Съдбата реши да я срещна отново.

     Пътувах от Варна за София. Пристигнах, по-точно докараха ме по-рано на аерогарата, пих кафе, после нещо безалкохолно. Времето не минаваше. Чекирах се, влязох във вътрешния магазин, където уж е по-евтино. Накупувах шоколади, марципани, бисквити и една бутилка токайско вино. Обичам го. Седнах на пейката да почакам още малко. Скучно ми беше и съжалих, че не си взех книга или списание.

     Усетих поглед. Рееше се наоколо като мана, ту се спираше на мен, после тръгваше към другите пейки. Огледах се. Нямаше много хора. Самолетът щеше да е наполовина празен. Смрачи се внезапно. Беше есен. На съседната пейка седеше снажен и много добре облечен господин. Аз никога не бих облякъл тези дрехи, но на него му отиваха. Райе, шапка, лъснати обувки, старомоден часовник, разни верижки и ланци подрънкваха по него.

     И тогава – отзад-напред, проследявайки невидимата паяжина на погледа от контето към източника, я видях. Тя го наблюдаваше. Същото прекрасно момиче в автобуса. Пак беше с клин. И пак уж разсеяна, отвеяна, но този път съвсем вторачена. Гледаше онзи бастун като влюбена. Завидях му. Стиснах между краката си чантата с покупките и затворих очи – не исках да виждам това. Защо винаги, когато срещам красотата, трябва да съм с чанта? По-справедлив е светът, когато затвориш очи и си го представяш различен.

     Чух, че е време за последното чекиране. Подадох тикета и влязох в автобуса. Гледах само торбата си, защото не исках да виждам нищо друго. Прозорецът беше огромен и съвсем чист, през като през витрина наблюдавах как стари, но добре поддържани коли миеха някакъв отдалечен участък на летището. Имаше много светлина наоколо. Това ме успокои. Спомних си нещо и ми стана уютно. За една варненка. Някой ден ще го разкажа. Тя имаше едно сладко неправилно зъбче. Мда. Не знаех, че ще срещна друга като нея.

     Не се блъсках на опашката пред стълбата. Самолетът е голям, ще ни побере. В началото ми се стори, че сме твърде малко пътници, а сега реших, че съм сгрешил. Тарапаната беше голяма. Пак усетих този поглед – този път забит отгоре надолу във врата ми. Тя беше доста по-висока от мен, забелязах го още в оня злополучен автобус, когато беше пролет, а навън вятърът образуваше ядове. Тя тогава носеше дантелени прашки. Дали и сега е с тях?

     Не издържах и погледнах назад – уж разсеяно, но красноречиво. Тя беше. Хм. Защо ли не е при раирания? Той изглежда перфектно – точно като за нея.

     Настаних се. Имам дипломатическо куфарче, не се разделям с него, то ми е старо и полезно, него сложих над седалката, а чантата с токайското вино разположих между краката си. Никой не провери местата, стюардесата беше заета да покаже на всички импланта под червилото си – аз си избрах седалката до прозореца. Да гледам нощното небе над Варна.

     Ето го шапчестият. Мина покрай мен и ме лъхна парфюмът му. „Тройной“. Странно. Изглеждаше ми джентълмен, бастун и крайно неприятен тип, но очевидно е човек. Когато бях студент, използвах такъв автършейф да будя с него съкафезника си в общежитието. И комарите бързо умират от него, ако ги потопиш в чаша с капчица от стъкълцето. Това го знам със сигурност. Този трябва да е агент на КГБ и е решил да умори всички в самолета с някакъв новичок на „Тройной“. Както и да е. Все някога ще се мре.

     А тя, красавицата с клина, след него върви. Очевидно този парфюм действа зле само на мен и на комарите.

     – Свободно ли е до вас?

     Кой пита?

     Вдигнах поглед:

     – Разбира се!

     Щях да ѝ кажа, че миризмата не е от мен, но реших да не си показвам картите. Още не знаех дали заради парфюма е избрала мястото, или защото просто така ѝ е хрумнало. Тя бе шеметна, тази уникална жена.

     Имаше голяма чанта, провиснала набрежно на рамото и каишката ѝ се беше отърколила съвсем в края, чакаше удобен момент да падне. Ама не падаше. Свали я и я пъхна незакопчана в багажника над седалката; взе списанието пред себе си и го заразлиства напосоки. Изглеждаше нервна.

     – Желаете ли да седнете до прозореца? – попитах галантно.

     – Не – отговори без да ме поглежда.

     Редът ни имаше три места, тя седна на най-отдалеченото. Съобразих, че оня тюфлек, раирания, може да седне помежду ни нарочно.

     – А в средата? – запитах отново.

     Тя вдигна глава. Боже, колко беше красива! И това съвършено изумление, стиснатите устни, сякаш между тях всеки миг щеше да потече кръв или нещо още по-червено – направо ми спря дъха. Как бих разкъсал тези устни, точно по средата, как бих...

     – Какво в средата, господине?

     Какво в средата ли? Съвзех се.

     – Да седнете. Тук. В средата също е удобно.

     Така казах и си дадох сметка, че съм доста убедителен за глупак.

     – Не, благодаря. Точно в средата бих се чувствала най-зле.

