Стържеше по гребените на вълните този вятър, щърбеше ги, във въздуха се чуваше свистене; от бурния сблъсък на вихрушката с морето ли или от друго звукът съскаше, грапав като шкурка, драскаща поресто дърво. Грозно и потискащо беше сивото на този месец, хотелите не работеха, а морето – почти спокойно отдалече и съвсем бурно отблизо, тъмнееше. Гледаше мрачно с присвитите си черни си очи към небето и току хвърляше по някоя тежка пенеста храчка върху плажа. Сигурно не му беше леко: хем вятърът го мъчеше, хем едрото тяло на шишкавите облаци се беше отпуснало върху него и отнемаше кислорода; въздухът бе малко, а тътените на подводните течения в дълбините, невидими и зли, го гонеха и блъскаха още повече – хаотично и без причина.

     Намериха отворена кръчмичка на първа линия. Тя беше на долния етаж, до фоайето на хотел, който изглеждаше отдавна изоставен. Вътре беше топличко и почти празно – а Нова година беше след ден. На една маса бяха насядали хора, които очевидно добре се познаваха. Говореха шумно и спореха, но доброжелателно все още – часът беше ранен, към обед, а до вечерта имаше доста кани вино време.

     – Имаме чудесен пелин, домашен! – възкликна сервитьорът и искрено се зарадва на мъжа и на двете момчета, които го придружаваха. Те влязоха заедно, като да бяха вързани с верига. – Ще се възхитите!

     Седнаха. В менюто имаше много интересни неща. Избраха си и загледаха през прозореца. Морето едрееше, набъбнало от ярост или от задух, и вълните ставаха по-големи, надигаха се и почти поглъщаха тялото на пясъчния бряг, стоварвайки кипящата си ярост върху него. Беше страховито.

     Пелинът наистина беше хубав. Горчивината му възбуждаше мислите, отвързваше езика. Момчетата още не биваше да пият и затова им сипаха само по малко, за здраве.

     – Какво ви води насам по това време? – попита най-едрият от съседната маса. Той беше съдържателят. – Не сте дошли на почивка, а? Айде, наздраве!

     Поздравиха го почтително новодошлите. Момчетата се чувстваха не на място, но бяха гладни. Хората тук изглеждаха сурови и малко пияни; държаха се що-годе прилично обаче.

     – Напротив – отговори баща им. – На почивка сме. Отседнахме в големия хотел, в центъра.

     – Той е отворен целогодишно – изръмжа съдържателят. – Само той! Никой друг не издържа. Бизнесът не позволява да работим през зимата. Нито през пролетта, нито наесен. Нашият бизнес е такъв... позволява само да мързелуваме и да чакаме лошото. Добър бизнес е това. Устойчив като плевел.

     – Но ето че вие работите! – поздрави ги весело бащата и отново вдигна чашата с пелина. – Това е чудесно! И пелинът си го бива!

     – Ние не работим – вкисна се едрият и загледа пред себе си. – Няма какво. И не живеем. Няма защо. Само пием. Но пелинът е добър. Да. Бива си го.

     Разбъбриха се помежду си мъжете на служебната маса, оставиха ги на мира. Пилешките хапки бяха направени по интересен начин. Мидите – с ориз и зеленчуци, ухаеха; пред тях изведнъж стана шарено, с прекрасни мезета, на които винаги ще простиш недостатъците: в мидите хрускат малки песъчинки, магданозът не е пресен и е нарязан на едро... Няма значение. Поръчаха още. Сервитьорът им препоръча някаква риба. И хайвер, за разядка. С препечен хляб.

     – Няма ставане от тук! – зарадва се мъжът и се чукна с децата. – Какво ще каже майка ви, ако закъснеем?

     – Тя няма право да спори с нас – умърлушиха се малчуганите. – Нали не пожела да дойде.

