Останах буден до сутринта. А някъде там, в ранните часове, съм се унесъл. Скочих изплашен от липсата на топло присъствие до мен. Веднага се измих, а после се подпрях на касата на вратата. Мария правеше закуска. Откраднах си малко време да я наблюдавам. Отиваше й мястото там. Дадох си сметка колко всъщност самотна бе къщата ми. Приближих се и издърпах един стол. Тя почти веднага подскочи и ме дари с усмивката си.
– О, кой се е събудил! – възкликна мило.
– Бих те прегърнал, но киселея и не искам да ти го предам.
– Оправдания. – намигна ми.
– Мария... – подхванах. – Снощи...
– Беше много приятно.
Изненадах се от светкавичния отговор. Но не търсех точно него.
– Да... да... – въздъхнах удовлетворено. – Аз... снощи ти...
Започна да се смее. Ситуацията изглеждаше нелепа, предвид заспалото ми състояние.
– Снощи каза нещо насън.
– Така ли?! Какво съм казала...
Усетих как изражението й се промени. Опита се да го прикрие, но това не остана незабелязано от мен.
– Не знам. Почти не си спомням, ставаше въпрос за някого, когото мразиш...
– Говорила съм глупости. – отметна косата си на една страна. – Често мърморя, не ми обръщай внимание.
Движенията й я издаваха. Не бях глупав, за да подмина обзелото я напрежение.
– Беше много отчаяна, Мария. Има нещо, което те травмира. Аз ли съм, кажи ми...
– Павеле... – изгледа ме.
Остави една огромна чиния с пържени филийки пред мен, яйца и нарязани зеленчуци.
– Ако е така... просто ми кажи.
– Мислиш ли, че ако имах нещо против теб... – зачуди се за секунда. – ...щях да съм тук в момента...
– Добре, но се тревожа.
– Спокойно. И Борислав се оплаква, че го събуждам през нощта.
Оставих вилицата встрани. Храната ми загорча. Погледнах я в очите, без да отроня дума. Опитах се да преглътна хапката, изправих се и й предложих кафе.
– Стига, Павеле... пак ли ще се сърдим?
– Знаеш мнението ми, не смятам да ти развалям настроението.
– Стига... защо трябва да си проваляме деня от сутринта?! – допря глава на гърба ми и ме прегърна.
Поставих ръце на плота и зачаках машината.
– Вече не издържам по този начин, Мария. – учудих се от думите си. – Просто не издържам. Погледни ме – аз съм на 36 и нямам семейство.
Очите й недоумяваха. После ме загледаха с разбиране.
– Това между нас не бива да те спира да търсиш нещото, което ти липсва.
– Осъзнаваш ли какво каза сега, Мария?!
– Съвсем сериозна съм.
– Дори не си го и помисляй.
– Ти ще бъдеш страхотен съпруг и баща.
– Мария...
– Трябва да търсиш щастието си, а това между нас...
– То не е ли достатъчно сериозно? Защо ми пробутваш тези думи...
– Пак можем да се срещаме.
– Мария, за тъпак ли ме имаш? Никога, ама никога не бих изневерил на жената до себе си! Запомни го.
– Намекваш ли нещо?!
– Намеквам, че ще си отварям очите, когато предприемам важни решения.
– Тръгвам си. – обърна се рязко, грабна якето си и се насочи към вратата.
– Почакай!!! – хванах я за ръката и я обърнах към себе си. – Какво ще стане между нас?! Нямаме ли шанс? Искам да съм с теб, убеден съм в чувствата си.
– Пусни ме, Павеле!
– Мария... моля те... Кажи ми за това „нашето“, не ме карай да се залъгвам.
– Мисля, че бях достатъчно ясна. Имаш право да търсиш онова, което ти липсва, не мога да ти забраня каквото и да било.
***
Нямам сили. Нямам сили за нищо. Седя и не привиквам в мрака. Крещя, а не чувам нищо от себе си. Просто не мога. Не мога да продължавам така. Може би съм прекалено наивен и искам много. Може би не виждам реалността такава, каквато е. Навярно съм сляп за повечето неща. И се лутам между капките надежда за един недостижим блян, от който само вкусвам от върха на лъжицата, а оставам все така жаден. Ненаситен. Ако кажа, че не се надявам – ще излъжа. Душата ми иска тази жена. Обикна я и свикна с мисълта да я вижда дори за малко. Явно съм доста глупав мъж. Но не мога да го осъзная. Наранен съм и имам чувството, че сърцето ми кърви. От болка не ми се диша. Усещам, че от нея се озлобявам. Вътрешно дивея и кипя, а дори нямам желанието да стисна чашата кафе върху масата и да я запратя в близката стена.
