СЮРРЕАЛИСТИЧНО

Зад гърба ми десетина чайки настървено търсят закуската си във вчерашните торби боклук. Пискливата им свада привлича кварталната глутница. Няколко опърпани помияра, които все още страхливо пристъпват от крак на крак. Това се повтаря, сякаш някой е забравил, че е натиснал REPLAY.

Идвам тук винаги в неделя. Сутрин, когато тишината на нощта и празнотата на деня дори не се докосват. В мига, когато поредна червена цифра от календара наперено опъва тирантите си пред изкривената ни представа за времето. А то апатично прикрива безсънната нощ и се изгубва някъде из плажовете.

Оттук виждам запустелите крайбрежни улички, прашните сгради, долепени една до друга и първите златисти отблясъци по безформените им покриви. Взирам се в чудноватия пъзел на паветата и се мъча да отгатна малките им тайни. Наслаждавам се на закъснелите нощни сенки, плахо пробягващи към тесните си квартири.

После с първата голяма вълна, безвремието залива и най-високия покрив и всичко потъва в лепкава тишина. С наближаването на есента, усмивките на лятото стават все по-влажни. Измършавелите очаквания още се лутат между плажните чадъри, търсейки място за собствените си гробове.

Обичам това място. Запазва очарованието си през всеки сезон, Измества някой поизвехтял нюанс, с нов натрапчив аромат. Измива и подрежда спомените, старателно и почти незабележимо.

Идвам тук да се пречистя. Да забравя, че името ми се пише с главна буква. Да поиграя с мечтите си в безвремието на същността си.

Стоя тук с часове и съзерцавам, себе си, другото е съвършено. Измислям друго заглавие на орисията си, дълго и сложно.

Тук се изправям срещу своя Бог и искам душата му. Тук издигнах храма на своята сюрреалистична болка.

Това е мястото, което всяка неделя сутрин приютява неразбраното ми Аз.