     Така беше. Увещаваха я да се поразходят и да намерят някъде място да обядват – край морето, да е по-битово, по-различно от този помпозен хотел. Тя отказа. Обичаше лукса и сигурността на добре обзаведените хотели, които вдъхваха сигурност и респект. Изпрати ги почти ядосана, че няма кой да я придружи в спа центъра. Не се скараха. Но тихомълком, мисловно, с радост установиха и двамата – съпругът и съпругата, че известно време няма да са заедно. Надяваха се това време да продължи по-дълго.

     – Тате, виж! Морето изхвърли нещо голямо!

     Бащата рипна от стола. Наскачаха и другите. Сервитьорът отвори вратата, въпреки че и отвътре се виждаше добре. Влезе студен въздух и разпиля угарките от пепелниците. Никой не обърна внимание.

     – Това е делфин! Нали, татко? – попита едното момче.

     – Какво друго да е? – сгълча го другото. – Умрял е и вълните сега го изхвърлят. Гледал съм по филмите.

     Съдържателят намери бинокъл и дълго гледа трупа на брега.

     Вълните го преобръщаха. Беше тежък този труп. Морската пяна го къпеше като във вана, отърколи се се няколко пъти безпомощно, ту напред, ту назад; нещо по него белееше, като риза, разкъсана и прогнила от влагата.

     – Не е делфин – каза бавно. Съдържателят имаше някаква власт, по-голяма от тази, която ресторантът му дава. Така изглеждаше и говореше така. – Тръгвайте с мен!

     Другите го последваха. Сервитьорът остана навън да ги изпрати. Поговориха нещо, един от тях набра номер и започна да говори нещо по мобилния телефон, прикривайки устата си.

     През това време майката стоеше в сауната вече шеста минута, наблюдаваше нервно часовника вътре и се потеше ужасно. Всички други до нея възприемаха високата температура съвсем спокойно и не казваха нищо. Тя не издържа, стисна хавлията над бюста си, блъсна ядосано вратата и излезе. „Тия хора ще умрат от жега, без да разберат!“

     Влезе в парната баня. Тя беше съвсем близо. Там имаше двама мъже, оклюмали, възрастни и мършави. Парата беше съвсем плътна и изобщо нямаше въздух.

     – Няма ли как да намалите градусите? – попита след минута този до нея. Стори ѝ се, че и тук е същата газова камера. Тия хора не се ли страхуват от кондензирана вряла вода? На всичко отгоре в ъгъла, откъдето излизаше парата, бяха сложили обли бели камъни, от които допълнително пръхтеше жега и нещо съскаше като змия.

     – Раз-би-ра се, гос-по-жо! – стана по-слабият чевръсто и се затътри към изхода; добре се движеше за годините си. Тя се учуди, че може да ходи, толкова беше кльощав. След малко се върна: – Не мо-же – каза. – Чети-рийсет и и пет гра-дуса е най-нис-ката темпе-ратура. Опи-тах. Съ-жа-лявам. Устрой-ството не позво-лява.

     Постоя още малко и се махна. Тези двама старци сигурно са ощавили кожите си отдавна. Затова този, дето коремът му служеше да подпира гърба, заеква: най-вероятно езикът му е вечно опарен, подут, деформиран. Сигурно и другият заеква. Приличат си. Ненормалници. Не се потят, само се сушат. Скумрии.

     Отиде в турската баня. Тук беше по-добре. Имаше течаща студена вода, оттичаща се в каменни корита, гребваше с пластмасово канче и се плискаше отгоре, хавлията ѝ съвсем се намокри, но видя, че навън имаше резервни. Хотелът всъщност беше хубав.