Рязката промяна на чувства ме изтощаваше. Върнах се от Германия и си казах, че ще мълча. Че ще бъда „послушното кученце“, ще се съгласявам на малкото внимание. И наистина... снощи, въпреки че срещнах така „обичания“ съпруг, след вечерята получих неочакван подарък. Мария остана вкъщи. Преспа цяла нощ и аз бях най-щастливия. Сега бях съсипан, огорчен и какво ли още не. Гледах в една точка и някъде много дълбоко в себе си изпитвах самосъжаление. Очаквах ли нещо ново и различно, след като се прибрах? Нещата, като че ли, стремглаво се дистанцираха от розовия цвят, а аз бях същия заблуден индивид, който не знае какво прави с живота си. Ударих дъното. Отново. Денят ми стана черен. Още от самата сутрин. Повръщаше ми се от мисълта, че трябва да сложа някаква изкуствена и в същото време убедителна маска. И да отида на новата работа. Какви шеги си прави само Животът с нас...
– Да... – дори не погледнах името върху дисплея.
– Какво правиш, къде си?
– Валентине, ти ли си? – изненадах се от равния му и лишен от емоция тон – сигурно беше доста зает и нямаше време да си прави шеги на мой гръб.
– Аз съм. Къде се намираш в момента?
– Вкъщи, все още...
– Трябваш ми за 10 минути.
– А, не, Вальо... Без мен в тия схеми. Казах ти вече.
– Няма нищо общо с това. – снижи гласа си. – В 11 те чакам на паркинга зад офиса, няма да съжаляваш. Затварям.
Дори не ме изчака да запротестирам. Намръщих се, защото не обичах подобни мистерии и най-вече по телефона. Трябваше да се „вдигам“ и да се приготвям за деня. Притеглих едно парче от яйцата и не усетих вкуса му. Като че ли погълнах топка допълнителна болка и със съжаление побутнах чинията. Загледах я за секунда, непознати чувства започнаха да объркват съществото ми. Взех си душ и не познах безизразното лице, което ме зяпаше в огледалото.
***
Заключвах вратата, когато ведър глас ме поздрави:
– Добро утро, Павка!!! – беше Стоян.
– Добро... – промърморих.
– Още не си се събудил. – потупа ме по гърба, докато слизахме надолу. – Накъде си?
– Към маршрутката за Пловдив.
– О, ще те закарам! Един приятел докара колата на Светлето доста рано. Хайде...
Колата на съседката имитираше формата на костенурка и по цвят – типично женска кола. По радиото съобщаваха прогнозата за времето през великденските празници. Пролетта настъпваше бавно, но сигурно. Вече пътищата бяха забравили за снега, а ние – за зимните дрехи. Настроението ми, обаче, съвсем контрастираше с настоятелното, за почуда, проправяне на път на слънцето.
– Оле, Павка! – стресира се Стоян. – Ама ти си на работа, а аз карам с 80...
– Не, не. Спокойно, вече не работя за пекарната. От днес започвам в едно барче на центъра в Асеновград.
– А, така ли?! Хубави новини...
– Ами, може да се каже – по отношение на това, което обещаха, но ще видим.
– Хайде, честито! И ще те посетя, да знаеш.
***
Взех колата си и тръгнах по посока Валентин. Спрях зад офисите, където служителите си оставяха автомобилите и се обадих на приятеля ми. Появи се почти изневиделица от един страничен изход и се запъти към мен. Беше добре костюмиран, а изражението му – все така сериозно, нещо, което се случваше само когато имаше прекалено много ангажименти за деня. Вече споменах, че щом става въпрос за работата му, той е винаги изряден и отговорен.
– Здрасти, Вальо! – прозвучах някак странно.
– Здрасти. – здрависахме се. – Ела насам!
Направи няколко крачки пред мен и с малко дистанционно отключи един от гаражите. Вратата бавно започна да се вдига. Валентин спокойно зачака, а след това пред нас се откри задница на мотор. Останах на място. Той приближи, запали мотора и го завъртя в профил, така че да го разгледам в детайл. Онемях. Наистина онемях. Беше тъмнолилав мат, а всички части, които личаха по него – в черен такъв. Предницата беше малко по-висока, заради издължените дръжки. Машината, тип Harley-Davidson, изглеждаше масивна и мощна. Можех да си представя колко бързо достига висока скорост.
– Честито... – усмивката ми плъзна като дете, на което току-що са подарили желаната играчка.
– Одобряваш ли? – изгаси и се приближи.
– И още как...
– Не е мой, на един клиент е. Има имот тук, но идва само веднъж в годината. Остави ми го, за да го карам и изрядно ме инструктира да го „разхождам“ всеки ден. Но ти знаеш, че аз нямам книжка...
– Не... – едва чуто отрекох.
– Но те познавам от малък и много добре знам, че твоята мечта беше да имаш мотор. Валидна ли ти е книжката?
