Съдбата реши да я срещна отново.
Пътувах от Варна за София. Пристигнах, по-точно докараха ме по-рано на аерогарата, пих кафе, после нещо безалкохолно. Времето не минаваше. Чекирах се, влязох във вътрешния магазин, където уж е по-евтино. Накупувах шоколади, марципани, бисквити и една бутилка токайско вино. Обичам го. Седнах на пейката да почакам още малко. Скучно ми беше и съжалих, че не си взех книга или списание.
Усетих поглед. Рееше се наоколо като мана, ту се спираше на мен, после тръгваше към другите пейки. Огледах се. Нямаше много хора. Самолетът щеше да е наполовина празен. Смрачи се внезапно. Беше есен. На съседната пейка седеше снажен и много добре облечен господин. Аз никога не бих облякъл тези дрехи, но на него му отиваха. Райе, шапка, лъснати обувки, старомоден часовник, разни верижки и ланци подрънкваха по него.
И тогава – отзад-напред, проследявайки невидимата паяжина на погледа от контето към източника, я видях. Тя го наблюдаваше. Същото прекрасно момиче в автобуса. Пак б ...