     Чу се тропот отвън и през вратата шумно нахлуха един през друг петима-шестима млади хора. Разположиха се върху голямата гранитна маса в средата на помещението. Първо момичетата смъкнаха хавлиите си, после момчетата. Имаха хубави тела. Предположи, че вече не ѝ е мястото тук и бавно тръгна да излиза. Подът беше съвсем мокър, подхлъзна се, докато се опитваше да отвори вратата, размаха ръцете си, кърпата падна; едно от момчетата се затича много бързо към нея и се плъзна като хокеист под тялото ѝ. Появи се точно навреме, задържа я във въздуха, спаси я. Беше намазал тялото си с нещо и ухаеше прекрасно. Хвана я за кръста и я погледна право в очите:

     – Внимавайте, госпожо! Трябва да носите чехли. Другото не е задължително. – Взе хавлията на пода и ѝ я подаде. От нея течеше вода. От хавлията всъщност.

     „Хубав младеж – каза си – Може пък... Защо не?“

     Поръча си фреш в бюфета отвън, взе нова кърпа и се излегна върху голямо каменно легло, цялото обшито с грапава мозайка. Звучеше тиха музика. Огромни изкуствени цветя красяха краищата на басейна. Прииска ѝ се да скочи във водата и да заплува гола. Обаче не можеше да плува. А нейният спасител беше още в турската баня и кой знае какви ги вършеше там.

     – Тате, нека и ние да отидем да видим! – развикаха се малките. Уж само лизнаха от от пелина, а се оказа достатъчно да станат по-любопитни, отколкото трябва. – Там става нещо интересно!

     Сервитьорът се върна от външната тераса, затвори плътно стъклената врата и сериозно погледна гостите. Пролича съвсем ясно, че полага големи усилия, за да изглежда небрежен и весел:

     – Младежи, какво ви става? – рече на момчетата. – Няма ли да оставите поне за минутка баща си на мира? Аз имам да му казвам нещо. Ние, възрастните, си говорим за стари неща.

     Хвана бащата под ръка и го заведе до бара. Там поговориха. Линейката щяла да дойде съвсем скоро. Вече я повикали. И полиция ще има. По-добре децата да не виждат това. Знаем кой е човекът, рече. Той... от самота. Отдавна тук се говори за това. Нали знаеш как е? Малко общество сме. Няма скрито-покрито. Всеки ден беше тук. Допреди седмица. Оттогава го търсим. Не, не питай. Нищо няма да ти кажа. Просто си вървете. Извинявай, друже.

     – Хапнахте ли рибката, момчета? – попита бодро таткото, като се върна. Не знаеше как да ги накара да си тръгнат, беше им интересно. – Хайде да тръгваме, защото мама ни чака! Сигурно вече е много сърдита!

     – Не може ли поне още малко пелин? Или друго?

     Тръгнаха недоволни децата и угрижен бащата, поеха по пътечка, насипана с чакъл и асфалт, която водеше по-далеч от плажа, заобикаляше го. Тук морето почти не се виждаше. Само някакви големи кълба от храсти и съчки се мотаеха и събираха като прахосмукачка боклуците наоколо.

     – Не биваше така бързо да тръгваме, тате – обади се едното от момчетата. – Та ние тъкмо бяхме седнали! А и хората там ни харесаха. И всички изскочиха навън да видят делфина. А ние...

     – Прав е брат ми! Като никога! И защо се връщаме по този обиколен път?

     Така си говореха. Бащата повече мълчеше. Момчетата не спряха да го корят, докато най-сетне стигнаха хотела.

     – Поолекна ли ви, госпожо? – попита младежът. Появи се от нищото. Тя изобщо не го видя. Пък и не го очакваше наяве, май го сънуваше в дрямката си. Само усети миризмата на тялото му отдалеч, но си помисли подсъзнателно, че ароматът иде от съня. Беше заспала неусетно върху каменното легло. Трябва да са минали няколко минути, не повече.

     – Събуди ме – каза откровено. – Не си ли в турската баня?

     – Не съм. Сега съм тук.

     – Да, струва ми се, че това е очевидно. И какво правиш до мен?

     – Донесох фреша.

     Беше забравила за поръчката. Музиката беше все така тиха. Седна до нея. Хавлията едва покриваше тялото ѝ.

     – Искате ли да поплуваме в басейна? Тук няма никого.

     – Това ще е опасно. За мен. А не мога да плувам. Пък и...