– Разбира се, но...
– Ето ти ключовете, а когато ми се обади собственикът, ще те уведомя да го докараш. Но това няма да е скоро, защото той си замина преди ден. А... и понеже си така мнителен... – доближи машината, надигна седалката и измъкна някакви листи. – Ето всички документи и разрешителни. И удостоверението за това кой ще кара този красавец. Споменах на човека за близък, който има опит.
– Но аз не съм карал, откакто взех книжката, от 10 години...
– Името ти е вписано на документа, всичко е под контрол. Имаш съгласието от притежателя. Ето ти 500лв., за да си вземеш хубава каска. Тази, която сега е на кормилото, е за втория човек, който може да се вози. – чак сега забелязвах, че над задното колело има продължение на седалката за друг пътник. – На това листче е препоръчаната марка каска, написал съм ти и адреса на магазина.
– Но аз съм с кола...
– Измисли нещо, до половин час да те няма.
Телефонът ми извибрира. Беше Момчил – съученикът на Светла.
– Хей, здрасти! – пристъпих встрани и се извиних на Валентин.
– Здрасти, много ми е неудобно, че ти се обаждам. Разбрах, че вече си в България...
– Да, да, тук съм.
– Страшно ми е неудобно, Павеле, но спешно ми трябва по-големият речник, който ти дадох преди да заминеш.
– Няма никакъв проблем. Нещата са в мен, да се видим на центъра след 15 минути, ще ти бъде ли удобно?
– Супер, аз съм наоколо, така че ще те чакам до шадраваните.
***
Припомнях си последните инструкции на Валентин, като това колко гори, откъде да зареждам. Както и не вярвах, че ще „забравя“ колата си и ще карам мотора нонстоп...
 – Момчиле, ето! – подадох му всички материали от жабката. – Вече няма да ми трябват.
– Все пак... можеш да разчиташ!
– Услугата беше полезна. Кажи ми, ти как си?
– Благодаря, добре, идва приключването на годината в университета и има повече работа от обикновено, но и това ще мине. Извинявай, сега трябва да бягам към автобуса за Асеновград.
– Чакай... – замислих се. – Ти нали шофираш?
– Да... да... но колата ми е в сервиз, а трябва спешно да се видя със Светла.
– Качвай се, имам малко работа и тръгваме.
***
Нищо не му обясних, но, явно, и той не изявяваше претенции да знае. Казах му да ме следва с колата. Забелязах го как зяпа машината, докато си търсех една горница, която бях оставил някъде на задната седалка. Валентин беше наредил на охраната да ме чака. Помислих си колко нелепо щях да изглеждам на пътя с мръснозеленото ми и старо джинсово яке. Зачудих се къде да захвана каската за другия евентуален пътник. После видях, че има специално приспособление. С доста неща трябваше да свикна. Наложих новата такава. Беше чисто черна и също матова. Дори стъклото отпред беше тъмно. Сега навързвах нишката, когато момчето в магазина се обърна към мен с: „Г-не, поръчката е тук.“. Само и единствено Валентин можеше да има пръст в това. Прекрачих лилавото „чудо“, придържайки се за кормилото и бавно се настаних. Огледах всичко по таблото и завъртях ключа. Почти веднага отместих степенката и останах за малко на място, за да усетя тежестта. За момент пред мен изскочи образът на Мария. Опитах се веднага да го прогоня и внимателно наложих каската. Пуснах стъклото и направих намек на Момчил да тръгва след мен.
Спряхме на една бензиностанция в града. Платих и горивото за колата. Първите ми впечатления бяха, че моторът е много стабилен, но и тежък. Завоите трябваше да се изпълняват доста предпазливо и бавно. Ръцете ми се вълнуваха по особен начин. Не трепериха, но движенията ми бяха почти вяли и лишени от сила. Трябваха ми ръкавици, ако не исках по невнимание да изпусна пътя. Погледнах часа на телефона си. Имах 40 минути до започването на работа. Трябваше бързо да се измъкнем от обедния трафик в Пловдив.
***
Заведох Момчил до блока и му отворих входа. После потеглих към бара. Паркирах мотора пред заведението. Имаше места само за подобни превозни средства. Появих се в заведението задъхан. Едно младо момиче ме поздрави съвсем мило и ме придружи до бара.
– Здрасти, ти ли си Павел? – за секунда ме погледна барманът.
– Да, май закъснях... – чувствах се вече виновен.
– Съвсем си навреме. – освободи се той. – Аз съм Теодор – Тео или Тедо, както ти е по-удобно.
Мъжът беше около тридесетте, висок почти колкото мен, здрав, с късо подстригана черна коса и чисто лице. Изглеждаше мъжкар и на двете му ръце личаха татуировки.
