Mиранда паркира аеромобила на покрива на сградата, в която живееше и преди да влезе в нея погледна нагоре към небето. Измежду въздушните магистрали, разположени на няколко нива една над друга, то изглеждаше ясносиньо и чисто, осеяно само тук-таме с бели пухкави облачета. Аеромобилите препускаха по широките ленти, подобно на метални птици и от тях се чуваше само свистенето на сгъстения въздух, с който се движеха. Днес денят беше прекрасен - помисли си със задоволство тя - дано и вечерта да е такава!

       Преди да влезе вътре, погледна към двете малки момиченца, играещи на зелената полянка до сградата. Те се гонеха и смееха, а над тях ято красиви пеперуди кацаха от време на време на главиците им - едната кестенява, а другата руса. Гледката я накара несъзнателно да се усмихне и тя в чудесно настроение се насочи към апартамента си на един от последните етажи. Още не беше влязла в жилището и не бе затворила вратата, когато я посрещна приятният, макар и малко монотонен глас на домашния компютър:

      - Здравей, Миранда, добре дошла! Как си, как мина денят ти? - изстреля той стандартния поздрав, с който беше програмиран да я посрещне.

      - Здравей, Макс, добре съм, благодаря, че попита! - отвърна тя с лека усмивка. Винаги се забавляваше от факта, че разговаря с него като с истински човек. - Чудесно мина, с момичетата в службата цял ден се смяхме, не усетих как свърши работното време.

      Тя тъкмо произнесе последните думи, когато голяма и пухкава топка от козина се втурна срещу нея и почти я събори на земята. Домашният й любимец - прекрасна кръстоска между персийска котка и самбернар я посрещна и не можеше да скрие радостта си, че стопанката му е вече вкъщи. Животното показваше чувствата си с гърлено мъркане, което преминаваше в жизнерадостен лай, като гальовно се отъркваше в краката й и бясно мяташе дебелата си пухкава опашка. Зелените му котешки очи блестяха, а големите, провиснали уши се полюшваха насам-натам.

      - Сара, момичето ми, как си, миличка? - весело попита Миранда, докато галеше животното зад ушите, а то облизваше цялото й лице - И ти ми липсваше много, скъпа! Доскуча ли ти без мен?

      Сара само измърка в отговор и продължи да се гали в краката ù и да мята опашка. Миранда сипа в една купичка храна, специално създадена за нуждите и на двете породи и животното лакомо се нахвърли върху нея.

      Стопанката й усети, че също е много гладна и се обърна към компютъра:

      - Какво е менюто за тази вечер, Макс? Че умирам от глад!

      - Говеждо със зеленчуци - отвърна той - Приготвено е точно по начина, по който го обичаш.

      - Чудесно - отвърна Миранда - сервирай ми го веднага, моля те!

      Компютърната система тихо зазвънтя, чу се лек вибриращ звук и от специалния процеп в стената, директно върху плота за хранене тупна чиния с димящо телешко месо и гарнитура от зеленчуци. Миранда поднесе носа си към храната и с наслада вдъхна аромата. Вкусът на месото беше превъзходен и тя с удоволствие започна да се храни. В края на ХХІІІ век тази, както и всяка друга храна от животински произход, бе получена изкуствено, по генетичен път, посредством клониране на животински тъкани и органи, но това в никакъв случай не се отразяваше на вкуса ù. Миранда си помисли как преди векове хората са отглеждали животни с цел прехрана, които след това са убивали и изяждали, и тази ужасна мисъл я накара да потрепери от отвращение. Днес подобен нехуманен акт беше немислим, а отнемането на живота на каквото и да било живо същество бе невъзможно да се случи. Тя довършваше вечерята си и отпиваше от коктейла от аминокиселини и минерали, когато видеофонът на стената издаде звуков сигнал и на екрана му се появи усмихнатото лице на сестра ù:

      - Здравей, сестричке! - весело изчурулика тя. - Как си? Нали не си забравила, че довечера сме на бебешкото парти на Дебора? Другата седмица тя ще ражда близначките и иска тази вечер да празнуваме. Няма да забравиш да дойдеш, нали? Хайде, ще се видим там! Целувам те и до скоро! - и преди Миранда да успее да каже и дума, екранът премигна и образът на сестра й изчезна. Миранда съвсем беше забравила за партито и сега с досада си помисли за скучната вечер, която я очаква и за безинтересните разговори, които навярно щяха да се водят. По съвсем друг начин си бе представяла тя краят на този ден, но какво да се прави. Самата тя се чувстваше още безкрайно далеч от момента, когато ще трябва да става майка, но Дебора й бе приятелка от детинство и не можеше да си представи да я разочарова. Явно трябваше да отиде.