     Нямаше бански.

     – И аз не мога да плувам. Значи ще се учим заедно. Не ни трябват свидетели, значи. Иначе ще ни се подиграват.

     Всъщност той умееше да плува. Но имаше бански – внезапно отеснели и съвсем неуместни.

     Големите изкуствени цветя, насадени в инкрустирани вази и зелени като водата, наблюдаваха и мълчаха. Спасената и спасителят се любеха красиво във водата. Тихо. В турската баня другите правеха същото. Шумно.

     Когато се разделиха, той с мъка откъсна пръсти от кожата ѝ; гледаше тялото ѝ, докато тя се отдалечаваше: красива беше тази жена. Стана му тъжно. „Виж какво прави самотата! Дошла е съвсем сама в хотела. За малко да се пребие, а след пет минути вече... И колко спокойно и нежно се целува. И е яка, хубава, още е стегната! Браво!“

     – Мама я няма! – възкликнаха момчетата, като влязоха в апартамента на хотела и обиколиха тичешком стаите два пъти. Провериха и под леглата. – Да я потърсим ли в лоби бара?

     Бащата беше тъжен и умислен за нещо.

     – Искате ли да погледаме малко телевизия? – попита ги. – Сигурно дават хубави филми. Утре е Нова година.

     Така направиха. След малко време задрямаха пред телевизора. Навън постепенно се смрачаваше. Морето стана още по-бурно. Големият хотел, който работеше през всички сезони, светна отвън, светна и отвътре. Нощта настъпваше.

     Майката се върна съвсем спокойна. Носеше бяла хавлия и беше увила косата си с кърпа.

     – Къде бяхте? – поинтересува се още от вратата с престорен укор в гласа. Усети, че всички спят, беше тихо; и двата телевизора жужаха леко по един и същи начин. Всъщност въпросът ѝ беше отправен към дремещия мъж на средна възраст с увиснала слюнка на устата – съпруга ѝ. Децата спяха в другата стая и от звуковото ехо на техния телевизор ставаше ясно, че всички мъже са приспани от един и същи филм.

     Погледа го малко. Той леко прохъркваше. Не мислеше нищо – нищо, което да може да прочете в съзнанието си. Само го наблюдаваше: нито съжалително, нито обичливо. Вероятно тази гледка по-късно щеше да формира някаква мисъл или извод у нея. Но сега само повтори, по-силно:

     – Къде бяхте?

     Той се сепна и подскочи във фотьойла. Стана, доближи я и се опита да я целуне. Тя отклони намерението му, като реши точно в този момент да оправя косата си.

     Разказа ѝ набързо. Човекът най-вероятно се е самоубил. От самота. Сигурно е дълга история. Може да я научим, ако поразпитаме. Не, не, децата нищо не разбраха. Те останаха с убеждението, че е делфин. Той наистина приличаше отдалече на делфин. С бяла риза, изподрана.

     Тя не се впечатли. Морето изхвърля какво ли не. А и самотата, ако изобщо е вярно..., убива по друг начин.

     Новогодишната вечер беше вълшебна. Много се бяха постарали домакините в хотела. Голямата естрадна звезда, макар и поела тежестта на славата и на годините си, даде всичко от себе си: светеше по-ярко от илюминациите на дансинга. „Така правят големите певици, великите актьори – помисли си по някое време съпругът с възхита – преди да избухнат като свръхнови. Блестят ярко и изхвърлят искри, вулкани са. Каква енергия само!“ Обичаше да гледа документални филми, това май там го беше чул или видял.

     Танцуваха. Тя и той, тя с децата, децата с таткото, по едно време усети майката същите ръце, мириса...

     – Ти какво правиш тук? – Ядоса се, че винаги се появява изневиделица.

     – Мислех, че си сама! – Младежът я беше взел нахално от ръцете на семейството. – Прелестна си!

     – Остави ме! – Беше облечена в черна рокля с гол гръб. Цялата настръхваше. – Това беше вчера.