– Спокойно. – подхвана. – Съжалявам, че се случи да започнеш втора смяна – тя е по-натоварена. Но имаме час застъпване, така че ще ти обясня всичко. Сега можеш да се преоблечеш в задната стаичка.
Униформата беше съвсем обикновена – черна тениска с логото на заведението.
– Пушиш ли? – попита той, щом се появих.
– Да, но мога да не го правя цял ден.
– О, не. Няма никакъв проблем. Ела... – извика ме в дъното. – Ето от тук се пускат абсорбаторите. Включваш тези двата и можеш да пушиш. Достатъчно мощни са. А всички плодове, с които работим, са в хладилници. Показвам...
И така много бързо и накратко ми обясни кое къде се намира. Беше съвсем естествен и любезен, въпреки че видът му го характеризираше като недостъпен и опасен тип. Нещо, към което почти всеки втори млад мъж се стреми, за да впечатли нежния пол.
– Кафемашините са много прости. На тях, обаче, правиш определени топли напитки. По-скоро тези, които не изискват допълнителни украси.
– Мисля, че там ще се справя. Но никога не съм правил коктейли и подобните питиета.
– Не се притеснявай. Крисо, я ела тука за малко!
Сервитьорката го стрелна шеговито и се приближи.
– Това е Кристина, ти ще се падаш с нея на смяна. Тя е майстор на смутитата и ще ти помага в началото.
– Приятно ми е. – усмихнах се на кестенявото момиче, същото, което ме посрещна.
– И на мен. – стисна ръката ми. – Спокойно, ще видиш как бързо ще навлезеш. Сега отивам да обслужа трета маса.
– Тъкмо ще видиш как работим. – намигна ми Тедо. – Какво кафе пиеш?
– Ами... нормално.
– Гледай. – бързо извади от горния шкаф един пакет.
С отмерено движение отмести цедката, сложи кафе, натисна го прилежно и пусна машината.
– Двойното еспресо тук го правим концентрирано. Просто пускаш два пъти късо еспресо. В другите барове е различно и често губят поръчки.
– Ха, не се бях замислял. – май усмивката ми се появяваше.
– Мохито, два пъти бяло фрапе и топъл сок портокал. – изстреля момичето и се отдалечи.
– Супер. Щом не ти каже марка сок – значи е фреш. Правиш го последен. Първо коктейла. В менюто има съставките, може да ги разучаваш, докато нямаш работа.
Сложи лед в една чаша, притегли бутилката ром, завъртя я бързо, а след това артистично и отвисоко започна да налива върху леда. Добави и другите необходими неща, като подробно ми обясняваше за всяка стъпка.
– Фрапето го правим ние. Ето пример, за който машината не ни влиза в употреба.
– Само не знам как ще въртя бутилката. – засмях се ниско.
– И това ще го усвоиш, гарантирам ти. – кимна към мен. – Получиш ли бакшиш – си е твой. Това е уточнено от шефа, ти го познаваш вече, нали?
– Да, говорих с него.
– Той е много готин пич, няма да имаш притеснения за заплатите и отношението.
***
Криси, както самата тя сподели да я наричам, ми помагаше през цялото време. Бях приятно изненадан, че младото и симпатично момиче остана така спокойно и съсредоточено във всичко, с което се залавяше. Беше не повече от 165см. високо, а тъмнокафявите му очи предразполагаха към спокойствие и доверие. Денят напредваше, а към 20:30ч. Криси се скри навътре към стаичката за персонала и изведнъж заведението придоби приглушен облик откъм светлини, а музиката се извиси. Тя излезе усмихната и загледа изражението ми:
– Започва по-приятната част от смяната.   
От кухнята ми подадоха няколко чинии със салата и сандвичи. Вече започнах да усещам натовареността. Присъствието се множеше. Чак около 10 без нещо се поуспокои. Имаше хора, но поръчките намаляха. Тогава не знам по каква причина... една дама прикова вниманието ми, приближавайки ме. Усмихваше се, сякаш ме познава. Момичето беше младо, на висок ток, с дълги дънки и бяла, някак по-изрязана, тениска по тялото.
– Какво да бъде за вас? – попитах.
– Ще те затрудня ли с един „Секс на плажа“? – изгледа ме от мястото си.
– Не, вече го правих няколко пъти днес. – поклатих глава разсмян.
– Нов си, а? – завъртя пръст около черната си права коса, стигаща до раменете.
– Първи ден. – измърморих, докато съсредоточено следях да не сгреша някъде.
– Аз съм Иванина. „Кучката“ по прякор. – сините й дълбоки очи ми намигнаха. – Ще се виждаме. – сподели като предупреждение.
Отдалечи се уверено и бавно. Беше ми оставила солиден бакшиш...

Следва продължение...