която все още и аз принадлежа, макар да не се вписвам съвсем. И колко закостеняло се оказва моето мислене!? Представях си как след телефонния разговор момичето ще рухне съвсем, картината пред очите ми включваше сълзи на умряло, размазан грим, депресивни мисли, Селин Дион, още сълзи, ровене в архива със снимки, картички, салфетки; неволно, почти конвулсивно посягане към GSM-а, колебание, страх, още сълзи... и така поне една седмица. Но не. Още не затворила телефона, ето я готова повече от всякога за нови подвизи. И на това ако не му се вика свръхспособност! Да успееш да се отърсиш толкова безболезнено от раздялата с любим! Достойно за уважение. Явление, на което няма как да не се възхитя.

Остава още съвсем малко, макар че за момента за повечето правостоящи пътници е абсолютна загадка къде точно се намираме – стъклата са запотени отвътре и скрежасали отвън. Можете да си представите какво се случва, когато вратите се отворят. Всеки втори прави крачка към най-близкия изход и разтяга врат,  доколкото му е възможно, за да се увери, че няма да си пропусне спирката. Вратите отново се затварят. Който видял, видял. Автобусът се поопразва, което все още не означава, че са се освободили места, и тъкмо започвам да дишам по-спокойно, зад себе си усещам някакво брожение. Всичко живо трескаво започва да рови по джобове и чанти. Едни се озъртат обезумели от страх, други нервно започват да гризат нокти, трети се втурват към затворените врати с надеждата да се отворят и да ги погълнат по-скоро. Това може да означава само едно – контрола! Настръхвам още преди да чуя така познатото „Билети и карти за проверка!”. Най-странното в случая е, че съм с ясното съзнание, че имам карта за целия месец и съм абсолютно редовен пътник. И въпреки това започвам като всички останали да кърша ръце. Падат и първите жертви. Ставам за пореден път свидетел на гледки и реплики, които искам да изтрия завинаги от съзнанието си, и затова мисля да не цитирам. Подобие на мъж се приближава като дребен, но все пак опасен хищник към мен. Човечецът е поне 30 см по-нисък от мен, с олисяло теме и дълбоки мимически бръчки около устата и носа, които се съмнявам да са продукт на много усмивки. В ръката си здраво стискам картата и боязливо му я показвам. Очите му ме пронизват изпитателно, връщат се отново на снимката и отново на мен, след което с едва прикрита ненавист ми казва „Благодаря!”. Камък ми пада от сърцето, но чувството ми за вина, която по никакъв начин не мога да си обясня, продължава да ме гложди и след това. Може би някой път просто трябва да платя глобата, ей така, въпреки че съм редовен пътник. Може би само тогава ще се почувствам напълно освободен и пречистен.

Време е да слизам. Поне по моите скромни изчисления. Студът, който ме посреща, е добре дошъл, поне в началото. Крача бързо и нетърпеливо към крепостта ми, където ме чака спасение и сладка забрава. В една малка стая може да се побере всичко, което ме прави щастлив. В основата на всяка житейска драма стои любовта или в повечето случаи липсата на такава. Моята трагедия се състоеше в това, че трябваше да чакам толкова много, преди да видя съпругата си.

06.11.2009

© Калоян Кънев