     – Но ще бъде и утре! А защо не и сега? – Беше нахален. В един момент се оказаха в някакъв ъгъл, близо до усилвателите, едва се чуваха.

     Пуснаха някаква игрива, отсечена музика – нещо като марш, после нещо като хоро. Празнуващите започнаха да броят секундите до Новата година. Всички вдигнаха чашите. Тя намери децата и таткото, но след секунда усети настойчива ръка върху дупето си. Обърна се. Този младеж ѝ се струваше... старомоден. Отпрати го с поглед и с удивление забеляза, че мъжът ѝ опипваше дупето на друга жена, която дори не се обръщаше да види кой е. Май всички бяха пийнали повечко.

     Последната секунда! Всички се разкрещяха, мъжете свиреха като на футболен мач. Прегръщаха се, целуваха се – познати и непознати, пожелаваха един на друг много неща, все прекрасни. Направиха си селфи. Светлините станаха още по-ярки, гърмяха бутилки с шампанско, тапите се гонеха из висулките на полилеите, беше много тържествено – толкова, колкото може да бъде на празник, посветен на времето. Не на отминалото, а на идващото. Започваше Нова година. Нова година – нов късмет. И нов живот, може би.

     „Тя не била сама. Кучка!“, мислеше си младежът, бесен, безпомощен и пиян. Върна се при компанията си, пийна още и малко се поуспокои. Реши, че нищо не е загубил. Просто не биваше да се влюбва така внезапно. Може пак да го огрее. Пък и какво толкова: има и други жени. Една от тях дори вече го целуваше. Май беше дрогирана.

     На другия ден около обед тя се съгласи. Да, ще дойда с вас – каза. Наистина ли, мамо? Да, защо не. Не искаше да остава сама в хотела. Чувстваше се застрашена. Всъщност не беше тази думата. Този млад човек ѝ действаше особено. Ако връзката им („Връзка ли?”) продължи, можеше да се превърне в емоция, в нещо като... любов: това лошо и тревожно чувство, от което вътрешностите ти излизат навън и се чудиш после как да ги върнеш в тялото. Не бива. Пък и нека да поразгледа най-сетне това мистично място край морето, където са били, докато тя... ги чакаше в басейна. Примерно казано.

     Облякоха се зимно. Времето беше същото – ветровито, мрачно, студено, злобно: не се интересуваше, че миналата нощ е имало тържество в негова чест. Времето не обича да го честват.

     Вървяха бавно, разговаряха и скоро стигнаха ресторантчето. Нямаше жива душа наоколо.

     – Нали обещаха, че ще работят днес, тате? – питаха момчетата. Спомниха си, че сервитьорът им беше обещал безплатна зелева супа. Но това беше преди вълните да изхвърлят трупа.

     Бащата не отговори. Прикри светлината с длани и погледна през стъклената врата. Стори му се, че зад бара има мъж и дори припозна в него сервитьора. Но беше тъмно, лампите не светеха, мъжът също беше облечен с черни дрехи. Отдалечи се. Вдигна рамене:

     – Заведението е затворено. Не работи. – Спомни си, че и съдържателят така беше казал: „Ние не работим... ние не живеем. Няма защо.”

     – И какво толкова? Ще отидем другаде! – предложи решение майката. Това решение ѝ се струваше единствено възможното. Тя се намираше в чудесно състояние на духа; всъщност духът ѝ рядко беше в друго състояние – втечняваше се и ставаше кисел само когато го набутват в сауни или парни бани. Затова добави уверено и театрално тържествено: – Това заведение не работи!

     Децата се съгласиха. Видяха, че тялото на делфина вече го няма на брега. Сигурно морето си го беше взело обратно.

     Тръгнаха напосоки. Тук нищо и никой не работеше през зимата. Поне се поразходиха. Единственият хотел, който приемаше гости по това време, беше техният. Той работеше целогодишно. През всички сезони. По всяко време. При него се връщаха.