4.
След две денонощия в десета стая положението беше различно. Двамата мъже си говореха по-често, без пресекулки и без излишни подозрения. Скоро щяха да се разделят и никога нямаше да се видят повече. Знаеха го и двамата. И сигурно това развърза езиците им.
– Денеска че ме изпишат! – Живко вече не беше така червен. Няколко дни без любимата му ракия – и лицето му беше придобило бледорозов вид. – И тебе, нали? Казаха ли ти сабале?
– Така споменаха. – Петър чу лекарите да говорят, че е добре и него да извадят от болничното помещение. Само дето доктор Господинов нещо се мръщеше.
– Я им дадох триста и педесе лева. Не лично на тоя, с дебелия гъз, а на посредник. Отначало ми искаа иляда и триста. Цела година се назландисвах. Болеше, ама търпех. Ракията ми помогна. И онова хапче. После ми рекоха, че и на триста и педесе че клекнат. Тогава се съгласих. Сега съм добре – да го маат тоя бидон! Празен е почити. Кога че измочам пет кила, като не дават вода, а? – И Живко ритна леко петлитровата пласт ...