ВРЕМЕ ЗА МОРЕ

Време е за море. Слънцето блести, жега е, облаците са захарен памук, който се топи от пот, а морето е мястото, където човек може да се поотпусне, да забрави тъпата работа, беса на жената, недоволството на децата и безсмислието на живота.

Няма смисъл да бързам. Морето няма да избяга. То ако можеше да бяга, отдавна да се е махнало от тази държава, ама няма как. Отседнало е тук от няколко милиона години, не се мърда, като мене е, понякога бучи и чернее, но после му минава и понеже е малко, затворено море, не се интересува много-много от международното положение, стои си вкъщи и е доволно не от друго, а просто защото си има дом.  Непретенциозно е.

Слагам шорти, два чифта тениски, чорапи няма да ми трябват, гащи може, жилетка – в никакъв случай. Така. Горе-долу съм готов. Какво ми потрябва, ще си го купя там; но какво ли ще ми трябва? Нищо. Ще си взема само отличното настроение, ще го пъхна в задния джоб при портфейла и...

Къде? При портфейла ли?

Че той, портфейлът ми, къде е?

А, сетих се, снощи децата ми поискаха пари за нещо, а жената щяла да ходи не знам къде си. Взех заплатата, всички в семейството знаеха това, всеки си беше пожелал нещо. Няма накъде.

 Ама няма лошо – нали парите са за това. Да са живи и здрави всичките, щом мога, ще давам. Само да е радост и спокойствие.

Къде го оставих? А да, върху хладилника. Обичам да си оставям по нещо там. Я билет за трамвая, я картата за метрото, я портфейла. Аз понеже често си похапвам, няма как да забравя нещо, което е върху хладилника – нали през половин час се ровя там да си търся закуска. Всеки човек със слабините си, както казваше един авер.

Там си е, миличният, къде да е. Напипах до него и листче хартия. Я, жена ми ми е написала нещо. Като бяхме млади, обичахме да си пишем любовни писъмца. Оставяхме ги върху възглавницата; щом се събудех първи, пишех писъмцето, оставях го и тогава отивах в банята. Да видите само какво хубаво кафе получавах в награда, особено когато писмото съдържаше нещо смислено и еротично. Обратното също беше налице, когато жена ми... Айде, стига спомени. Минало-заминало.

Я да видим какво пише. Взех очилата и чета: „Взех си и обещаното, мили, че снощи забравих. Не помниш ли онази чанта, която ми обещаваш от три месеца? А и на Данчето да върна заема, че вече сума ти време я лъжа, ще вземе да ми иска лихва. И на децата ще купя по нещо, лято е. Ти си купи биричка, оставям ти пет лева. Целувам те!”

Няма смисъл да бързам. Морето няма да избяга. Изваждам шортите, тениските, прибирам ги при жилетката, че току-виж, заесенило се, колко му е, то лятото е кратко, пък и какво му е на дома ми – морето си е у дома, затова се чувства добре. И аз така. Я по-добре да отида наистина да си купя две-три бирички. Може пък и за фъстъци да ми стигнат тия пет лева.