     Какви смели думи! Започнах да разсъждавам върху тях. Какво друго да правя, докато всички останали местят багажи, говорят нелепости и си правят любезни намеци, за да олицетворят възпитанието си. Това момиче би се чувствало най-зле в средата. Изместих погледа си тайно и привидно съвсем случайно, за да погледна бедрата ѝ. Тези бедра нямат и трийсет. Колко е стегната! Защо ли беше обула такива ботуши? Още не е зима. А и ми се стори, че са леко разръфани в краищата. Това е недопустимо! Жена като нея има поне петима любовника, които се претрепват да ѝ дават пари и подаръци. Не е лишена от възможности да си купува най-луксозните стоки. И не изглежда леснодостъпна.

     Напрегнах ума си, събрах накуп малкото, което знам за нея и заключих: не обича този вид секс. В средата. Усещането да се чувства там, като в сандвич, не ѝ допада. Вероятно има лош спомен.

     Окуражих се от своята съобразителност и се усмихнах:

     – Разбирам ви. Вероятно не е приятно. Между двама.

     Тя кимна. Зарадвах се. Аз съм задълбочен тип. Самолетът се засили и тя остави списанието. Видях как ноктите ѝ се забиха в облегалките на седалката. Защо тези нокти нямаха друг цвят? Върху това обстоятелство се струпаха новите ми мисли и вероятно съм забравил да отместя погледа си, защото чух:

     – Изпуснахте ли нещо?

     Беше нейният глас.

     – Не – рекох. – Не.

     Мигновено отместих очи и зяпнах през прозореца. Светлинките на града се отдалечаваха. Самолетът бързо се издигна, направи рязък заход и моторът нервно избуча.

     – Вижте! – показах ѝ светлинките.

     Цялата беше пребледняла.

     – Да – усмихна се едва. – Това е Варна.

     Каза го с възхищение. Опрях нос в илюминатора. Не, това бяха лампи. Осветление. Не беше Варна. Нищо възхитително не видях и затова ѝ го показах – да спре да дере седалката. Обаче ми хрумна, че щом на нея ѝ харесва, значи трябва да хвана момента:

     – Това е Варна – кимнах. – Градът. Колко е хубаво!

     Кръвта ѝ бавно се върна и страните ѝ порозовяха.

     – Моя роден град – отпусна се след малко. – Обичам го.

     Значи е варненка. А аз не съм.

     – А аз не.

     – Жалко.

     – Нищо – казах. – Никой не е съвършен. Ако питате мен, Варна е страхотен град. Примерно.

     Изгледа ме, за да се увери, че съм нормален, после докосна мрежичката на седалката пред себе си, за да грабне отново списанието, отказа се и сключи ръце. Все тези недовършени движения, направо ме подлудяваше с тях.

     Трябваше да кажа нещо, иначе топлата връзка помежду ни щеше да изчезне.

     – Ако питате мен... – започнах.

     Поклати главата си сякаш да ме прекъсне и този път се засмя искрено:

     – Невена! - протегна ръка. – Приятно ми е.

     Млъкнах. Ама тя да не би да си помисли, че аз...

     – Ако питам вас – продължи с насмешка изречението ми, – дали ще ми кажете името си? – Поклати настойчиво ръката си срещу мен. Имаше красиви нокти, хубави пръсти. Защо ноктите ѝ обаче не бяха лакирани? Трябваше да помисля върху това.

     Реших да се представя подобаващо. Приех ръката ѝ, нищо че не бях я поискал, здрависах се и забелязах, че косата ѝ е съвсем черна и буйна. Затова непрекъснато местеше кичурите – да не ѝ пречат. Имам око за тия работи.

     – Казвам се Владимир.

     – Много мило, че се запознаваме тук. В небето. Нали?

     Мило. Мило ли?

     – Да – съгласих се. – Мило е. Аз ви познавам от сушата. Още оттам. От тогава.

     Мамка му, май съм влюбен! Говоря като малоумен. Побързах да се коригирам преди тя да го установи:

     – Имам предвид – не от сушата, а от Земята. Виждал съм ви долу. В автобус.

     – Така ли? Кога? Къде?

     – В София.

     Разказах ѝ.

     – Чантата беше ваша, нали?

     – Да. Моя беше. Забравих я. Леля ми много ми се скара. Вътре имаше разни продукти, компоти, какво ли не. Аз чаках тогава да ми се обадят по телефона и бях нервна. Съвсем забравих за чантата.

     – Няма нищо – пак съм галантен. – Аз всичко съхраних. И чантата запазих.

     – Съвсем всичко ли? Ужас! Значи сте видели и снимките?

     Никакви снимки не видях. Оставих чантата в мазето, когато се прибрах, тя още капеше, а и реших, че е пълна със сливови компоти със спукани капачки. После забравих за чантата, за момичето – не.

     Реших да сменя темата и казах индиректно:

     – Да, всъщност бих искал да видя повече.

     Невена се изчерви. Устните ѝ сякаш се подуха и отново станаха кървави.

     – Това беше за друго. И тези снимки... Съжалявам. Някой ден ще ви разкажа. Или пък не. Не знам. Във всеки случай ще ви помоля да ми ги върнете. Или поне да не злоупотребявате с тях.

     – Няма – сетих се за буркана с вмирисани сливи. – Не съм такъв човек. Аз не обичам сливи.

     Тя ме стрелна гневно с очи. Натъжи се внезапно и разговорът ни за малко да угасне.

     (Следва)