      Тя приключи окончателно с вечерята, постави приборите в машината за измиване и се отправи към кабинката за лъчев душ в другия край на жилището. Свали от себе си дрехите от фина и тънка материя и пристъпи вътре. Вратата се затвори с леко иззвъняване и програмата се стартира. Лъчите се плъзнаха неколкократно по цялата дължина на тялото ù, убивайки по повърхността му всяка възможна бактерия и само за няколко минути всичко приключи. Отново тихо прозвъняване отвори вратата и Миранда излезе. Тя пристъпи към огледалната стена пред себе си и започна изпитателно да оглежда отражението си. Телцето ù беше съвсем слабичко, с издължени крайници и почти безполово, а косата ù - светлоруса и много къса - стърчеше на иглички във всички възможни посоки. Тя сбърчи недоволно нос и присви замислено очи - май беше време за някаква промяна във външността й? После тръсна решително глава и се приближи към един закрепен на стената уред, приличащ на голяма квадратна кутия. В долната част кутията имаше отвор, а на предната ù стена бе разположен дисплей с многобройни и разноцветни бутони. Миранда набра някаква сложна комбинация от клавиатурата и натисна голям червен бутон, на който бе изписано старт. А после без колебание пъхна главата си в отвора. Чу се силен шум и бръмчене, цялата кутия се затресе и завибрира, а бутоните засвяткаха в различни цветове. Шумът продължи десетина минути, а после рязко спря. Миранда измъкна глава и се погледна отново в огледалото. От русата коса и стърчащи иглички не бе останал и спомен. Сега по раменете й се спускаше красива кестенява грива, стигаща почти до талията. Тя с нескрито задоволство погледна отражението си и щастлива усмивка озари лицето й. Заобръща се във всички посоки и се заоглежда, накланяйки глава ту на една, ту на друга страна, като разтърсваше новата си прекрасна коса.

      - Дали тази промяна ще се хареса на Джони? - каза си тя и при споменаването на името му издайническа руменина заля страните й. Или той си я харесваше такава, каквато я видя за пръв път преди три месеца - с немирните руси кичури?

      Миранда често си бе мислила днес за Джони, както впрочем и предния, и по-предния ден. Опитваше се да се концентрира в службата, но мислите ù - това най-непокорно нещо на света - се връщаха все към неговата чаровна усмивка и прекрасни сини очи. Джон бе истински мъж-мечта и определено много й липсваше. Искаше й се час по-скоро да го види. Той я караше да се чувства толкова добре, че тя бе станала почти зависима от неговото присъствие, от прекрасния глас, с който ù разказваше толкова забавни неща, от начина, по който тихо и замечтано я гледаше и от невероятната му, сладка усмивка...

      -  Ех, тази усмивка! - каза си тя. Това бе първото нещо за което се сещаше винаги, щом помислеше за него - тя бе толкова неустоима и чаровна!

       Миранда също се усмихна и въздъхна. Да, тази вечер трябваше непременно да се види с него!

      След като се полюбува още малко на прическата си, тя облече една ефирна бяла рокля, придаваща малко повече женственост на слабата ù фигура. После приглади надолу тънката лека материя, покрита с невидим нанослой, отблъскващ всяка мръсотия и се върна във всекидневната част на апартамента. Там Сара лежеше на земята, вече сита и доволна, и облизваше от време на време лапите си. Миранда я погали и се отправи към един монитор, разположен на плот до стената. Срещу него се намираше голямо черно кресло, извито в удобна за тялото форма. Тя се настани в него и докосна с пръсти монитора. Той извибрира под тях и на екрана му с големи букви блесна надписът „Неуронет". Миранда занатиска пъргаво дисплея и трескаво затърси нещо. Заизреждаха се надписи и картини, докато накрая се появиха думите „ Секънд лайф", изписани с ярки флуоресциращи букви. Тя докосна менюто в долния ъгъл и там се появи списък с имена. Мигом откри името Джон и го маркира. В този момент целият екран се изпълни от лицето на млад мъж с широка, неустоима усмивка. Нейният Джони! Тя го гледа замечтано няколко секунди, а после бързо постави на очите си чифт стереоскопични очила, сложи на ръцете си кибер-ръкавици, покрити с жички и сензори и се гмурна във виртуалния свят на „ Неуронет".

