Всичко му беше пределно ясно... и безсмислено.

            Дидо беше напуснал работа за пореден път. Не знаеше кога ще се върне пак и дали изобщо щеше да го направи.

            Беше спрял за по-дълго, в един момент обаче щяха да му потрябват пари.

            Дидо вървеше в парка, пушеше и проклинаше всичко наоколо. Хладният полъх на лятото гъделичкаше приятно кожата му. Топлината на слънцето изпълваше тялото му с удоволствие.

            Намери една самотна пейка с изглед към морето и седна на нея. Широтата на морето се сливаше прекрасно с празнотата на битието му.

Изведнъж при него дойде някакво малко момче.

            -Здравей – каза то.

            -Ми здравей, к`во искаш?

            -Ти си... мерзавец!

            Дидо вдигна вежди.

            -А да ти изгърмя един и да ти откъсна тиквата?

            -Трябваш ми!

            -Аре чупката, к`во ще кажеш?!

            -Аз... аз и приятелите ми имаме нужда от теб – каза то и протегна пръст – докосни върха на пръста ми.

                -Да го докосна или да го счупя, не разбрах?

            Момчето започна да трепери от притеснение.

            -Док... докосни го – повтори то.

            -Нали знаеш, че ако се изпърдиш щ`ти избия зъбите?

            -Да, знам... няма, повярвай!

            -Хм – това лапе дразнеше и отегчаваше Дидо, но го мързеше да го зарита.

            Личеше си, че на момчето не му беше приятно да е около него и това караше Дидо да изпитва задоволство.

            Той протегна пръст и докосна този на момчето. В един момент пред очите му започнаха да се редят фантастични картини. Едната беше на празния космос, втората на  красива, синя планета, досущ като Земята. По повърхността ѝ имаше няколко континента, подобни на Австралия. В центъра на всеки един се разполагаше огромен, скален монумент с неясни рунически символи, които блестяха в синьо.

Около монумента се въртяха стотици кълбовидни мълнии. Изведнъж на върха му се появи една огромна, само че в зелен цвят и за части от секундата погълна пет от тях, след това  изчезна. За момент не се случи нищо, но изведнъж руническите символи засветиха в червено и започнаха ярко да пулисират. Облаци, подобни на земните, запълниха небето, кълбетата започнаха бясно да кръжат около монумента. Изведнъж всички те избухнаха едновременно в ярка експлозия и Дидо усети как стотици предсмъртни писъци се забиват в главата му. Планетата се разтресе от земетресения.

            Дидо отлепи пръста си и отново се върна в настоящето. Не беше на себе си след видяното.

            -Помогни ни, молим те! Нашият създател ни държеше в плен. Чрез нас той се снабдяваше с енергийни ресурси от планетата, за да може да съществува. Бяхме без разум, но част от нас го придобиха, може би еволюционно. Зеленото кълбо, което видя, е нашата капсула за пречупване на време-пространството, която създадохме тайно от Монумента. По този начин пътуваме из Вселената, но горивото ни от плазма свърши. Трябва ни още и само ти можеш да ни го доставиш. Ако не заредим кораба и не тръгнем, ще останем тук и ще загинем.

            Дидо отвърна като автомат:

            -К`во искаш да свърша?

            -Ти си човек, изпълнен с омерзение, съвестта няма да ти попречи да го направиш. Ние сме зародиш на висш разум, също като вас, но частиците на ефирната ни същност се синтезираха много по-бързо, за разлика от тези, изграждащи материалната. При вас се е случило обратното. За да заредим кораба ни трябват единици разум, каквито представлявате вие.

            Дидо започна да идва на себе си.

            -Интересно – каза той.

            -Трябват ни седем единици, ще ни стигнат за да достигнем света, който смятаме да колонизираме като наш дом. Ако успееш, ще ти дадем това!

            Момчето извади от джоба си някакъв бляскав, зелен камък.

            -Ти си затворник на материалната си същност, така както ние на ефирната. С този камък ще можеш да контролилаш всичко, което движи материята в твоя свят, така както на теб ти е изгодно. Това че си затворник е причината за твоето омерзение, с този камък ще бъдеш свободен.

            Дидо почувства нещо в душата си, което не беше усещал от много време насам – надежда!

            „Свободен!!!“ – мина през ума му.

            -И няма да има нужда да бачкам?

            -Никога повече!

            -И мога да очистя когото си поискам?!

            -Когото си поискаш, без никой да разбере, че си ти.

            Дидо се усмихна. Сигурно беше пълна простотия това, или беше започнал да полудява, но защо пък не? Бездруго си нямаше... работа.

            При мисълта за работа в душата му започна да се надига тъмна омраза.

            -Избери седем души и вземи душите им. Трябва да допреш камъка между очите на избраника. Изчакваш ги да блеснат, като мигачи на кола и тялото да падне на земята, след това си тръгваш. Когато душите станат седем, аз ще те намеря.

            -Окей, ама що не го свършиш ти?

            -Това изисква такава енергия от мен, каквато трябва да пестя, за да поддържам кораба и лика, с който съм дошъл пред теб. Ако го направя, няма да имам сили да продължа.

            -Хм, интересно, окей има доста хора, които искам да пукнат! Странно е колко малко от тях осъзнават какво говорят! – допълни, като каза това сякаш на себе си.

            -Когато приключиш ще дойда при теб и ще прехвърля горивото в нашия двигател – момчето му показа още един камък, подобен на този, но червен.

            -Окей малък, имаш го. Дори няма да ми отнеме много време, има ли шанс да ме спипа някой?

            -Не, телата им си остават мъртви, без някакви следи за убийство. Аз и приятелите ми ти благодарим – отвърна му момчето и си замина.

             Следва...