17.12.2009 г., 10:03 ч.

Сто лица 

  Проза » Разкази
947 0 2
15 мин за четене
Сто лица
В основата на всяка житейска драма стои любовта или в повечето случаи липсата на такава. Моята трагедия в момента се състои в това, че не се очертава скоро да успея да се кача на автобус. Не, не че няма автобуси. Напротив, автобуси дал Господ. Вярно, не са съвсем редовни и често се случва да ги чакам повече от час, но все пак ги има. И все си кретат плътно един зад друг, навярно за да не се изгубят.
Днес е кучешки студ. Всъщност може и да не е, но така ми се струва... Аз съм от онези хора, на които все им е студено и все са болни. Това го отдавам на факта, че често, отнасяйки се мислено нанякъде, забравям да дишам. А когато механизмите ми за самосъхранение, които определено не са в пълна изправност, все пак по някое време решат да ми напомнят „Дишай, иначе си пътник!”, аз все намирам начин с едно вдишване да поема всички вируси, микроби и бактерии от заобикалящия ме свят. Поне аз така си обяснявам причината да съм вечно болен. Всъщност сещам се за още една причина. Понеже безу ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Калоян Кънев Всички права запазени

Предложения
: ??:??