  ***

    Тя бе на брега на океана. Босите ù крака потъваха в горещия пясък и от време на време някое остро камъче се забиваше в тях и й причиняваше болка. Слънцето бе надвиснало над водата и след няколко часа щеше да се скрие, а вълните се прескачаха една друга и се разбиваха на пяна край брега. Миранда вървеше и бялата й ефирна рокля се полюшваше нежно от вятъра, а косата ù немирно се заплиташе пред лицето и тя я отмяташе назад. Напред в далечината се виждаше малка бяла постройка, намираща се върху самия пясък и тя се отправи натам. Няколко чайки с крясък се издигнаха във въздуха, а после рязко се спуснаха към вълните и се гмурнаха под тях да търсят храна. Миришеше на солена вода и  водорасли.

      На хоризонта срещу нея се появи фигура на мъж, която с всяка изминала крачка се увеличаваше и добиваше познатите и така обичани контури - Джони. Миранда усети как сърцето ù заби по-бързо и ускори ход. Мъжът срещу нея също забърза. Вече съвсем ясно се виждаха контурите на лицето му, мъжествената фигура, изсветлялата от слънцето руса коса. Джон бе облечен с лек бял панталон и светла, небрежно разгърдена риза. Под нея се виждаха мускулите на атлет и загорялата златиста кожа. Очите му бяха сини като небето над него, а усмивката закачливо трептеше на устните и разкриваше прекрасни бели зъби.

      Когато се приближиха един до друг, Миранда весело каза:

      - Здравей, Джони, как си?

      - Здравей, любов моя, добре съм, чаках те цял ден! - отвърна той и нежно я прегърна, а после ù подаде красиво бяло цвете - За теб е!

      Сетне с нескрита изненада започна да я оглежда:

      - Ха, какво е станало с косата ти? - попита той и докосна един кестеняв кичур - Какво си направила с моето русо момиче?- и дяволито й се усмихна.

      - Харесва ли ти? Днес минах през стилизатора за коса, исках да те изненадам. - отвърна тя и неуверено зачака реакцията му.

      Джон я хвана за ръката и нежно я стисна:

     - Но, мила, ти знаеш, че за мен си най-красивото момиче на света! Каквото и да промениш в себе си, ще си останеш все така прекрасна!- и той я целуна и погали косата ù. Миранда се притисна с благодарност към него и двамата, хванати за ръка, тръгнаха към бялата къщичка на плажа.

      - Разкажи ми как мина денят ти?- попита тя и склони глава към рамото му, докато вървяха.

      - Ами целият ден си мислех за теб и за това колко ми липсваш. - отвърна той. - С нетърпение очаквах вечерта, за да мога да те видя и да сме заедно. Слушах нашата песен и те чаках. След обяд, за да убия времето покарах малко сърф, а след това приготвих вечеря за нас двамата.

      Те почти бяха стигнали до къщичката на Джони. Виждаше се верандата, която гледаше към плажа, до нея на стената бе облегнат сърфът му, а по-надолу от къщата, издърпана върху самия пясък, се виждаше малка бяла лодка.

      Джони покани Миранда в къщата и двамата влязоха в спретната и уютна стая. В нея имаше голяма маса, на която бе сервирана вечеря за двама и две запалени свещи хвърляха красиви отблясъци върху приборите. В средата на масата имаше бутилка вино, а две кристални чаши чакаха да бъдат напълнени. В единия ъгъл на стаята, до стената бе поставен голям и много стар грамофон, явно с огромна антикварна стойност. Джон се приближи до него и постави игличката върху малка черна плоча. В стаята зазвуча невероятно красива мелодия, която изпълни пространството с романтика. Джон напълни чашите с вино, подаде едната на Миранда и каза:

      - Да пием за нашата среща тук, преди няколко месеца, когато очите ми видяха най-красивото момиче на света, а сърцето ми най-сетне узна какво е истинската любов! - Те докоснаха двете чаши, които иззвънтяха и отпиха от искрящата напитка. Миранда погледна Джони със светнал от обожание поглед. Да, и за нея тези три месеца, откакто го бе видяла за пръв път бяха най-прекрасните в прекалено подреденият й и скучен до тогава живот. Той бе донесъл в него толкова трепет и вълнение, че тя дори не искаше да си спомни как е живяла преди без него. Тя притвори очи и се остави на вълната от щастие да я залее. Джон я прихвана през кръста и я поведе в танц под звуците на тяхната мелодия. Те танцуваха и телата им се превръщаха в едно цяло, носеха се в ритъма на танца, а душите им се сливаха в една. Джон обхвана малкото ù личице в дланите си и нежно докосна устните ù със своите. Погали косите й и я притисна до себе си с цялата любов, на която бе способен. Сърцето на Миранда биеше толкова бързо, че тя си помисли, че ще изскочи от гърдите. Джон целуваше очите ù, косите, целувките му се спускаха надолу по шията, превръщайки тялото й в разтопена лава. Тя почувства, че главата й се замайва, а коленете й омекват. Искаше й се да остане в прегръдките му цяла вечност и нежните му целувки да нямат край. За нея времето сякаш спря своя ход и на този свят бяха останали само те двамата с Джони, тяхната любов и тяхното щастие. Нямаше вчера и утре, нямаше минало и бъдеще, имаше само сега и тази страстна, несвършваща целувка.

        - Миранда, Миранда, тук ли си? Къде си, скъпа, обади се!

          На Миранда ù трябваше малко време, за да осъзнае къде се намира и да дойде на себе си. Видеофонът на стената се беше включил и тя позна звучащия от него глас на Дебора.

        - Миранда, миличка, всички сме се събрали тук и празнуваме, само теб те няма. Нали ще дойдеш, чакаме те!

       Партито - мисълта проблесна като мълния в ума ù. - По дяволите - помисли си тя.

        - По дяволите! - изруга и на глас.

        Миранда машинално свали ръкавиците и махна дигиталните очила. Трябваше й още малко време, за да осъзнае напълно прехода от виртуалната в реална действителност. Тя изключи от екрана срещу себе си програмата „Секънд Лайф" - и при стопирането й излязоха вече до болка втръсналите й финални рекламни надписи: „Секънд лайф" предлага най-реалното изживяване на всяка ваша мечта, „Секънд лайф" ще сбъдне и най-смелото ви желание, със „Секънд лайф" вие ще ги изживеете отново и отново!

      Миранда се усмихна с огорчение. Да, наистина се справят със всички тези обещания,  - помисли си тя - изпълняват ги и то до последната дума! И как можеше да мисли иначе, след като в целия си съзнателен живот  не бе виждала нито един жив мъж. А и не бе чувала някъде на планетата да е останал вече такъв. Последните мъже си бяха отишли отдавна, може би преди повече от сто години от старост и тя не знаеше някъде да е бил клониран нов. А ето тази компания  „Секънд лайф" какви чудеса правеше! Миранда се замисли за времето преди няколко века, когато на Земята е било нормално да има хора и от двата пола. Да, имали са разни такива плюсове като истинска, реална любов и красиви чувства и емоции. Но пък и колко много агресия, престъпност и войни заради тази прословута у-хромозома. Колко много сексуално насилие, убийства, грабежи, извращения. Миранда въздъхна. Днес, след почти двувековното приемане на Световният Декрет за размножаване чрез клониране само на женски ембриони, всички тези проблеми бяха вече минало. Светът се бе превърнал в едно сигурно и спокойно място за живеене, особено за своите деца. И това, казват всички, е правилният начин. Миранда отново въздъхна.  После стана, взе ключовете за аеромобила си и се запъти  към партито в чест на Дебора и нейните бъдещи близначки. Но на излизане  от апартамента,  преди да затвори вратата зад себе си, тя хвърли един последен, пълен с копнеж поглед към монитора в дъното на стаята. На него все още се виждаше образът на Джони с неговата невероятна, неустоима усмивка.